Като израз на тревога и загриженост за случващото се в държавата, актът от името на Общото събрание на адвокатите в страната, вкл. с оглед на неговото единодушно приемане и засвидетелстване, несъмнено заслужава адмирации. От наименованието обаче като декларация, а така също от семантичния анализ на възприетите извън съдържащата се в него констативна част за употреба изрази: „обръщаме се”, „настояваме”, „призоваваме”, „вярваме”, „с притеснение следим”, „Адвокатурата чрез своите органи ще се бори, за да осигури”, както и от отсъствието в същата на друг субект като глаголно лице, вкл. в каквато и да е граматическа форма на личен глагол освен за нейните автор и адресат, е явно, че спрямо всеки друг извън тях като признак за действие липсва атрибутивна връзка. Затова въпросният акт не би могъл да бъде обвързан логически посредством едно общо за друг субект извън онези, от които и към които е отправен, понятие.

Отсъствието на положителна корелация между декларатора и обекта, за който се отнася и за когото във въпросната декларация е отредена пасивна роля, не би могло да предизвика повече, освен ако не учудване (Човек остарява, когато престава да се учудва! Само едно нещо може да учуди българина – положението му да се подобри в резултат на провежданата политика), в най-добрия случай евентуално симпатия. Но не и спечелване на доверие, независимо от така или иначе не достатъчно позитивния поради поведението на отделни нейни представители цялостен образ на адвокатурата. Хората не знаят повече за нея и не са наясно в какво се състои и какво трябва да вършат адвокатите, освен макар в Конституцията да й е отреден само един член, че е единствен защитник на гражданите. А това е потенциал с огромен енергиен заряд. Тъй като обаче на нуждаещия се от защита такава не може да му бъде натрапена, още по-малко посредством колаборация с онези, срещу които му е необходима, ако в неговото оползотворяване не бъде включен с активно участие в процеса и самият той, събитието е обречено на постепенно, трайно затихване и забрава.

Талантливият руски философ Евалд Илиенков (Евальд Ильенков – негови творби са налични онлайн, за който може да чете и разбира руски език) има един фантастичен разказ „Тайната на черната кутия“ (1968). Настъпил е прекрасният нов свят на победилите мислещи машини, изместили хората. „Несъвършеното човешко въображение не би могло да го възпроизведе дори в случай, че ни се удадеше да го опишем с човешки думи. То представляваше причудлива конструкция от множество материализирани алгоритми, построено на основата на векторен синтез на причинни мрежи в неевклидово пространство“. Сред мислещите машини се носят слухове, че първата от тях в праисторически времена била построена от някакво митично същество, според преданията назовавано „човек“. Освен обработката на данни, главна задача на всички мислещи машини е борбата с дяволската съблазън на „антропоморфизма“. Затова те трябва да се стремят да стават все по-нечовекоподобни. Като най-нечовекоподобно се установява едно невзрачно устройство, наречено „черната кутия“, която не реагира и се оказва, че въобще не мисли. Защото мисленето като антропоморфно е ерес. И всички мислещи машини накрая престават да мислят!

Ако идентифицираме според разказа на Илиенков адресатите на споменатата декларация от българските адвокати като обособен своеобразен субект – „черна кутия”, за което са налице достатъчно основания, ефектът от нея безсъмнено предварително е ясен. Повече от сигурно е, че няма да реагира! В тази връзка биха могли да бъдат споменати някои признаци, по които може да се съди категорично, че единственият резултат, който може да се очаква е такъв.

Само като констатация би следвало да се отбележи, че в частта отнасяща се до провеждането на процедурата за избор, в разглеждания случай на гл. прокурор, аргументацията в отделни публикации, съсредоточена главно върху т. нар. Правила за избор на Председател на Върховния касационен съд (ВКС), Председател на Върховния административен съд (ВАС) и Главен прокурор, ако идеята е била да се акцентира на неспазването от ВСС на собствените му Правила е едно. Но доколкото в такава връзка се споменава и за нарушаване от ВСС на действащото право, в частност Конституцията и Закона за съдебната власт (ЗСВ), доводите свързани с въпросните Правила са несъстоятелни и като такива сами по себе си не притежават потенциал за активиране на обществеността към заявяване на своя позиция, каквито ако не очевидно, вероятно са били предназначението и целта на такива публикации. Защото цитираните Правила не са от нормативно естество по смисъла на Закона за нормативните актове (ЗНА), поради което не притежават стойност на такъв. „Изборът” на главен прокурор, тема на множество публикации и изразени публично по различни начини мнения, в т. ч. за необходимостта от тълкуване на Конституционният съд (КС) относно „повторното” гласуване от т. нар. Висш съдебен съвет (ВСС) в тази връзка, налагат един, макар неизчерпателен аналитичен преглед на действащата нормативна уредба и практика на Конституционния съд (КС), относими към обсъжданата тема.

Същностна характеристика на нормативните актове е, че те са адресирани и съдържат приложими към индивидуално неопределен кръг субекти общи правила за поведение с нееднократно действие, каквито могат да се издават само от предвидените в Конституцията и законите органи. В ЗНА са изброени изчерпателно както актовете и тяхната форма (наименование), съставляващи такива, тяхното степенуване, органите, които според тяхната компетентност са оправомощени и могат да бъдат техни автори, така и процедурата за тяхното изготвяне, приемане, удостоверяване и обнародване. Обнародването е conditio sine qua non за влизане в сила и придобиване на действие от нормативните актове. Обсъжданите в публикациите цитирани Правила, които не притежават нито един друг от елементите и признаците по ЗНА, освен че са творение на ВСС като конституционно установен орган, не съставляват нормативен акт по смисъла и съобразно разпоредбите на същия, а са от категорията на т. нар. вътрешни правила, каквито нямат никаква юридическа стойност спрямо всеки. Затова нарушаването им от мнозинството участващи във ВСС, и чрез които също се персонифицира въпросният орган, макар да не обуславя незаконосъобразност на техните действия, въпреки да не е без значение има ефект. Но последният се състои във факта на тяхното самодискредитиране, а по такъв начин уронване престижа и ролята, отредена от Конституцията в йерархията на държавното управление и в резултат делегитимиране на ВСС пред обществото. Тези последици са, на които би имало смисъл и си струва да се постави ударение във връзка с нарушаването на споменатите Правила.

Що се отнася до противоконституционността и незаконосъобразността на проведената процедура, като оставим настрана в тази връзка последвалите връщането на първото предложение за назначаване на гл. прокурор предварителни изявления от страна на някои участващи в пленума на ВСС по повод предстоящото след първоначалния отказ на президента да назначи предложения кандидат заседание на същия, така и последващото „прегласуване” кандидатурата на вече веднъж номинирания, вниманието би следвало да бъде концентрирано върху следното във връзка с участниците, техните правомощия и процедурата за ИЗБОР:

С разпоредбите на чл.129 - 133 от Конституцията са уредени на конституционно равнище конструирането, състава и правомощията на ВСС, като е указано също, че неговата организация и дейност се регламентират със закон. Такъв е ЗСВ. А като нормативен акт в тази връзка и издаденият въз основа на чл. 30, ал. 2, т. 15 от същия Правилник за организацията и дейността на Висшия съдебен съвет и на неговата администрация (ПОДВССНА).

В чл. 129 от Конституцията са посочени основните функции на ВСС, свързани с назначаването, повишаването, понижаването, преместването и освобождаването от длъжност съдиите, прокурорите и следователите (ал.1), както и с предлагането в тази връзка на президента на републиката за назначаване и освобождаване на председателя на Върховния касационен съд (ВКС), председателя на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор (ал.2). В Конституцията, ЗСВ и ПОДВССНА не се съдържа дефиниция за характера и статута на ВСС като конституционно установен орган.

