Петър ПЛАМЕНОВ

This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

Двуезично издание

Жанр: лирика, есеистика

До сега у нас избрани стихотворения на Арсений Тарковски са се появявали в едва няколко превода в антологии на Новата руска поезия през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век. Преведачът Светлозар Жеков пъви въвежда в неговия свят с изданията "В средата на света", на "Народна култура" от 1982 г. и "Арсений Тарковски и други руски поети" на "Нов Златорог" от 2007 г. Въпреки просветителския патос на преводите обаче в тях се долавя затруднение да се намери подходящия словесен еквивалент на сложния език и свят на поета, на удивително богатия и пъстър речников запас, полифонична метафорика, витиеват и своеобразен синтаксис. Тарковски има вкус към архаична, философска и висока лексика.

В стиховете му често се откриват редки и далектни думи, а благородството на езика и сдържаността на стила отговарят на стремежа към постигане на дълбокото съгласие-диалог между вътрешно и външно, свят и човек. В новите превди на Морзоханов се прави успешен опит оригиналът максимално да съхрани своята чистота и многозначност в българската си форма - както на ритмично и лексикално, така и на семантично и символно ниво.

Защото лириката на Тарковски е не само емоционално, психологически задълбочена, но и пределно виртуозна във формално отношение. Съобразявайки се с класическите лирически структури тя преобразява съдържателно сонетната и антологична форма, насищайки ги с нови теми и образи. Макар и по-рядко дръзко смесва стъпковите начала в по-свободни форми, дори достига и до оголената откровеност на белия стих, но като цяло стремежът е към формален перфекционизъм и максимално уплътяване на класическите ритмически образци.

Всъщнот фигурата на Тарковски, колкото и да е сродна с течението на акмеистите с поезията на Пастарнак, Цветаева и Манделщам, колкото и да се родее с Блок, да диалогизира с Ахматова, все пак стои на известно разстояние; философският и уклон води към тъмния, загадъчен Григорий Сковорода, към натурфилософската лирика на Тютчев и Фет, чиято линия и търсения сякаш продължава. Поезията на Тарковски е лрика на ценостите на емоционалната и нравствена ценост, на самоуважението към живота и скромната трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло.

Но кой всъщност е скромният и строг мъж с толкова изтънчена душа?! Велик преводач на руски на източни поети и фолклор. Кой е този пределно сдържан, мълчалив поет, гениален баща на не по-малко талантлив син?! Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 година в Елизаветград (по-късно Кировград), Украйна, в дворянско семейство. Майката е учителка, бащата Александър Кирилович е стар народоволец. Тъкмо бащата, събужда в сина си страстта към езиците и литературата, той сам владее повече от девет езика - седем чужди и два древни. По онова време в зората на ХХ-ти век Елизаветград е развит и богат град, който преди Революцията има славата и на значим културен център, където се изявяват такива фигури на руската и световна култура като поетите Фьодор Сологуб, Андрей Бели, Игор Северянин, където гастролира Фьодор Шаляпин и дори виртуозния пианист и композитор Ференц Лист.

Всичко това както и семейната среда, отдадена на уважение към словото, знанието, книгите и изкуството определя любовта му към поезията, музиката и театъра, широтата и дълбочината на мирогледа на бъдещия поет. Най-значимото увлечение на Тарковски си остава обаче дловото. Още като юноша той е силно впечатлен от делото и творчеството на забележителния украинския философ от 18 век Григорий Сковорода. На едно място в соята проза споделя, че дължи почитта си към него на своя баща и близкия му приятел доктор Афанасий Михалевич, който го въвежда в неговата философия. Детството и юношеството на Тарковски са белязани от политически трусовете, които довеждат населението до крайно тежко положение. Страданието и трансформациите оставят траен отпечатък в съзнанието му.

