С назначаването на Димитър Главчев за служебен министър-председател приключи най-абсурдната и гротескна политическа криза в най-новата ни история. Тя не бе просто продукт на неумението и нежеланието на двете преговарящи страни - ГЕРБ и ПП-ДБ, да водят конструктивен диалог, а се яви естествено продължение на начина, по който те управляваха в последните девет месеца.
Самият формат на тяхното управление бе крайно уродлив и неестествен. Не-коалицията или сглобката, представляваше една крайно неуравновесена структура, при която нямаше съвпадение между разпределението на министерските постове, разпределението на влияние върху управлението и фигурите, които олицетворяваха самото управление. Лъвският дял от министерските постове попадна в ръцете на ПП-ДБ, ГЕРБ играеше ролята на вътрешна опозиция, но това не пречеше на Борисов да се изявява в ролята на последна инстанция по отношение на всяко по важно решение, а в допълнение ДПС, която уж официално не бе част от управлението, постоянно показваше, че Пеевски ползва премиера Денков в някои случаи като лична секретарка. Дори само това описание показва за каква лабилна правителствената конструкция говорим. По-странно щеше да бъде, ако тя бе продължила да действа, докато точно (само)разрушаването ѝ се вписва в нормалната политическа логика.
И нека не ни дават за пример ротацията на премиерите в Румъния и Ирландия. Там бяха съставени коалиционни кабинети, участието в които е пропорционално на политическата тежест на партиите и има ясно разграничение между управляващи и опозиция. Докато тук логиката на съставянето на сглобката Денков-Габриел бе съвсем друга: ПП-ДБ желаеха да преядат с власт, Борисов искаше да се „изпере“, а ДПС видя начин да се промъкне като необходим партньор, така че да разкъса „проклятието“, което не му позволява да участва явно в управлението вече повече от едно десетилетие. Но липсата на достъп до официален властови ресурс хем започна да изнервя ГЕРБ и ДПС, хем обективно предпоставяше налагането на взаимодействие между тях. Борисов и Пеевски бяха принудени да се държат като ментори на управлението, защото в противен случай влизаха в образа на негови слуги. Нещо, което трудно можеха да обяснят дори на своите покорни електорати.
Ние все още не си даваме сметка, през колко ненормална, дори уродлива политическа ситуация преминахме като народ и държава.
Имахме управление, което обслужваше интересите на една малка част от властовия елит (жълтопаветния му сегмент), останалата част от елита трябваше да му прислужва, а целия електорат по същество бе измамен. Защото ако се върнем една година назад ще видим, че никой не е дал гласа си на изборите, за да ни управлява сглобка между ПП-ДБ и ГЕРБ. Това е изначалният, грамадният порок на отишлата си власт, тя се роди с цената на отказ да се изпълняват ключовите обещания, които бяха дадени на собствените избиратели. Което тежко накърни легитимността и смисъла от съществуването на сглобката.
За да бъде заобиколен този ключов проблем, необходимо бе пропагандата постоянно да притъпява обществените рецептори, посредством отклоняване на вниманието към някакви други проблеми, които така се хиперболизираха, че да превърнат предателството на собствените избиратели в дребен и несъществен детайл. Разбира се, на първо място бе поставен „евроатлантизмът“, който дотолкова е втръснал от употреба, че вече е девалвирал във всяко отношение. Същото се отнася и за 3-процентовия Шенген и крайно непопулярната тема за еврозоната.
Всъщност, провала на сглобката бе вследствие и на провала на пропагандата, която я обслужваше. А пропагандата се провали поради ниското ниво на самите пропагандисти. Образно казано,
когато говори Найо Тицин, речта му намира отзвук само на жълтите павета.
В по-широк аспект усилията му водят до обратни резултати. И неслучайно напоследък така силно се заговори за появата на нова политическа сила. Това бе в отговор не на някакъв зараждащ се или планиран политически проект,а реално появила се потребност в обществото, търсещо не просто нова алтернатива, а такава с потенциал да издуха решително сглобката от властта.