Фактът, че конституционната уредба на ВСС е поместена в глава шеста на Конституцията, озаглавена "Съдебна власт", сам по себе си не определя неговата същностна характеристика и от него не следва, че той е орган на тази власт. Със свои решения по различни поводи Конституционният съд (КС) инцидентно дава противоречиви характеристики на ВСС. В някои от тях ВСС е квалифициран като "специфичен съдебен (въпреки да няма правораздавателни функции – бел. моя) орган с точно определени административни и организационни правомощия", в други като "колективен орган на съдебната власт", в трети като "орган на съдебната власт", какъвто "не е правосъден,(подчертаното от мен) а висш административен орган, който осъществява ръководството на структурите на съдебната власт". В отделни решения, също не без спорни постановки е прието от КС, че като съставна част на съдебната власт ВСС е учреден от Конституцията с компетентност да „управлява”  правораздавателните органи на съдебната власт. Доколкото от КС е застъпено такова становище, то е резултат на "организационен" силогизъм, който не отчита при съпоставка и не държи сметка за принципната разлика между правомощията и функциите на същинските органи на съдебната власт и тези на ВСС, като въпреки изрично да се отбелязва, че не е правосъден орган, респ. че не са му възложени компетенции по правораздаване, поради това необосновано е квалифициран като орган на съдебната власт. Що се отнася зарешенията на КС, в които ВСС е квалифициран като управленски орган, а компетентностите, предоставени му от Конституцията – като компетентности по управление, според тази постановка излиза, че съдебната власт не е независима, а е управлявана и нейното управление се извършва от ВСС. Същевременно във връзка с такава постановка не е изяснено от КС в какъв смисъл е управлявана, какво означава това и с каква цел от когото и да е извън нея се управлява, за което при липсата на телеологично указание от нормативно естество може да се съди единствено по индикативни признаци, външни на действащото право и несъвместими с принципа за разделение на властите.

Установените на конституционно равнище основни компетенции на ВСС по отношение на органите осъществяващи съдебната власт са посочените в чл.129, ал.1 и 2 от Конституцията. А според чл. 16, ал. 1 от ЗСВ: „Висшият съдебен съвет представлява съдебната власт, осигурява и отстоява независимостта й, определя състава и организацията на работата на съдилищата, прокуратурите и следствените органи и обезпечава финансово и технически тяхната дейност, без да се намесва в нейното осъществяване.” (подчертаното от мен). Сами по себе си тези формулировки отличават по несъмнен начин ВСС от органите, които осъществяват типичните функции на съдебната власт, каквато съгл. чл.119, ал.1 от Конституцията е правораздаването. Очевидно е, че неговата характеристика не може да бъде определяна единствено от гледна точка на систематическото място, което Конституцията е отредила за уредбата на ВСС.

Доколкото се касае за орган, основно конституционно правомощие по отношение на съдебната власт на който е да назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите, респ. да предлага на президента за назначаване председателите на ВКС, ВАС и главния прокурор, макар приложената явно несъвършена от гледна точка понятийна употреба правнонормативна техника да открива възможност за различни тълкувания и интерпретации, допустимо е неговата регламентация да намира систематическо място в главата, отредена за системата на съдебната власт. От това обаче, както се спомена по-горе, той не придобива статут на "орган на съдебната власт”, както и в качеството на „представляващ” същата – на орган за нейното управление. По този повод от съществено значение е изрично да се изтъкне, че представителството, независимо от неговото третиране според различни теории като юридически факт или не, а възникващо от и само форма за проявление на такъв факт, е предмет на регламентация в отделните клонове на правото, като то може да бъде установено по силата на закон, доброволно чрез едностранно волеизявление на представлявания посредством упълномощаване или от договор. Във всички случаи обаче, представителството не съдържа само по себе си и не включва непременно и функции по управление, а последното е предмет на уредба с възложените правомощия съобразно определения посредством неговото учредяване юридически акт и мандат. Достатъчно би било в тази връзка да се отбележи напр., че президентът според Конституцията представлява, но не управлява страната. Затова извличането на смисъл за понятието управление чрез употреба на термини като организационни правомощия, ръководство и представляване е несъстоятелно. Една тълпа не е проблем да бъде организирана, ръководена и дори представлявана, но това не означава, че е и/или може да бъде управлявана. В тази връзка управленски функции на ВСС ex lege съгл. т. 6 от ал. 2 на чл. 130а от Конституцията са възложени единствено по отношение на недвижимите имоти на съдебната власт. Според т. 8 от ал. 2 на цитирания чл. 130а ВСС осъществява и други правомощия, определени със закон. Но както Конституцията, така и ЗСВ не съдържат разпоредби, които да оправомощават ВСС да упражнява други управленски функции освен споменатата, а според цитирания по-горе чл. 16, ал. 1 от същия само да представлява съдебната власт. Нещо повече, текстът на чл. 16, ал. 1 от ЗСВ съдържа изрично и указанието ”без да се намесва в нейното осъществяване”. А несъмнено както осъществяването на съответна дейност е непосредствено свързано с нейното управление – пряко от нейния титуляр или чрез друг, на когото той е възложил това с определен мандат, така и принципът за разделение на властите и независимостта на съдебната власт изключват управлението й от който и да е извън нея. Затова дописване от КС посредством придаване на ВСС функции да "управлява" правораздавателните органи на съдебната власт, превръщайки го по такъв начин в своеобразно отделно, второ или паралелно министерство на правосъдието от тоталитарен тип, означава да се разруши прогласената с Конституцията конструкция, основана на разделението на властите. Тъй като постановката, че съдебната власт е "управлявана" – от ВСС, който няма правораздавателни функции и поради това не е съдебен орган, не води до друго освен до нарушаване на принципа за нейната независимост, лишавайки я от онези, макар пестеливо съдържащи се в Конституцията механизми вкл. за публичен контрол, което има за резултат единствено неблагоприятни и нежелани последици в т. ч. по отношение на доверието на гражданите в нейното функциониране съобразно чл. 117, ал. 2 от Конституцията. От такава гледна точка употребата въобще на понятието "управление" би било допустимо единствено доколкото отразява правомощия по отношение на отделни конкретни елементи, както е съгл. цитираната т. 6 от ал. 2 на чл. 130а от Конституцията, предоставени на съдебната власт разбирана като система. А в организационен смисъл, макар с уговорки, само относно общата численост на съдиите, прокурорите и следователите, разпределението им по райони (съответно по съдилища, прокуратури и следствени служби), определяне на съдебните райони и др. под., но не и до нейното функциониране в съответствие с чл. 117, ал. 2 от Конституцията, респ. чл. 1а, ал. 2 и чл. 2 от ЗСВ. Защото, ако съдебната власт е независима, нейните органи разполагат със своя администрация съгл. чл. 340, ал. 2 от ЗСВ, вкл. съответните ръководители, които са оправомощени да изпълняват функциите както по организирането, представляването, така също и управлението на тяхната същинска дейност. С това не се влиза в противоречие и не се нарушава независимостта при изпълнение на своите служебни задължения и подчинението от представителите на правораздавателните органи в името на народа единствено на Конституцията и закона, за което полагайки клетва отговорността, която носят е пред отделните граждани и обществото като цяло. В тази връзка обявяването с ал. 3 на чл. 340 от ЗСВ наравно със служителите на същинските органи на съдебната власт, назначавани от съответните техни административни ръководители, за съдебни и на служителите към администрацията на ВСС, Инспектората към него и Националния институт по правосъдието, които не са правораздавателни органи, като израз на неотчитане, ако не неразбиране на различието между система и власт по смисъла на чл. 1 от ЗСВ, е в явно противоречие с ал. 2 от същия и чл. 119, ал. 1 от Конституцията. Тъй като несъмнено се касае за различни по своите правомощия и функционална компетентност администрации и на техните служители.

