"Става дума по-скоро за пореден епизод от позиционирането на президента като партийна опозиция на това управление.

Партийна, защото той опонира не само по принципни въпроси, но и по въпроси от рутинното управление на държавата. Във възраженията, които президентът има срещу конституционните поправки, прозира неговият замисъл президентството да има по-голяма роля в управлението на страната, отколкото Конституцията позволява".

Това каза пред ФрогНюз политологът и специалист по сравнително конституционно право Даниел Смилов.

Ето и цялото интервю:

В края на миналата година написахте статия за “Дойче веле”, в която определихте промените в Конституцията като “политически успех”, а реформите за “учудващо смислени”. Продължавате ли да стоите на това мнение?

Да, мисля, че реформите като цяло са добри. Струва ми се, че аргументите на президента пред Конституционния съд потвърждават моята теза.

Първо, тези аргументи не са и срещу всички поправки. Ключови поправки изобщо не са атакувани - например разделянето на ВСС на прокурорски и съдийски съвет. Квотите също не са атакувани от президента. Това показва, че дори опонентите на реформата считат, че нейни централни идеи по отношение управлението на съдебната система са добри - именно тази автономия на съдиите.

Основните аргументи в президентските възражение разчитат на тезата, че такива промени трябва да се направят от Велико народно събрание. Тезата на експертите на президента е, че тези промени разместват правомощия между различни центрове на власт в Конституцията, че нарушават баланса на властите, че засягат формата на държавно управление и затова приемането им изисква Велико народно събрание.

Мисля, че този аргумент в слаб, защото дори и да става дума за някакво разместване на баланса на властите, то изобщо не е от такава величина и не е толкова значимо, че да засяга формата на държавно управление. Колкото и широко да тълкуваме това понятие, не може отменяне или добавяне на сравнително малки правомощия към едни или други органи, да се тълкува като промяна във формата на държавно управление. В най-традиционния смисъл на това конституционно понятие, то засяга въпроси като дали една държава е република, или монархия и какъв е моделът на управление - парламентарен, президентски или полупрезидентски.

Промените в Конституцията не засягат формата на държавно управление, тя остава парламентарна. Ако правят нещо, те по-скоро дори изчистват парламентарния смисъл на републиката.

Преди да влезем в подробностите на мотивите на президента, слушайки Ви, възниква следният въпрос: дали държавният глава цели свикване на Велико народно събрание, или по-скоро това е пореден епизод от антиправителственото му говорене?

Според мен става дума по-скоро за пореден епизод от позиционирането на президента като партийна опозиция на това управление. Партийна, защото той опонира не само по принципни въпроси, но и по въпроси от рутинното управление на държавата.

И във възраженията, които президентът има срещу конституционните поправки, прозира неговият замисъл президентството да има по-голяма роля в управлението на страната, отколкото Конституцията позволява.

Относно самите мотиви - прави впечатление, че те са насочени по-скоро тъкмо към правомощията на президента: към ограниченията при избора на състав на служебен кабинет и така необходимото продължаване на работата на депутатите по време на организирането и провеждането на нови парламентарни избори. Така ли е?

Правилно е, че възраженията са най-вече по отношение правомощията на президента. Може би затова не са атакувани други разпоредби като разделянето на ВСС на съдебен и прокурорски съвет.

Атакувани са обаче безспорни поправки и това прави впечатление. Такъв пример е удължаването на действието на Народното събрание и между избори. Според мен това е една добра поправка, която ще стабилизира управлението на страната и няма да се стига до това държавата между избори - които видяхме, че може да се случват доста често - да остава дълго време без Парламент.

Аргументите на държавния глава според мен са казуистични. Нито един от тях не е с решаваща тежест. Приведени са примери за възможни противоречия между тази разпоредба и други конституционни разпоредби. Един от аргументите е доста абсурден - че при извънредно положение, ако се продължи старото Народно събрание, може да се окаже, че има новоизбрано Народно събрание и има две Народни събрания. При недобронамерен прочит, във всеки текст могат да бъдат извлечени такива аргументи. При една нормална интерпретация на конституционните текстове обаче, със здрав разум и минимална добронамереност, ще се стигне до извода, че конституирането на ново НС прекратява мандата на старото и това е пределно ясно.

Не мисля, че аргументите по отношение тази поправка, която продължава функционирането на НС до конституирането на ново, ще издържат в съда. Трябва да видим обаче какво ще се случи.

С подобна тежест са и другите централни аргументи. Два от мотивите на президента са може би най-важни.