 Докато през 1923 г. заминава за Москва, а още на следващата година вече сътрудничи на вестник "Гудок”, където редовно води рубрика със стихотворни фейлетони. Сред колегията във вестника са именитите писател Михаил Булгаков, Юрий Олеша, Иля Илф и Евгений Петров, Валентин Катаев. Тъкмо в този период се запознава с друг голям поет Осип Манделщам, а по-късно и с Марина Цветаева, която наскоро се е завърнала от емиграция, с които го свързва дългогодишно приятелство. През 1924 г. кандидатства в Брюсовския институт за художествено слово, който обаче скоро е закрит след смъртта на Брюсов. През 1925 г. постъпва във Висшите държавни литературни курсове, които завършва през 1929 г. Пише стихове, които публикува в студентски сборник през 1926 г., а от 1932 г. начева и неговата преводаческа кариера. Особено внимание отделя на класическата поезия на Изтока, именно на него руската култура дължи едни от най-хубавите стихотворни преводи от туркменски, арменски, грузински и арабски езици. През 1941 г. се записва като доброволец и заминава на фронта. Там воюва до декември 1943 г., когато е тежко ранен и единият му крак бива ампутиран. През Отечествената война е кореспондентът на вестник "Бойна тревога", получава военно звание Гвардейски капитан Арсений Тарковски. На фронта създава значителен брой стихове.

След края на войната вече е подготвил за печат своята първа поетична книга, но през 1946 г. тя е "заклана" по собствените му думи. В една своя рецензия литературният критик Книпович казва: "Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който се числят току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той ни­кога да не е бил белогвардеец), А.Т. Ахматова, за която току-що имаше постановление, и Ходасевич."

На практика в зрелостта си Тарковски успява да публикува книга за първи път. Той е вече на 55 години, когато излиза дебютната "Преди снега" (1962). В кратката анотация към стихосбирката се казва: "Арсений Тарковски, широко известен преводач, се представя в книгата "Преди снега" като оригинален поет. В книгата са събрани стихове от няколко десетилетия, тя е резултат на сериозна работа, благодарение на която пред нас се разкрива сложният свят... на мисли, чувства и спомени на съвременника."

Почти незабавно реагира Анна Ахматова, която оценява високо стихосбирката като я , нарича "скъпоценен подарък за съвременния читател". Дълго време е тегнела необяснима забрана върху неговите „кротки” стихове, дълго време те са събуждали неясна враждебност. Но дори и след дългоочакваното "разрешение" за обнародване, творчеството на Тарковски продължава да бъде упорито премълчавано и прескачано. Официозната съветска критика го представя по речници и сборници като извънредно талантлив преводач и признава значимостта на приноса му, но не желае да го оцени като поет от съществено значение за историята на руската литература и култура. Едва с последната, издадена приживе книга "От младостта до старостта" (1989), идва признание удостоен е с Държавна награда, връчена посмъртно...

Почти по същото време на „Преди снега” на екран излиза филмът на сина му именития кинорежисьор Андрей Тарковски - "Иваново детство", където бащата чете сам свои стихове. Творбите на Арсений Тарковски звучат и в други филми на сина му като "Сталкер" и "Огледало". Тук звучи едно от най-одухотворените му послания "Първи срещи", чиито финални стихове са колкото равносметка, толкова и изповед: "Когато ни преследваше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка".

Сборникът „Самосъзнаваща душа”, включва представителен подбор на цялостното творчество на Тарковски от дебютната книга „Перед снегом“ (1962), през „Земле — земное“ (1966), „Вестник“ (1969), „Волшебные горы“ (1978), „Зимний день“ (1980), „Стихи разных лет“ (1983), „От юности до старости“ (1987), „Быть самим собой“ (1987), „Звезды над Арагацем“ (1989), та до последното посмърно издание, в което са отпечатани и непубликувани до момента стихове „Благословенный свет“ (1993). И ако е вярно, че лириката - самата материя на стихотворението, акта на поетичното себепознание и космическо разгадаване, е огледало както за твореца, така за читателите, то също така е вярно, че и преводът е огледало, което умножава образа и води към ново познание, към нови светове...

Защото вглеждайки се в тихите води на словото можем да съзрем не друго, а истината за своето, за живота...

Следва....