Iustitia civitatis (regnorum) fundamentum. В тази връзка е важно преди всичко да се изтъкне същностната разлика между легитимността и легалността като две качества на властта.

Легитимността е принцип, правило за конструиране и упражняване на властта. Тя съдържа ценности, изведени в процеса на политическото и историческо развитие на обществото като първоизточник на властта и нейно политическо основание, включващо правоотношения по създаването на фундамента на властта свързан с установения правен ред. Легитимността е свързана както с правото, така и с устройството на политическата система. Една власт и нейното упражняване са легитимни, когато са в съответствие с представите за право и справедливост, основани на етични ценности и норми, признати в човешкото общество като основополагащи. Всяка власт се нуждае от оправдание (легитимация, легитимиране), ако иска да бъде упражнявана със съгласие от страна на гражданите, а не само с физическо или психическо насилие, или терор. В една демокрация властта е легитимна, когато произхожда от народа и е упражнявана в съответствие с преобладаващата воля на нейните граждани. Това означава, че онези, на които е възложено упражняването на властта директно или индиректно и само за определено време, биват избирани и могат да бъдат контролирани. Властта трябва да се упражнява в съответствие със заложените в Конституцията принципи, особено тези за основните права, разделението на властите и легалността. Легитимността на властта означава нейната правоспособност, свързана главно с избираемостта на органите, функциониращи в различните области. От особено значение за легитимността е принципът за националния суверенитет. Националният суверенитет се облича във валидни юридически форми, най-важна от които е Конституцията.

Легалността е законността във формално правен смисъл. Легалността е средата, създадена от обществото и държавата, в която се обективира правната гаранция. С нея се осигурява и гарантира правото посредством спазването на най-важните юридически актове.

Разделението на властите има отношение както към легалността, така и към легитимността. То е едно от основанията за легитимността. Затова принципът за разделението на властите е заложен, в сила и действа още с формирането на властта. А легалността е само продължение на легитимността. За всяко общество поради това, що се отнася за съдебната власт от първостепенно значение е въпросът за начина, по който се избират съдиите, прокурорите и следователите.

В изявленията на президента по повод „избора” на главен прокурор аргументирано не само с обстоятелството за провеждане на процедурата с единствен кандидат, а и с явното тотално игнориране от ВСС в противоречие с ал. 8 на чл. 173 от ЗСВ и незачитане на засвидетелстваното от изчерпателно визирани в цитирания текст субекти като изразители на неодобрение за единствената кандидатура недоверие, се даде ясен и недвусмислен сигнал не само на ВСС, а и на гражданското общество за опасността чрез неговата подмяна от узурпиране посредством масирана служебна институционална подкрепа от изпълнителната власт на длъжността, пораждащи най-малкото съмнение в престижа и държавността, и поради това категорично несъгласие с легитимността на предложения за назначаване като главен прокурор. От тази гледна точка актът на връщане от президента на първоначалното предложение на ВСС като оправомощен да извърши назначение е израз не само на оспорване единствено легалността на процедурата за номиниране, или на незаявено субективно неодобрение на предложения кандидат. А и на упражнен контрол от страна на гражданите посредством държавния глава, според волята на които за стриктно придържане към спазването на основните принципи и начала за демократично устройство на Републиката съобразно разделението на властите като условие за легитимирането на когото и да е, независимо за кое по ред предложение за назначаване в противоречие с Конституцията и закона се отнася, не е дадено съгласиеот суверена.

Последиците вкл. от така заявеното несъгласие са видими ясно и недвусмислено вкл. от заявления и действия на съответните институции и техни представители от структурата на т. нар. ЕС в т. ч. в лицето на Венецианската комисия към Съвета на Европа във връзка с техни препоръки за промени в действащата Конституция на Р България, без каквито е невъзможно привеждането на съдебната власт в страната в съответствие с общоприетите принципи от международни актове, по които е страна и България, и каквито съгласно настоящата Конституция са част от вътрешно право, имащи приоритетно действие спрямо него.

Във връзка с разглежданата тема съгласно чл. 173, ал. 3 от ЗСВ: „Предложения за кандидатури на главен прокурор могат да правят не по-малко от трима от членовете на съответната колегия на Висшия съдебен съвет, както и от министърът на правосъдието.”. А съгл. изр. второ на ал. 5 от същия чл. 173: „Кандидатите представят писмена концепция за работата си на съответната длъжност в 14-дневен срок от изтичането на срока за предложенията по ал. 4.”. ПОДВССНА не казва нищо повече, освен в своя чл. 29 да преповтори, че решенията на пленума по чл. 30, ал. 2, т. 6 от ЗСВ се приемат с мнозинство, не по-малко от 17 гласа. Както граматическото, така и логическо тълкуване на употребата в цитираните текстове на множествено число за понятията – предложения, кандидатури и кандидати, налагат категоричния извод, че смисълът вложен от законодателя в законосъобразното провеждане на процедурата предпоставя наличието на повече от едно предложение, респ. повече от една кандидатури съответно кандидати. Такова заключение, (недвусмислено произтичащо впрочем и от вътрешните Правила на ВСС – т. т. 1, 3, 4 вкл. т. 7 от р. ІV във връзка с повторно гласуване), следва не само от предоставената възможност за предложения на кандидатури освен от съответната колегия на Висшия съдебен съвет и от министъра на правосъдието (отделен е въпросът за смесването на правомощията и функции на съдебната и изпълнителната власт в тази връзка, в нарушение на принципа за тяхното разделение и независимост), а и от начина съгл. ал. 1 на чл. 173 от ЗСВ за реализиране на процедурата – ИЗБОР. Заслужава по този повод да се отчете и факта, че предложения за кандидатури също не могат да се правят от един, освен министъра, а колективно от поне трима представители на съответната колегия, като за председатели на ВКС и ВАС оправомощени за това са и техните състави в пълнота в лицето на съответните пленуми. Т. е. очевидно идеята на законодателя е вкл. в процеса на предварителна селекция и номинирането на кандидатите да участват не отделни лица като един, а колективно такива. А от какво друго е мотивирана тази идея, ако не от демократичния принцип заложен във всеки избор? Същата идея е вложена и в изборното законодателство, (независимо от възприетия способ – мажоритарен или пропорционален), според което кандидатури за едни или други представители в държавната и местна власти могат да се издигат само колективно – от партии, коалиции, инициативни комитети и пр., а не поединично от отделни лица. Става дума за същностна характеристика на представителната демокрация, при която избираните не представляват само един, а множества от граждани като общност, от където логично произтича изискването и за издигането на кандидатури участие на повече от едно лице.

Безспорно избор ipso facto няма друг смисъл и значение, освен на решение основано на преценка от множество опции за една или повече от тях. Единствено в такова разбиране би могъл да се открие смисъл и в разпоредбата на ал. 12 от чл. 173 на ЗСВ, според която: „Когато при първото гласуване никой от кандидатите не е получил седемнадесет или повече от гласовете на членовете на пленума на Висшия съдебен съвет, изборът продължава за двамата кандидати, получили най-много гласове.”. Следователно при една кандидатура избор обективно е невъзможен. А това означава, че при така проведена процедура не е спазено изискването на Конституцията и ЗСВ, респ. по тази причина „изборът” от гледна точка на легалността е опорочен. Тъй като при такава процедура „избор” реално не е осъществен.

