Статутът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Поради това, във върховния закон на страната е отделено особено внимание на разпоредбите относно гражданството. Пояснено е в частност, че условията и редът за неговото придобиване, запазване и загубване се определят със закон, който поначало трябва да отразява системата от влезлите в сила международни договори. Непривеждането на вътрешните норми в съответствие с поетите задължения се счита за нарушение на международното право. Ето защо е уместно да се анализира и обсъди доколко действащият Закон за българското гражданство (ЗБГ) и практиките по неговото прилагане съответстват на тези изисквания.
От направени от сдружение „Хелзинкски наблюдател – България" сравнителни съпоставки е видно наличие на „бели петна" в разпоредбите на ЗБГ (в редакцията му от 30.04.2010г.) спрямо принципите и нормите на международното право, както и подмяната на някои утвърдени в тях правни разпоредби с осъществяването на конюнктурна „политическа целесъобразност". Може определено да се твърди, че наличието на непълноти в ЗБГ и игнорирането на действащите регламенти са налагани от определени външни сили чрез техните „лобита" у нас и то винаги във вреда на българския народ и държавност. Изхождайки от тези най-общи констатации е редно да бъдат предложени необходимите изменения и допълнения на ЗБГ, които да го приведат в съответствие с действащите международните стандарти.
Мотивите и тълкувателните становища в решенията на международните съдилища като източник на право повеляват осъществяването на определена съвкупност от действия и институции за осигуряване на това съответствие, явяващо се непряко задължително за всяка страна. Основният съдебен орган на ООН – Международният съд в Хага, в Решение от 6.04.1955г. обосновава виждането за гражданството, като правно отношение и като статус на личността. Неговата същност е определена еднозначно: „юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства,свързани с реципрочност на права и задължения". Юридическата връзка на лицето следователно трябва да съвпада с ефектевната му връзка с държавата. При това, т.22 на Обяснителния даклад към Европейската конвенция за гражданството (ЕКГ) обвързва пряко нейния чл.2 с решението на Хагския съд. Наложително е възприетият от упоменатия съд регламент да бъде отразен в Общите разпоредби на ЗБГ. Така ще бъде преодоляно повърхностното и формално интерпретиранане от нелоялни към държавата фактори на съвкупната същност на определението за българското гражданство.
Съобразно прокламираните цели на ЕКГ – респ. т.23 и т.24 на Разяснителния доклад по нея, както и според утвърдената световна практика, термините „гражданство" и „националност" са синоними. Необходимо е това положение също да бъде отразено в Общите положения на ЗБГ. Уместно е тези два юридически термина да не се смесват или да подменят историко-демографското понятие „народност". Всеки гражданин на Република България е българин по националност! Наред с това, всеки българин по националност може да се идентифицира по определени обективни характеристики за лице от различен народностен ( етнически) произход – без това да има някакви правни последици. Честото припокриване, смесване и рзмиване на тези понятия, както и отреченото от международното право „самоопределение" по етнически, полов или расов признак на отделни лица, общности и „малцинства", са използвани у нас за подривни политически цели. Подобни изказвания, твърдения и действия би следвало да бъдат предотвратявани – включително чрез съответни разпоредби в ЗБГ, инкриминиращи в конкретния случай неправомерното използване на понятийния апарат.
Десетилетия наред съсем преднамерено се избягва нормативното уреждане на неотменното право на потомците на забегнали през турското робство в Бесарабия, Банат, Влашко и другаде, съхранили през вековете българската си народностна идентичност стотици хиляди наши сънародници да придобиват по закон „ex lege" (а не по „натурализация"!) българско гражданство. По този повод е уместно да се изтъкне мнението на примиера Бойко Борисов, който (според стенограмата на МС от 4.11.2009г.) критикувайки своеволните чиновнически пречки и съществуващите корупционни практики констатира: „Аз съм бил на тези места и трябва да ви кажа, че има градове само с българи. Отидете и ще видите – читалища, книги, библиотеки...И тези хора се асимилират поради стечения на обстоятелства, че една част не са останали да бъдат потурчени, а са избягали„. Във влезлите в сила на 30.04.2010г. изменения на ЗБГ обаче няма принципни допълнения в тази насока. Същото се отнася до нашите сънародници, принадлежащи към признати с действащи международни договори български малцинства, останали след Освобождението на България в границите на съседни нам държави. „Политическата целесъобразност" на бездействието на управляващите проличава от неприкритите внушения (стенограма на МС от 4.11.2009г.) за последици "със сериозен междуинституционален, чисто правен и междудържавен характер", за „дипломатически проблеми", „незасягане суверенитета на други държави" чрез спазване „правилото за самоограничение" в отношенията ни с други държави и страните–членки на Европейския съюз! Тези безпочвени твърдения и страхове са опровергани още през 1998г. със становищата на консултантите на Народното събрание по проекта на ЗБГ: Роналд Щерер от швейцарското Министерство на правосъдието и на Джовани Коянец – професор в римския университет „Ла Сапиенца" и член на Комитета на експертите по въпросите на гражданството. Според изразената от тях позиция, юридическото съдържание на залегналия в чл. 25(2) от Конституцията термин „български произход" трябва да се отнесе и до етническите българи, които не са имали и нямат българско гражданство.
