Бюджетът се прие, както се казва, от движение. Терминът точно характеризира действия, които се извършват без да се вземат предвид обстоятелствата и условията, които би трябвало да ги предопределят.

За първи път в нашата най-нова история, без да се обръща внимание нито на синдикати, нито на работодатели, нито на протестиращи граждани, нито на обществени формации, властта се изплези на народа и му показа палец между двата пръста, който подозрително напомня на руския популярен знак за това, че на никому не му пука.

Чу се, че нещо се мъти и готви за второто приемане на промените в закона за отбраната, което съвсем ще ни вкара в кашата. Това безогледно по своята наглост поведение на управляващите подсказва поне две неща - едното е свързано може би с някаква неизвестна нам супер подкрепа, която едва ли е от брюкселските ни началници, а по-скоро от нашите нови, бизнес партньори иззад океана. От друга страна това изглежда е признак не на дълбоката, а бездънната наша държава, в която са се развъдили толкова мощни икономически интереси, че загърбват, обезсмислят и неглижират всеки опит за противодействие. Както казват шопите, ще ги ручаме жабетата, такива каквито са ни поднесени.

Очевадната цел на управляващите, без съмнение, е да се закичат със знака на победители в надпреварата за еврото. Предсказаната ситуация обаче поставя няколко въпроса, които засега не са по силите на коментаторите от целия спектър на аналитичните и дискусионни рубрики в ефира. Например, толкова ли за стабилна се смята властта, че е готова със съответното непробиваемо самочувствие да посрещне прогнозно предстоящите, появяващите се и на други места в подобна ситуация, неприятни последици от приемането на еврото? Обеднялоста на народа или поне на тези слоеве от средата надолу към ниското ли е наистина толкова безопасна за тях, въпреки че това са 2/3 от гласоподавателите или глас имащите? Оттук следва извод, че там в политическите висини това са хора с изключени сензори за слух, зрение, обоняние и физически усещания. По въпроса за физическите усещания проблемите се решават много бързо. Вече сме го виждали на няколко пъти как става през последните ни десетилетия, но това се случва, когато на хората наистина им прекипява и те, без да се колебаят, посягат към „физическите усещания“.

Другият въпрос, който от само себе си се налага, е, на кого е нужно народът да изпадне чак в такова сериозно тежко състояние, към каквото ни водят след Новата година? Да не би някой нарочно да чака това да се случи, да не би то да е някаква желана и предсказано възможна ситуация, която да предполага отново идването на спасителя? Идването на човека, който може и да не ни обещае чудеса за 800 дни, но все пак да се хване и да оправи нещата. Тук от вече няколко години народът се упражнява в стария ритуал, наречен „сватосване“. От бая време по всички територии на обществени дискусии се сватосва една личност с надеждата, че ще можем в края на краищата ние всички да успеем да я докараме до „сватбата“. В случая обаче съответната личност дори и от хорски срам с нищо не подсказва, че се готви, че прави нещо, въобще че мисли по този въпрос. Освен през равни, постоянно повтарящите се интервали да заявява, колко е лошо положението на народа и колко по-лошо ще стане.

Какви ли не мисли минават на хората като гледат как ни разиграват постоянно театъра на абсурда по площадите пред народното събрание и в съответните институции, как продължават едни други да се плюят, да си говорят най-срамни приказки, които би трябвало да бъдат излъчвани по телевизията винаги с лепенка „До 18 години забранено!“. Защото, ако на такива отношения вземем да учим децата, когато дойде ред те да поемат някога съдбините на държавата ни, считайте, че тя ще си отиде. Ние сме свикнали, разбира се, но, както сме привикнали, започва в народа да расте брожение, брожение на нетърпеливостта, породена от ставащото, в което живеем. Наглед нещата са съвсем нормални. Както виждаме, ресторантите са пълни, улиците – също. Народът си хапва и пийва и у нас, и в чужбина. Да се чуди човек, от къде са тези нелицеприятни приказки за тежкото ни положение. Кучето е скрито в нивото на оценка. Всичко ли трябва да сведем до яденето и пиенето? Това ли трябва да завещаем като ценностна система на нашите деца? Това ли трябва да е техният живот на мечтите? Подобни мисли засега циркулират по неофициалните канали на обществено общуване из нашата територия, тоест, въртят се около масите, по купоните, пред телевизора, тук там в някои от клубовете, а понякога дори и на някой обществен форум с клетвени заклинания за това, че не може да се търпи всичко това. И толкова.

Изглежда на това разчита властта. От другата страна, вижда се, се надяват в края на краищата хората да прогледнат или да почнат осезаемо да усещат как нещата им стават от зле по-зле. Нашият народ лесно се лъже, защото все вярва, че хубавото ще дойде в бъдеще време. Май ни остана това от друго време и не можем да го променим и да почнем да помислим, че хубавото ни трябва сега - в нашето време. Не е добре да си го мисли човек, камо ли да го каже, но не може да се отървеш от впечатлението, че в този театър, наречен наше политическо статукво, на всички артисти, независимо дали опонират по между си или се обичат, ролите май им харесват и те не смятат да се отказват от тях. Толкова ли е удобно това кресло, толкова ли е сладка тази баница, та засега само на думи я докарваме и с нищо друго не подаваме знак, че сме готови да поемем отговорността си пред този народ в ново качество. Изглежда всички ние, обикновените българи явно ще продължим да си повтаряме рефрена:

Докога да чакаме?

Автор: Павлин Павлов