По повод изложеното е наложително да се изтъкне, макар очевидния факт, че в българската конституционна и законова уредба въпросът за избора в обсъжданата материя е решен по начин, който не елиминира напълно вмешателството на законодателната и изпълнителната в съдебната власт, а формално минимизира това участие, прикривайки го посредством създаването на ВСС като орган, натоварен: да назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите (чл.129, ал.1 от Конституцията), респ. да предлага лицата по ал. 2 на чл. 129 за назначаване от президента. Възприетият подход е израз на един откриваем и в други конституционни уредби рефлекторен механизъм, който би могъл да бъде квалифициран като "ефект на махалото". В тази връзка е налице основание да се отправи критика както към установения de lege lata начин за формиране състава на ВСС, предоставените му правомощия и осъществяване на неговите функции, така също и по повод отсъствието на ясно и категорично указание, ако не точна регламентация, сред оправомощените участници в този процес за един ключов субект какъвто съобразно ал. 2 и 3 на чл. 1 от Конституцията е суверенът. (За сравнение вж. чл. 65, ал. 2, изр. второ и ал. 7, изр. трето от Конституцията на Република Франция, във връзка с участието във Висшия съвет на магистратурата на визирания там брой граждани, които не са членове на Парламента, съдебната власт и администрацията, т. е. изпълнителната власт). От КС в своите разсъждения и интерпретации на Конституцията на тази липса не е отделено внимание и отдадено необходимото значение. А в застъпените различни постановки от своята практика същият акцентира върху онези страни от конституционната уредба на ВСС, предназначени да обезпечат неговата „независимост”. Същностният въпрос е – независимост от кого? Тази констатация не цели да омаловажи значението на независимостта. Нейната цел е да подчертае, че възприетите от КС тълкувания, в които ударението е поставено като приоритетна върху постановката, че "конституционният законодател.... избягва всякакъв досег на ВСС с изпълнителната власт", са не само неточни, но и неверни, както личи вкл. от разпоредбите на чл. 130б, ал. 1 и чл. 130в от Конституцията, а така също на чл. 19а, ал. 1, чл. 32, ал.1, чл. 33, ал. 1, чл. 173, ал. 3, предл. второ, чл. 252, ал. 1 и 3 във вр. с чл. 249, чл. 368 - 370 от ЗСВ.

В практиката на КС във връзка с взаимоотношенията на изпълнителната власт с ВСС се набляга на неучастието на министъра на правосъдието в гласуването (чл. 130б, ал. 1, изр. второ от Конституцията, респ. чл. 32, ал. 1, изр. второ от ЗСВ, съответно чл. 26, ал. 3 и чл. 28, ал. 1 от ПОДВССНА). Но не е обяснено разрешението, според което министърът председателства заседанията на пленума на ВСС. А като председателстващ министърът на правосъдието, освен че свиква заседания на пленума (чл. 26, ал. 1, предл. първо от ПОДВССНА), ако не изготвя пряко, несъмнено не е изолиран от съставянето на дневния ред за съответните заседания, вкл. съгл. чл. 64, ал. 3, т. 2 от ПОДВССНА, според която главният секретар на ВСС предлага на председателстващия проекта за дневен ред. Т. е. на министъра е предоставено правомощието и възможността, при това предварително да упражнява влияние върху дейността на пленума на ВСС посредством формулирането на дневния ред за неговите заседания, които и ръководи. Въпреки това разпоредбите, според които министърът на правосъдието не гласува, се интерпретират от КС в смисъл, че изпълнителната власт не участва, макар с един глас в състава на ВСС при взимане от него на решения, от където извежда заключение за ненамеса от изпълнителната в съдебната власт. За всеки трезвомислещ такава интерпретация и извод не са повече от един каламбур. Защото всички споменати в Конституцията и ЗСВ правомощия на министъра на правосъдието потвърждават недвусмислено не каква да е, а пряката връзка между изпълнителната власт и ВСС. Тази връзка се проявява също в правомощията и функциите на министъра на правосъдието съгл. чл. 130в от Конституцията и ЗСВ по администрирането на съдебната система, което в най-общ смисъл обхваща не само административно-техническото обслужване, дейността по контрол върху организацията по образуването и движението на делата, в конструирането (чл. 252, ал. 1 и 3 от ЗСВ) на управителния съвет и участието посредством него в дейността на Националния институт по правосъдието, предлагането и участието в изготвянето и формирането на бюджета на съдебната власт (чл. 362 от ЗСВ) и др. Т. е. "досег" по невинно възприетия от КС израз не само съществува, но е налице съществено и дори решаващо участие на изпълнителната власт в лицето на министъра на правосъдието посредством ВСС както във формирането на нейните органи, така и функционирането на съдебната власт.

Конституцията (чл. 130, ал. 3) и ЗСВ (чл. 16, ал. 3, чл. 19 – 19б, чл. 46, чл. 364) предвижда не „досег”, а директно участие и на законодателната власт при формирането състава на ВСС и на Инспектората към него, а така също на техния и на съдебната власт бюджет. Това не е случайно и участието на Народното събрание в избирането на половината от изборните членове на ВСС и формирането на състава на Инспектората, респ. на финансовото осигуряване на тяхното и на съдебната власт функциониране би могло да намери своето оправдание като форма на публично участие в съставянето и дейността на тези органи, доколкото за разлика от непрекия начин за формиране органите на изпълнителната власт е израз на волята на избирателите при непосредственото учредяване чрез пряко избиране от тях на участващите в законодателния орган, а не на частни или групови интереси в противоречие с нея, други гаранции срещу което няма освен правото на периодично участие в изборния процес за парламент. Тук проличава важността на механизмите за обезпечаване на честността и достоверността на резултатите от този процес, които да отговарят на демократичния характер за републиканско управление. Защото, ако липсва такава обезпеченост, възможности за злоупотреби са открити и неограничени – факт, на какъвто е свидетел цялото общество и който именно демотивира участието от страна на преобладаващото мнозинство граждани с право да гласуват в каквито и да са избори. Тъй като да се разчита единствено на почтеността както на организаторите, така и на избраните за представители в държавната и местна власт, ако не глупаво е неоправдано наивно. От тази гледна точка при неоспоримия факт за участие в изборния процес на около 1/3 от ползващите се с избирателни права, без да броим сред тях на заетите в администрацията, техните семейства, родственици и др.под., фалшивите, купени, корпоративни и пр. гласове, да се квалифицират от някои 80% като дебили, освен математически неточно е не само несъстоятелно, но и израз за липса, ако не на юридическа на политическа култура. А и хитровато, доколкото не се назовава никой от споменатите 80% поименно, ако не демонстрация на високомерие. Защото онези, които отвратени вкл. от фарса на т. нар. „избор” не само от органи като т. нар. ВСС, а и от именуваното Народно събрание, отказват да участват въобще в какъвто и да е изборен процес, не са прости и всеки, който не се смята за по-по-равен от тях, ясно чува техния глас..