Съгласно компетентните им интерпретации по ЕКГ, правилата за гражданство на държава – страна по нея не могат да съдържат разлики или да включват практики, равностойни на привилегии – т.е.на дискриминация на основата на национален или етнически произход. Наред с това, от тяхното тълкуване на ЕКГ следва, че разликата между лице с български етнически произход, което иска да бъде считано за български гражданин и гражданите на българската държава, са обосновани разлики и следователно отговарят на Конвенцията. В случая това означава, че няма никаква дискриминация при признаване по закон („ex lege") на българското им гражданство по произход. Принципното решение на този съдбовен демографски, социален, полигически, културен, икономически и правен проблем би следвало да намери място в Глава втора на ЗБГ с примерно следното допълнение: „Българско гражданство по произход може да придобие пребиваващо постоянно в друга държава лице, както и неговите потомци, които вследствие превратностите на европейската история са останали чужди поданици или граждани, но са съхранили елементите на народностна идентичност: българския си корен, традиции, език, култура, както и социална привързаност и солидарност със своя народ и държавата ни".
Европейската ковенция за намаляване случаите на множествено гражданство от 1963г. е ратифицирана от повечето държави-членки на Европейскша съюз, а се зачита и от другите страни на Стария континент. Конвенцията изисква при придобивне на гражданство по натурализация, избор или възстановяване загубването на предишното гражданство на заинтересованото лице. С оглед по-нататъшното развитие и утвърждаване интеграцията на държавите-членки на Европейския съюз въз основа на общото културно, религиозно и хуманитарно наследство на Европа, сега вече не се налага освобождаване от предишно гражданство при придобиване гражданство на държава – членка на Европейския съюз – ако за това има сключен двустранен договор, с който на реципрочна основа е уредено запазване предишното – респ. на българското, гражданство от приемащата страна. Тази разпоредба не би трябвло да се прилага спрямо български гражданин, който притежава гражданство на държава – нечленка на Европейския съюз. Тази практика е вече широко разпространена в рамките на Общността. Със създаването на съответна норма в ЗБГ ще се допринесе за укрепване интеграционните отношения с другите държави – членки, за запазване родовите връзки с нашите сънародници в чужбина, което е от общ интерес. В резултат на ностойчиви постъпки, комисията на Народното събраниепо правата на човека се обърна с писмо № 153-14.1070 от 19.04.2011г. към председателя на Министерския съвет с молба подкрепяните и от нея предложения за изменения и допълнения на ЗБГ да бъдат предоставени на компетентните органи за вземане на решения и предприемане на съответни действия.
В нашата юриспроденция съществува определена приемственост по въпросите на гражданството, която понастоящем се съчетава с европейските правни стандарти. Според чл. 54 на Търновската конституция, за отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Множественото гражданство, извън границите на Европейския съюз, се приема за неуместно, предизвикващо трудности в междудържавните отношения, има за неизбежен резултат конфликт на лоялност и по своята същност противоречащо на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават, а политиките им се противопоставят, трудно би могло едно лице с гражданство на едната и на другата държава да служи едновременно на два противоположни интереса. Ето защо ЕКГ утвърждава, че тя не се явява пречка за прилагане на договори и спогодби за намаляване случаите на множество гражданства. В становище на Конституционния съд от 1995г. се изтъква, че наличието на чуждо гражданство означава публично-правна връзка между лицето и друга държава, изразяващи се в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.