Първият мотив е относно това с указ на президента да бъдат назначавани и уволнявани председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, както и главния прокурор. От конституционните поправки се предвижда известна промяна в съществуващия режим - тя е, че президентът отново има право на отложи избирането на дадена фигура от висшите магистратски съвети, но периодът, в който това забавяне може да се случи, се намалява до 7 дни. Има известно ограничаване на президентските правомощия, но то е минимално - дори и да засяга баланса на властите, не е с такава значимост, че да изисква Велико народно събрание. Дали политически е добре - предстои да видим. Това не е конституционен въпрос. Струва ми се, че липсва конституционното основание за отмяната на тази промяна.

Президентските експерти дават и аргумента, че има възможност за различно третиране на назначени и отстранени от поста по различната процедура, която новите поправки предполагат. Това обаче отново са казуистични и странни хипотези, в които няма особен политически смисъл. Най-важното - те не засягат правата на тези, които са избрани или отстранени от позицията председател на върховните съдилища или главен прокурор. Тези, които са избрани или отстранени, имат пълни права да се обръщат към съда, ако смятат, че нещо не е както трябва. Дали това става с президентски указ, или с предложението на съответния магистратски съвет, наистина е правно-технологично решение, което не носи много голям политически смисъл.

Другият голям и важен аргумент от мотивите на президента е по отношение неговите правомощия при съставяне на служебен кабинет. Тук също централният аргумент е, че новата промяна нарушава баланса на властите и изисква Велико народно събрание. Не мисля, че този аргумент е защитим и в този казус. Има намаляване на президентската дискреция по отношение избора на министър-председател. Изборът се свежда до седем предварително определени позиции, между които президентът може да избира. Това стеснява кръга от хора, които президентът може да посочи.

Трябва да се върнем обаче към основния смисъл на Конституцията - България е парламентарна република. По практиката, която се наложи през последните 2-3 години, в които имаше много служебни правителства, като че ли страната функционира като парламентарна република, докато има действащ парламент, а когато няма, се превръща в квази президентска република. От тази гледна точка, беше разумно президентската дискреция да се ограничи, а служебните правителства да станат наистина служебни - да изпълняват служебни функции до сформирането на ново редовно правителство, а не да са инструмент, с който президентът да поема управлението на страната и да започва да реализира собствени идеи за това как страната да се движи.

Според мен новото решение е по-добро от старото. Няма изискване за Велико народно събрание, за да се направи тази поправка. Тя е периферна. Никъде в конституционната теория, характерът на служебните правителства не се разбира като нещо, което е ключово важно за формата на държавно управление. В този смисъл - струва ми се, че аргументите и тук са слаби.

Как Ви се струват мотивите относно оспорването на решението хора с двойно гражданство да могат да бъдат депутати и министри?

Тук като че ли в мотивите, които прочетох, съвсем липсва конституционен аргумент. Политически можем да спорим дали е добре дадена фигура да има или няма двойно гражданство, ако е депутат или член на правителството. Политически са възможни различни прочити - прочитът на президента има своите аргументи. Въпросът е, че няма конституционен аргумент зад тази позиция. Българската конституция не забранява в другите си части на хора с двойно гражданство да гласуват на избори. Тоест ако активното избирателно право - да гласува, не се ограничават заради двойно гражданство, има аргумент и пасивното - гражданин да стане кандидат, да не се ограничава заради двойно гражданство.

С промените Народното събрание сваля това ограничение, което според мен е в неговите правомощия. Експертите на президента цитират принципа на народния суверенитет като конституционно основание за своята теза. Народният суверенитет обаче означава, че властта произтича от народа - тоест трябва да бъде конституирана на базата на избори, в които гражданите да участват. Този принцип нищо не казва по отношение на двойното гражданство - дали да има, или да няма. Не виждам как принципът на народния суверенитет може да обоснове отмяна на тази поправка. Тя е напълно конституционносъобразна.

Каква е Вашата прогноза по отношение развитието на този казус - относно разпростиране във времето и относно евентуалното решение на съда?

Няма срокове, в които Конституционният съд трябва да се произнесе. В този смисъл - не мога да прогнозирам как ще подходят конституционните съдии към този въпрос. Става дума за нещо наистина важно - за Конституцията на държавата. Съдиите ще имат основание да го разгледат обстойно, да съберат мнения от експерти. Не ми се струва, че можем да очакваме бързо и светкавично решение от страна на Конституционния съд.