Като представляващ съгл. чл. 16, ал. 1 от ЗСВ съдебната власт, ВСС съобразно глава деветнадесета на ЗСВ очевидно има непосредствен „досег” едновременно с изпълнителната и законодателната власти, а посредством този орган и Инспектората към него, Националния институт по правосъдие, както и осъществяващите правосъдие органи от системата на съдебната власт. Следователно не би могло обосновано да се поддържа, че сегашната конституционна и законова регламентация довеждат докрай идеята за независимост на съдебната власт в лицето на ВСС, каквито и да са неговите статут и позиция в структурирането на нейната система. За яснота е уместно да се подчертае, че тук става дума за ВСС като орган установен от Конституцията, а не за органите на съдебната власт, за които и без височайшата благословия на КС съгл. чл. 117, ал. 2 от същата изрично е прогласен принципа за независимост, респ. подчинението на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите само на закона. Отделен е въпросът дали и доколко при конституционно и законодателно създадената зависимост на същинските органи на тази „власт” от ВСС, а чрез него от законодателната и изпълнителна власти този принцип и подчинение единствено на закона реално могат да бъдат в действие, дори за малцината съдии, които с риск за себе си и своите близки го възприемат като свое призвание. В резултат на което за повечето от тях разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията има само формална и декларативна стойност, разглеждането на който е извън предмета на настоящото изложение.

Правомощията на ВСС, установени от Конституцията в настоящото му състояние, определят конституционната му роля, която обобщено може да бъде определена като на конституционно установен орган, който се формира по предвидените в Конституцията и Закона за съдебната власт разпоредби, и притежава предоставените му функции. От всичко това обаче, както се обоснова по-горе не следва, че ВСС е орган, който олицетворява съдебната власт. Тъй като не е съдебен в смисъл на правораздавателен орган, той не е източник на съдебна власт в общата схема за разделението на властите. Поради това конституционната и законова уредба на ВСС подвеждат, внушавайки че той не представлява формирование от "правителствен тип", а е самостоятелен орган с определени правомощия, без да упражнява функции подменяйки третата власт, каквато би следвало да е съдебната.

Във връзка с темата е от значение да се изтъкне, че Конституцията предвижда "досег" на ВСС, без значение кой е той и с Президента. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Конституцията категорично установява, че ВСС е поставен във взаимоотношения, макар само за част от основните му конституционни правомощия и с президента. Съгласно цитираната разпоредба президентът назначава председателите на ВКС, на ВАС и главния прокурор по предложение на ВСС. Конституционната уредба и систематическото място на ал. 2 от чл. 129 вкл. непосредствено след ал. 1 на същия поражда склонност второто изречение от разпоредбата на цитираната ал. 2 от Конституцията, както и ал. 13 на чл. 173 от ЗСВ да се четат, възприемат и тълкуват единствено от гледна точка на правомощията на ВСС като своеобразна привилегия за разполагане от него по свое усмотрение с провеждане на процедурата за избор не само с повече, а и с един кандидат. А така също при отказ да назначи веднъж предложен от него кандидат и за упражняване на принуда, „прегласувайки” отхвърлената от президента единствена кандидатура. Като катализатор за това не би било пресилено да бъде окачествен и КС. За всеки способен да разсъждава със здрав разум е безспорно, че за конституционното и законосъобразно провеждане на процедура по назначаване на председателите на ВКС, ВАС и на главния прокурор, предвиждаща участието и на президента логично следва, че взаимодействието, което има предвид законодателят, е съставна част от фактическия и юридически състав като елемент от комплекса свързан с осъществяването на избора, а не просто регистриране на нещо, което може и да не е реализирано. Такъв извод се налага както от смисъла на употребените в разпоредбите на чл. 173 от ЗСВ във връзка с правомощията на ВСС в процедурата за избор понятия: „се открива”, „предложения”, „кандидатури”, „кандидати”, така и от изрично предписаното с ал. 2 на чл. 4 от ПОДВССНА взаимодействие с президента при осъществяване на правомощията от ВСС, а не post factum. Цитираните разпоредби не са диспозитивни, предоставящи възможност на ВСС дали да се възползва от тях или не като алтернатива. Интерпретации в обратен смисъл водят не само до изпразване от съдържание на цитираните разпоредби и обезсмисляне на понятието взаимодействие, ако то е сведено само до парафиране от президента на нещо, неизвършено или извършено незаконосъобразно от друг без негово участие, но и до отричане на идеята, духа и смисъла на Конституцията. Нещо повече, (като отминем споменатите в цитирания текст от ПОДВССНА други субекти, взаимодействието с които само потвърждава зависимостта на т. нар. ВСС, опровергавайки тезата на КС за неговата автономия), президентът е поставен на първо място и това не е от куртоазия, а защото според чл. 92, ал. 1 от Конституцията той е държавен глава, избран пряко и като такъв олицетворяващ единството на нацията. Същият извод следва както от факта, че на никой друг, а само на него е възложена функцията по назначаване, т. е. касае се за изключителна компетентност, така също и от основополагащите принципи, провъзгласени с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, според които Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. В тази връзка заслужава да се отбележи, че за разлика от вътрешните Правила на ВСС, ПОДВССНА наравно със ЗСВ е нормативен акт и като такъв неспазването на неговите разпоредби от императивен характер няма друг резултат освен незаконосъобразност на извършени в противоречие с тях действия, респ. на актовете в резултат от такива. От тази гледна точка колкото и да e оскъдна уредбата относно функциите на президента при упражняване на неговите правомощия във връзка с взаимодействието му посредством ВСС със съдебната власт, към тях не трябва да се подхожда формално. Не са налице основания и за тяхното стесняване по пътя на ограничително тълкуване, тъй като не съществуват нормативно въведени нито изчерпателно, нито примерно изброени конкретни признаци относно съдържанието, в което се изразява споменатото взаимодействие. За разлика от парламента, във връзка с изпълнение на неговите функции съобразно предоставените му правомощия при формирането на ВСС, поради това участието на президента в процеса за избор на съответните лица по чл. 129, ал. 2 от Конституцията, респ. чл. 173, ал. 2 от ЗСВ и ал. 2 на чл. 4 от ПОДВССНА, с провеждането на процедура за какъвто от страна на последния за избор както на председателите на ВКС, ВАС и главния прокурор не случайно е ангажиран неговият пленум, а не отделните колегии, както за Народното събрание, ако не per argumentum a fortiori, като концентриран израз на народната воля за пряко избран държавен глава е форма на публично участие в съответния избор. В този смисъл президентът не е орган, който е оправомощен само да утвърждава вкл. формално изразена от друг чужда воля, а пряко и интензивно да участва при формирането на съответното решение за избор. Става дума за компетентност, която е далеч по-отговорна от тези напр. по чл. 98, т. т. 6 и 7 от Конституцията. Тази именно отговорност обуславя за висшите длъжности – председатели на ВКС, на ВАС и главен прокурор, в назначаването да бъде ангажиран и президентът. Следователно акцентът в чл. 129, ал. 2 не е еднозначен и/или еднопосочен. Въпреки че Конституцията не е възприела едно традиционно разрешение – да предостави на президента, който не разполага както със законодателни, управленски или правораздавателни функции в качеството му на такъв като най-равно отдалечен от която и да е от трите власти според действащата Конституция и поради това неутрален спрямо тях, като гарант за независимостта на съдебната власт официалното ръководство на ВСС, вкл. без право на глас при взимане на решения от последния, на упражняването на правомощието по чл. 129, ал. 2 от негова страна трябва да се гледа от позицията на конституционния статут на субекта на това правомощие. (Виж за сравнение чл. 64, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република Франция, според които Президентът на Републиката е гарант за независимостта на съдебната власт. Той се подпомага от Висшия съвет на магистратурата, както и чл. 65, ал. 2 и 7 във връзка с участието на Президента във формирането на Висшия съвет на магистратурата и взаимодействието при изпълняване на неговите функции). В такъв смисъл всякакви тълкувания и интерпретации свеждащи ролята на президента единствено до регистратор на нечия воля, която не обезпечава изразената от суверена посредством него като легитимно пряко избран негов представител, по същество са посегателство срещу основните начала за устройство на демократичната правова държава (чл. 1, ал. 2 и 3, чл. 4, ал. 1, чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията) в противоречие както с буквата, така и със смисъла и духа на основния закон на страната.