Европейските правни стандарти за статута на гражданите включват разпоредби относно загубването на гражданство по инициатива на държавата или по инициатива на лицето, както и последствията които би трябвало да бъдат отразени в националното законодателство при придобиване или притежаване на друго гражданство. В съответствие с чл.7 на ЕКГ е необходимо в Глава трета на ЗБГ да се впише примерно следната уредба: „Българско гражданство се загубва по закон (ex lege) в случаите на:
а) придобиване по свободен избор гражданство на държава, която не е членка на Европейския съюз;
б) придобиване българско гражданство въз основа на неверна информация или укриване на материален факт. Ако придобиването на българско гражданство е в резултат на осъдително поведение се счита, че самият акт на придобиване е невалиден и недействителен, а заинтересованото лице никога не е било български гражданин;
в) доброволна служба на притежаващо българско гражданство лице в чуждестранни въоръжени сили или специални служби. Не се счита за служило в чуждестранни въоръжени сили лице, което преди придобиването на българско гражданство е било на служба във въоръжените сили на страната, на което е било гражданин. Доброволната военна служба в друга държава, съгласно двстранен или многостранен договор, по който Република България е страна, не се счита за служба в чуждестранни въоръжени сили;
г) поведение на притежаващо и друго гражданство лице, нанасящо сериозен ущърб на жизнените интереси на българската държава, като: национално предателство, съзнателна дейност в полза на чужди стратегически домогвания, сепаратизъм, тероризъм и други подобни прояви – без закононарушения от общ характер, колкото те и да са тежки;
д) липса на действителна връзка с Република България от притежаващ и друго гражданство българин, който постоянно пребивава в чужбина. Доказателство за действителна връзка е отсъствието на регистрация за постоянно местоживеене в Република България, непредставяне на искане за издаване на български документи за самоличност, липса на социална привързаност и солидарност, отсъствие на интереси, свързани с реципрочност на права и задължения към българската държава."
В съответсвие с чл. 8 на ЕКГ, загубата на българско гражданство по инициатива на притежващо и друго гражданство и постоянно живеещо в чужбина лице би могло да се изяви чрез мълчалив отказ или декларативно. Те се демонстрират чрез липса на социална привързаност и действителна солидарност на съществуване в рамките на българската нация, както и от отсъствие на чувства и интереси, свързани с реципрочност на права и задължения към българската държава. Такива примерно са случаите, когато в съответствие с Международната конвенция за статута на бежанците, лицето се е обявило само или от приемащата го държава за бежанец, както и при изселване на лице от небългарски произход в държава, с която България има сключвани спогодби (конвенции) за изселване или за размяна на население.
Загубването на българско гражданство по инициатива на лицето не би трябвало да бъде ограничавано, отказвано или нерегистрирано по процедурни причини – включително свързани с военни задължения в страната на предход или при наличие на открити гражданскоправни или наказателни процедури.
Необходимо е в Глава пета на ЗБГ да залегне уредба, според която не се издава указ на президента на Република България за освобождаване от българско гражданство на установили се в чужбина лица, които са го загубили по силата на този закон или са се отказали мълчаливо или по друг начин от българско гражданство. Процедурите за отразяване на настъпилите промени в стуса на лицето да се извършват по административен ред служебно. Загубилото българско гражданство лице не може да се освобождава от нормативно установени задължения към държавата или от права и законни интереси на други български граждани или юридически лица.
Уместно е също, в Глава пета на ЗБГ да залегне задължение за съответните общинските власти да отразяват служебно в регистрите по гражданското състояние на населението фактът на придобиване на друго гражданство и в случаите, когато не е издаден указ или друг документ въз основа на действащото законодателство, щом това обстоятелство е настъпило по силата на закона или по инициатива на лицето То може да се установява и от данните за издаваните по Закона българските документи за самоличност.
При наличие на „бели петна" в националното ни законодателство, не е трудно да се намерят примери на „политическа целесъобразност" със „запазване" на българското гражданство на изселилите се по своя инициатива, идентифицирали чужд етнически произход и свободно избрали друго гражданство лица. Не е необходимо представяне на доказателства пред съда за наличие на корупционни изгоди в полза на длъжностно лице, което при своята служебна дейност е нарушило нормативните правила и процедури.
Няма международни стандарти, европейски конвенции, двустранни договорености, разпоредбите на Конституцията или националното ни законодателство, които биха могли да оправдаят продължаващите през целия преходен период деяния. Както е видно от стенограмата за заседанието на Министерския съвет (т.30) от 4.11.2009г., несъвършенствата в съществуващия ЗБГ и неговото приложение се дължат на продължаващата и след 27 юли 2009г. корупция в средния ешалон на министерствата. Чиновници, които са се занимавали с въпросите на гражданството и са участвали в корумпираната схема, не са мръднали и до сега. Защото са създадени корупционни условия, от които се ползват и поделят суми не само дребни посредници и чиновници, а и изтъкнати политици и държавници. „Това е истината"!
Милко Бояджиев academia.edu
(Милко Бояджиев е роден през 1925 г. в град Велико Търново. Служи в Трудови войски и завършва Икономическия институт. Дълги години работи в сферата на външната търговия. Председател на Сдружение „Хелзинкски наблюдател – България", създадено през 1990 г. Анализатор и коментатор на сложни юридически и обществено-политически казуси. Автор на повече от 500 статии, обръщения, меморандуми и анализи, посветени на жизнено важни въпроси за българската държава и нация. Печата в „Монитор", „Земя", „168 часа", „Дума", „Нова Зора" и др.)