ПП-ДБ се правеха, че не забелязват сгъстяващите се облаци в небето до последния ден на своето управление. Дотолкова бяха обсебени от властта, че се решиха на нещо колкото нечувано, толкова и глупаво - поискаха да прибавят още към и без това непропорционално голямата си власт. Отправиха претенции към Министерството на външните работи с
простодушния аргумент, че „Ники иска да пътува“.
С което сами скъсаха първоначалната договорка за ротация и отключиха възможността сглобката да се предоговаря изцяло. И тук вече се сблъскаха двете концепции на преговарящите страни. За да прикрият бруталното си преяждане с власт, от ПП-ДБ решиха да вдъхнат по-голям реформаторски смисъл на новия кабинет, като регулаторите бъдат изведени от контрола на ДПС и ГЕРБ, а ключови постове в съдебната власт бъдат заети от лица, близки до Христо Иванов.
Може да си представим как е реагирал Бойко Борисов на подобна идея, която ако се реализира, може да го накара да се сеща за злополучния си еднодневен арест като мил спомен от детско парти. Той може да направи всякакви отстъпки, но никога няма сам да сдаде контрола си върху съдебната система. За него това е екзистенциален въпрос. За Пеевски още повече. И точно там те бяха настъпени от своите партньори. Да си кажем честно, ние като общество имахме шанса, че рецидивите от това уродливо политическо статукво се насочиха срещу Борисов и Пеевски. И за последните двама завръщането към нормалността, което минава през разтурянето на сглобката, стана по-приемливо от продължаването на нейното съществуване.
От тук насетне изостреното некоалиционно взаимодействие резонно се пренесе и върху преговорния процес. За да стигнем до ситуацията, при която ГЕРБ поискаха Асен Василев да не бъде повече финансов министър, но само няколко дни по-късно Мария Габриел го предложи за финансов министър, без да го попита, в отговор той я нарече „красивото лице на българската мафия“, което не попречи на ПП- ДП да поискат от ГЕРБ да предложат кабинет с финансов министър Асен Василев.
В този смисъл крахът на преговорите постави точката на една пълна бутафория. Нека само си представим, ако те бяха дали резултат, ако ротацията се бе извършила, на какво щяхме да бъдем свидетели още девет месеца.
Колкото до жалкото поведение на ПП-ДБ, то е напълно разбираемо.
Те нямат основание повече да се надяват, че ще се стигне пак до това стечение на обстоятелствата, при което ще разполагат със същия властовия ресурс, които изпуснаха в момента (да не говорим, че генерал Наско така и няма да седне на председателския стол на Народното събрание). Затова и залитнаха до смешната крайност да обвиняват партньора си, че не е удържал на думата си.
В политиката да измамиш друга партия не е порок, дори е белег за умение. Непростимо е, когато брутално си излъгал собствените си избирателите. Сега предстои ПП-ДБ да научат този урок по трудния начин. Тяхната бъдеща политическа тежест им предвещава нерадостно бъдеще: или да се съгласят да заемат мястото на младши коалиционен партньор на ГЕРБ или в опозиция редом с "Възраждане". Затова и се опитват да представят своето катастрофално бъдеще като апокалипсис за цялото общество. И след като се съгласиха да дадат 30 милиарда лева за нови ядрени блокове, сега по 100 милиона, колкото ще струва финансирането на изборната кампания. Която пък, виждате ли, нямало да даде по- различни резултати, само сме щели да загубим ценно време. Айде, бе. Точно резултатите на ПП-ДБ ще бъдат по-различни, със сигурност. Но по-важното е друго: новите избори ще дадат възможност на хората да гласуват за политически субекти със свалени маски.
И вторият позитив от отиването на предсрочни избори, се крие в момента, в който падна кабинетът - по време на ожесточаване на войната в Украйна. Което говори, че все още е останало пространство на политическа автономност и политическият ни живот може да бъде (както и трябва да е) функция на обществените ни потребности, а не се контролиран изцяло от Посолството.