В съответствие с изложеното относно правомощията на президента по повод взаимодействието му със съдебната власт, в частност във връзка с неговото участие в избора на председателите на ВКС, ВАС и главен прокурор, следва да се възприема и РКС № 2/28.03.2002 г. по к. д. № 2/2002 г. По този повод преди всичко е от значение да се спомене и РКС № 10/06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г., с което се дава задължително тълкуване по въпросите, какво представлява и как се осъществява непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията. С второто от цитираните решения от КС е разяснено, че това действие не изисква наличието на опосредстващ елемент за неговото проявяване, като по такъв начин е обоснована идеята за Конституцията като непосредствено действащо и приложимо право. А така застъпеното становище имплицитно съдържа извода, че дори и да има закон, който противоречи на Конституцията, той е неприложим. На следващо място заслужава изрично да се изтъкне обхвата на действие на съответните съдебни решения, в т. ч. на КС, пределите на който се определя от техния предмет. А такъв, по искане на главния прокурор, на конституционно дело № 2/2002 г. е бил: ”задължително тълкуване на разпоредбите на чл.98, т.6 и чл.100, ал.2 от Конституцията в частта им “предложение на Министерския съвет”, и на разпоредбата на чл.129, ал.2 от Конституцията в частта й “предложение на Висшия съдебен съвет” по въпросите – какъв е правният характер на тези предложения, съставляват ли административен акт в собствен смисъл и подлежат ли на съдебен контрол от страна на Върховния административен съд и в случаите, когато президентът на републиката е издал указ въз основа на тях.”. Съответно на искането, с което е бил сезиран КС, формиращо предмета на делото е и диспозитивът на решението. Без тук да се отклоняваме в разискване за характера и естеството на задължителната сила на решенията на КС, достатъчно е да се отбележи, че както при решенията на другите съдилища и за тях важи общото правило, според което с такава се полза единствено диспозитивът, а не и техните мотиви. Поради това от инцидентно изразените в съобразителната част от РКС № 2/2002 г. становища: „Вярно е, че разпоредбата на чл.129, ал.2 съдържа една отлика – президентът не може да откаже назначаването или освобождаването на един от тримата висши магистрати при повторно направено предложение от ВСС.”, както и „При повторно направено предложение на ВСС президентът вече е поставен в условията на обвързана компетентност, което означава, че той не разполага с избор измежду юридически равностойни варианти; той не прави преценка…. В същото време Висшият съдебен съвет и в двата случая има на разположение своята оперативна самостоятелност, включително и да гласува повторно лицето, без да се съобразява с неодобрението му от президента…”, които не са част от диспозитива на решението, не следва както задължителната сила на тези становища, така и още по-малко предоставянето от Конституцията на „оперативна самостоятелност” на ВСС в който и да е етап от процедурата за избор провеждане на такава с един-единствен кандидат. Напротив, със същото решение според КС: „Конституцията установява споделена компетентност на президента с Висшия съдебен съвет, аналогична с тази при издаване на указите по чл.98, т.6 и чл.100, ал.2 от Конституцията, в хипотезата на първо предложение от ВСС за назначаване или освобождаване на конкретно лице като ръководител на институция от висшата магистратура. Президентът може да упражни своето право на преценка (дискреционна власт) на посоченото в предложението на ВСС и да не издаде указа.” Нещо повече, в едно изречение срещу „оперативната самостоятелност” на ВСС, КС признава не само правото, а изрично подчертава и задължението на президента да извърши: „… проверка дали са налице условията и предпоставките, визирани в хипотезата на конституционната норма…”. Аргумент във връзка с взаимодействието при упражняване на неговите правомощия с ВСС относно избора на лицата по ал. 2 на чл. 129 от Конституцията, независимо от обстоятелството, че не са изрично посочени в чл. 102, ал. 3 от Конституцията, е и фактът, че указите за тяхното назначаване не подлежат на приподписване от министър-председателя или който и да е министър за тяхното действие. В такъв смисъл по повод искане от изпълняващия тогава длъжността главен прокурор изрично се е произнесъл КС с решение № 13/25.07.1996 г. по к. д. № 11/96 г., според което: „Изброените в чл.102, ал.3 от Конституцията укази на президента са израз на неговите дискреционни правомощия, поради което те не се нуждаят от приподписване. Изброяването им не е изчерпателно. Указът на президента за назначаване на председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор по предложение на Висшия съдебен съвет на основание чл.129, ал.2 от Конституцията не подлежи на приподписване, доколкото е насочен не към сферата на изпълнителната власт, чиито действия подлежат на парламентарен контрол, а към съдебната власт. Този указ влиза в сила от момента на подписването му от президента и подлежи на контрол за конституционосъобразност пред Конституционния съд. Приподписването на тези укази на президента от министър-председателя или от съответния министър на основание чл.102, ал.2 от Конституцията е акт, с който правителството приема указа и споделя отговорността за неговото издаване, включително политическата отговорност, която би могла да бъде реализирана от Народното събрание по реда на парламентарния контрол съгласно чл.1, ал.1 и чл.62 от Конституцията. С това се поема задължение и за съдействие по привеждането на указа в действие и неговото изпълнение. Приподписването е конститутивен елемент за действителността на указа.”. Отделен е въпросът за политическата отговорност на Народното събрание, което макар да е един от адресатите на декларацията на българските адвокати с оглед предмета на настоящото изложение оставям настрана извън него.

Отнесени цитираните текстове при анализа в цялост на изложеното в съобразителната част на обсъжданото РКС № 2/28.03.2002 г. във връзка с чл. 129, ал. 2 от Конституцията и по-специално към частите, в които се излагат доводи, основани на това „да се назначават от президента като израз на престижност и държавност”; за”споделеното участие на президента като държавен глава;при ”взаимодействие между два конституционно определени органа на държавата с оглед високото място в йерархията на държавно управление на длъжностите, за които се отнасят и изключително значимите публични функции, които лицата изпълняват; квалифицирайки„предложението на ВСС до президента по чл.129, ал.2 от Конституцията” като „подготвителен акт, който сам по себе си не може да породи правни последици.”; както и за „споделена компетентност на президента с Висшия съдебен съвет”,целяща ”да се получи, респ. наложи, съгласуваност с президента, чиито съображения при отказа да изпълни първото предложение на ВСС биха могли да повлияят на този орган за повторното предложение.”, обосновават по недвусмислен и категоричен начин неоснователността на тълкувания вкл. вменяване на КС, че в своите разсъждения е имал предвид и е залегнало гледище включващо и хипотеза за процедура по избор провеждана с един-единствен кандидат. А така също и на становища, според които ВСС разполага с правомощието при незаконосъобразно така проведена процедура чрез „повторно” предложен номиниран от него единствен кандидат да принуди президента да назначи такъв.

Квалификацията от КС на „предложението на ВСС” като „подготвителен акт, който сам по себе си не може да породи правни последици”, доколкото от нея следва, че не е налице юридически факт, от какъвто да възникне, дава пределно ясно да се разбере, че такъв акт няма обвързващо действие спрямо когото и да е, в т. ч. за президента. От тази гледна точка възниква въпросът въобще за издържаността според юридическата логика не само на така изразеното становище от КС, а и на текста в изр. второ на ал. 2 от чл. 129 на Конституцията, при положение, че последният е основан на акт без правни последици. В такъв смисъл цитираното РКС № 2/2002 г. нито задължава президента при проведената в разглеждания случай процедура да издаде указ за назначаване на „повторно” предложения като единствен кандидат, нито препятства при негово сезиране КС да се произнесе с тълкувателно решение относно действителния смисъл вложен в ал. 2 на чл. 129 от Конституцията във връзка с цитираното в същата ИЗБИРАНЕ – дали при един кандидат е налице или не избор, респ. съобразно възприетото разрешение, относно правната стойност и значение на „повторното” предложение, макар формално като подготвителен акт, въпреки според РКС № 2/2002 г. такъв да не поражда правни последици? Доколкото според КС предложението е без правни последици да породи действие като подлежащ на съдебен контрол административен акт,такова тълкуване би могло да придаде смисъл на изр. второ от ал. 2 на чл. 129 вкл. във връзка с т. нар. „обвързана компетентност”, от какъвто понастоящем ако не е лишено, той е неясен. Тъй като в конкретния случай, макар формално от ВСС да е проведена процедура, по същество реален избор не е осъществен. А е така и след т. нар. „прегласуване” от ВСС на единствения кандидат за главен прокурор. Поради това издаденият указ за назначаване на „неизбран” кандидат е не само нестабилен в т. ч. от гледна точка на изискуемия съгл. обсъжданото решение на КС баланс на властите съгласно Конституцията, но и атакуем като постановен без правно основание и дори само поради това противоконституционен. Защото независимо, че с Р-е № 2/2002 г. КС не се разпростира в обсъждане дали непораждането на правни последици се отнася само за първото или и за „повторното” предложение, както в Конституцията, така и в ЗСВ никоя от разпоредбите в тази връзка не съдържа и в двата случая не само изрично указание, но дори презумпция за законосъобразност при хипотезата за провеждане на процедурата за избор с един кандидат. Независимо от липсата според КС на правни последици на акта „предложение”, Конституцията по този повод говори само за „при повторно направено предложение”, без да казва нищо относно броя кандидатури, респ. кандидати. А не казва, тъй като това съгл. чл. 133 от същата е предмет на законова уредба. ЗСВ с ал. 13 на чл. 173 дописва Конституцията с „повторно направено предложение за същия кандидат”, от което обаче не произтича както придобиването от предложението стойност на юридически акт с обвързващо действие, така също безусловно и задължително или по презумптивен път извеждането на заключение за законосъобразност на процедура, проведена с един кандидат. В Конституцията и ЗСВ липсват разпоредби, въз основа на които да е приложима и аналогия. Напротив, при употребата в чл. 173, ал. 2-5 от ЗСВ на множествено число за понятията „предложения”, „кандидатури”, „кандидати”, както и в ал. 12 „изборът продължава за двамата кандидати, получили най-много гласове”, per argumentum a contrario единственият логичен извод, който следва от частта „за същия кандидат” в текста на ал. 13 е, че под „същия” се има предвид такъв от мнозина, а не от един-единствен. Рационално основание единствено за такъв смисъл е налице да се търси и в идеята, вложена в „повторно направено предложение” съгл. изр. второ на ал. 2 от чл. 129 в Конституцията, доколкото няма пречка при повече от един кандидати „същият” да бъде предложен повторно. Но предлагането „повторно”, та и безброй пъти на „същия” при единствен кандидат не е равнозначно на „същия” при повече от един кандидати в съответствие със смисъла на ал. 12 от чл. 173 ЗСВ, доколкото се касае за избор, каквато е правно признатата цел и смисъл на процедурата. Затова да се иска и настоява от президента издаването на указ за назначаване на повторно предложения кандидат в случая е не само политически, а и юридически несъстоятелно. И въпреки да е повече от ясно, макар вече издадения указ за назначаване на неизбрания главен прокурор, с оглед на изложеното изразеното от Атанаска Дишева становище не само за необходимостта, а и наложителността за тълкуване от КС за вложения в разпоредбата на изр. второ от ал. 2 на чл. 129 от Конституцията смисъл във връзка с „повторно” гласуване от ВСС при провеждане на процедура за ИЗБОР, е основателно, дори и само за това, чрез официално тълкуване да бъде постигната правна сигурност относно разрешаването на конституционно значим въпрос, по който в публичното пространство се застъпват различни противоречиви мнения и становища. Такова тълкуване би имало смисъл не само поради предизвестения факт, че настоящият главен прокурор дори само по природни причини няма да е вечен, а макар и занапред за активиране както на оправомощените да правят предложения за повече от един кандидати, така и на потенциални такива към съревнование за номинации и допускане до участие в процедура за избор, резултат от което ще е не само гарантиране на неговия демократичен, а и стимулиране на меритократичния характер за избирането на най-достойните.

В изявленията на президента както по повод връщането на първоначалното предложение, така и след „повторно” предложения от ВСС за назначаване като главен прокурор, поради това логично нито веднъж не е употребено понятието „избран”, а единствено „предложения кандидат”. Тази квалификация е обоснована както от гледна точка на Конституцията, ЗСВ и ПОДВССНА, така и на цитираното РКС № 2/2002 г., според което ”проверка дали са налице условията и предпоставките, визирани в хипотезата на конституционната норма, президентът е длъжен да извърши.”. Защото да се мисли, че това задължение на президента важи само по отношение на първото предложение от ВСС, но не и за „повторното” като етап от процеса на избор, е несъмнено непоследователно, ако не абсурдно, доколкото от такъв извод следва, че задължението на президента за споменатата проверка е приложимо само за първото предложение, а не и за „повторното”, за което това задължение отпада. Очевидно е, че такова тълкуване не се основава на логиката и е лишено от смисъл. Така застъпеното принципно становище не касае разширяване правомощията и функциите на президента спрямо дейността на ВСС, а се основава на факта, че никой не може да го задължи да издава указ, основан на несъществуващ юридически факт. Независимо от това, в конкретния случай актът на издаване на указ от президента заслужава адмирации от политическа гледна точка като безупречен пример за държавнически подход и съблюдаване върховенството на правото. Тъй като подтикването му към неговото нарушаване, освен че не държи сметка за относителната самостоятелност на правото, въпреки да е мотивирано от добри намерения би било път към ада. Затова в изявлението си за назначаване на „повторно” предложения от ВСС кандидат, президентът същевременно заяви, че инициира широк обществен дебат за промени в Конституцията с цел обсъждане и постигане на съгласие за взимане на решения от оправомощените съгласно нея органи и институции за осъществяване на очевидно необходими, заявени и от обществото като наложителни такива. Актуалността на момента, засвидетелствана и от факта за ангажиране на външни фактори във връзка с изпълнението на отколешните препоръки вкл. за установяване на контрол върху главния прокурор, е извън всяко съмнение с оглед потенциалната възможност от всякакви реакции, които биха могли да се сведат – в едната крайност до едни или други изяви на несъобразяване със закона в т. ч. дори такива съпроводени с насилие провокиращи анархия, а в друга до апатия. Освен за разрешаване на проблемите от компетентност на органичен кръг специалисти от юридическа страна, такъв дебат би имал измерение като форма на проява и за политическата същност на преодоляване поражданото фактическо разделение и противопоставяне на отделни части от обществото в името на единството на нацията. Колкото до указа, ако не повече, като първа проява на засвидетелстване присъединяването към заявената от президента позиция, вкл. във връзка с недостатъчната степен за легитимиране на така назначения за главен прокурор и инициирания широк обществен дебат за промени в действащата или по-скоро за нова Конституция, с този акт от президента е манифестирано недвусмислено и категорично, че поне от някой сред оправомощените в лицето на съответната квота избраници в Народното събрание или Върховният касационен съд се е очаквало да бъде сезиран Конституционния съд относно указа за неговата конституционосъобразност от гледна точка на незаконосъобразното провеждане на процедурата за избор. Такъв акт, надлежно мотивиран от компетентни специалисти освен в подкрепа на правото, несъмнено би имал силно стимулиращ политически ефект за активно включване и на гражданите в процеса съобразно Конституцията и законите на страната.

Правото на защита, както знаят адвокатите, е сложно, комплексно право, състоящо се от всички материални и процесуални права, каквито гражданите могат да упражняват за защита на своите права и законни интереси. А функция на съответните органи е да гарантират неговото добросъвестно упражняване. Познанието за сложния състав на правото на защита поради това определя и преценката как се упражнява това право – добросъвестно или не.

Злоупотребата с права не може да не породи недоволство и съпротива от страна както на отделни граждани, така и на общности от такива, ако не на цялото общество. Когато злоупотребата с права е проява на представляващите една или друга институция, чрез които тя се легитимира, недоволството и съпротивата естествено са насочени срещу тях. А засилването на тези тенденции не би довело до друго, освен до хаос с предизвестен край – деформиране и разрушаване на държавността като форма за обединение на една или друга общност. Затова промяната е неизбежна.

„Да бъдеш непокорен зависи от теб, да бъдеш покорим зависи от врага ти.” (Сун Дзъ: „Изкуството на войната”). А: „Най-добрата стратегия се състои в това да бъдем винаги възможно най-силни; това преди всичко означава – въобще да бъдем силни, а след това вече – и в решаващите моменти.”… „За да победите, трябва да срещнете основните сили на противника.” (Карл фон Клаузевиц: „За войната”)..

Целта може да се постигне по насилствен начин. Средствата могат да бъдат различни, крайна изява за насилствено проявление на каквато е гражданската война. „Коя страна може да запази свободите си, ако управниците й не биват предупреждавани от време на време, че техният народ е съхранил духа си на съпротива? Нека те грабнат оръжията… Какво означават няколко изгубени живота за век или два? Дървото на свободата понякога трябва да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани.

Общество, което замени малко свобода с малко ред, ще изгуби и двете, и няма да заслужава нито едното, нито другото.

Честта, справедливостта и човечността ни забраняват да се откажем кротко от свободата, която сме получили от нашите доблестни предци и която нашите невинни потомци имат право да получат от нас.” (Томас Джеферсън: „Философия на свободата”).

Промяна може да се осъществи и без насилие, една от формите на които е гражданското неподчинение. Като проява, вкл. с оглед преодоляване на страха и зависимостта като възпиращ фактор, участието в такова не изисква непременно активни действия, а може да се изрази и чрез пасивно поведение. Освен, че не се нуждае от каквато и да е регистрация, поради което не се изисква да е налице персонализиране на участниците, а са необходими единствено техни, на привърженици и симпатизанти прояви, то може да се изрази не в една, а в множество различни изяви.

Не само на последните избори за Европейски парламент и за органи на местна власт повече от две трети от гражданите на България отказаха да гласуват. Като поведение този отказ по същество не е нищо друго освен проява на гражданско неподчинение като протест във формата на бойкот (етимологията на термина произтича и се свързва с името на Чарлз Бойкот, с чиято история при интерес и желание всеки би могъл да се запознае.). От времето на „Гражданско неподчинение” на Хенри Дейвид Торо и споменатия Бойкот, в различни страни вкл. Индия, САЩ, ЮАР и др., няма случай за проява на движение в такава форма, което по-рано или по-късно да не е постигнало успех.

Както за онези около 70% негласували на последните избори за представители в Европейски парламент и в местната власт, така и за други граждани на България, несъмнено породи и представлява интерес заявената и демонстрирана от Президента готовност за действително упражняване на правомощието му да инициира промени в Конституцията. Защото, въпреки очертаващата се институционална криза е очевидно, че от парламентарно представените партии на съответно мнозинство в действащото Народно събрание за такива не може да се разчита. По тази причина и като ползващ се с най-голямо доверие всички надежди и упование, за някои и като тест освен за неговата независимост при изразяване на волеизявление от името на суверена и равноправен участник в Обществения договор, а и за отказа му да партнира в свое лично или в качеството си на избран от българските граждани институционален изразител на тяхната воля в договаряне със субекти и институции, представляващи и олицетворяващи отхвърляните от тях системи, се възлагат на Президента. Но независимо кой е президент, ако не провокативно, би било некоректно от него само да се изисква. Защото е вярно, че той разполага с правомощието както да инициира промени в Конституцията, така и съгласно Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС) произвеждането на национален референдум. При отредените му ограничени правомощия според действаща Конституция обаче, негови предложения за такива не притежават потенциалната мощ и действие, с които разполага суверенът. Тъй като и в двата случая според Конституцията, с решение действащото Народно събрание може да одобри съответното негово предложение, вкл. за произвеждане на референдум с въпрос или въпроси, по които трябва да се проведе гласуването, но може мотивирано и да го отхвърли или най-малкото, преиначавайки тяхното съдържание да ги обезсмисли. По тази причина, доколкото постигането на каквато и да е цел не може да бъде плод само на очакване, макар и желано, а не и на бленуване или коленичене с отправяне на молби, както и с декларации, единственото активно действие, в което би било препоръчително да бъде концентрирано вниманието на суверена във формиралото се и прогресиращо движение за гражданско неподчинение, каквото не само с акта на масов отказ от участие в изборния процес, а и с манифестираната чрез протести по различни поводи от отделни части на обществото готовност е факт, това е изготвянето на проект за нов Обществен договор, който да бъде предмет на предварително обсъждане през време на кампанията, която може да продължава неограничено време докато постигне целта си. Тъй като сега действащите системи не подлежат на реформиране, резултат от отнемането посредством бойкот във формата на гражданско неподчинение на възможността те да функционират ще е блокаж и възпроизвеждане на Status quo-то, единствен изход от което е тяхната смяна. Ако гражданите съзнават себе си като свободни – носител и източник съгласно чл. 1, ал. 2 от Конституцията на цялата власт и равнопоставени с Президента не само по своите права, но и задължения, би трябвало да подкрепят публично заявената от него готовност за иницииране на процес за изменения в действащата или по-препоръчително за изготвяне и приемане на нова Конституция. А независимо от Президента, като неформално движение могат да учредят Инициативен комитет, който да организира набиране на необходимия брой подписи за свикване и произвеждане, вкл. задължително на всенародно допитване с цел сключване на нов Обществен договор. „Конституциите трябва да се пишат върху сърцата, не само на хартия.“ (Маргарет Тачър).

Споделяйки убеждението на Джеферсън, че: „Най-ценната дарба от всички е никога да не използваш две думи, когато можеш да използваш една”, инициатива на адвокатурата като реално действие в негова защита, което да мобилизира за активно участието и суверена в процеса, би било изготвянето и организиране съобразно цитирания ЗПУГДВМС произвеждането на РЕФЕРЕНДУМ с цел приемане на нова Конституция на Република България. Само така, а не с декларации, като единствен оправомощен от Конституцията защитник на българските граждани би могла да спечели не само доверието им, изхвърляйки заедно в историята невзрачното устройство „черна кутия” завладяло България, а и едно общо справедливо бъдеще – за всички сегашни и техните потомци!

„Човекът — това е истината! Всичко е в човека, и всичко е за човека! Съществува само човекът, а всичко останало е дело на неговите ръце и неговия ум! Човек! Това е великолепно! Това звучи… гордо!” (Из: „На дъното”) ... „За свободните са достижими всички висоти.” (М. Горки).

Максим Кръстев