Проф. Минева, поредната, втора окупация на СУ приключи, но тя, както и протестите, които я предхождаха, създадоха разделение между хората, подобно на 90-те години. До какво, според Вас, ще ни доведе то? Защо отново се появи? И какъв е изходът?

Не мисля, че втората окупация е довела до някакво ново или особено разделение между хората. Напротив, тя изигра консолидираща роля за академичната общност, защото срещу нея солидарно се изправиха преподаватели, студенти и служители на университета и те бяха повече от привържениците на университетската узурпация, защото втората окупация беше точно това – узурпиране на университета с цел саботиране на неговата дейност.

Можем ли да говорим за гражданско общество, като имаме предвид действията на протестиращи, а и на окупиращи?

Гражданското общество е мислимо и реално само като коректив на властта. В този смисъл то предполага солидарност на гражданите в защита на техните политически(граждански) и човешки права, защото никоя власт не е гарантирана от нарушаването им. За съжаление, изглежда, мнозина у нас, не схващат по този начин смисъла и ползата от гражданското общество. Вместо това, те са склонни да се отнасят към гражданското общество „инструментално", като средство за упражняване на натиск върху властта посредством действия, които са незаконни, но се представят като „гражданско неподчинение" и „морално оправдани", защото са мотивирани от „висши цели", като например че „политически справедливото" изисква да се погрижим предпочитаните от нас, но неуспели кандидати за властта да получат на всяка цена достъп до нея. Освен че няма нищо общо с каквато и да е защита на граждански и човешки права, подобна логика изключва законността и законосъобразността от сферата на морала, като противопоставя законното и справедливото, политика и морал, пренебрегва връзката им, която предполага да виждаме в политиката продължение на морала като нрави, добропорядъчност, свобода на волята с други средства.Такива средства са законовите норми, които да гарантират защита и съхраняване на общочовешки ценното, дефинирано като права – здраве, живот, труд, неприкосновеност на личността, свобода на словото, изразяването и т.н. Така се стига до логическия парадокс и фактически абсурд, на който сме свидетели в резултат от т.нар. окупации – да преследваш морални цели с неморални средства.

Не се ли дискредитираха понятия като свобода, морал, достойнство, вследствие на политическия говор и действия от целия политически спектър през последните месеци?

Политическото говорене е голяма, понякога преобладаваща част на политиката. Това не означава, че то е непременно най-лошата й част. Напротив, без говорене няма политика, бих казала, защото именно словото е това, което дава възможност да заменим принудата, насилието с убеждването, аргументираното обяснение и разумните доводи. В този смисъл да си политичен означава също и да можеш да говориш за всички тези неща, които са важни за всички ни – свобода, морал, достойнство... Политическото говорене става лошо и дори опасно, когато се разминава с действията и става така, че едно се говори, а после се върши нещо съвсем трето от говорещия, но вече облечен във власт, като например да обещаваш увеличаване на доходите и повишаване стандарта на живот на гражданите, а после да замразяваш заплати и пенсии.

Като имаме предвид разклатената политическа систима, нищожността на т. нар. ляво и дясно, можем ли да говорим за етика в политическото пространство?

За етика в политиката или политическа етика не само, че можем, но и трябва да говорим. Това е етиката, която се занимава с ключовия за всяка политика въпрос за целите и средствата, за тяхната взаимна оправданост или неоправданост от гл. т. на възможности и условия за постигането им. Затова се казва, че политиката е изкуството на възможното, а аз бих добавила, че етичният политик е държавникът, който мисли в перспективата на поколенията, а не само в перспективата до следващите избори. В това е неговата етичност, а не в моралния конформизъм на всекидневната добропорядъчност, както уви!, са склонни да мислят мнозинството хора у нас. Затова, обратно на общия хор на масово недоволстване и критикуване на политиците, бих казала, че няма нищо по-вредно за всички ни да очакваме от тях да живеят като светци, да бъдат съвършени образци за живот, да се вторачваме в техните простъпки, но да оставаме слепи за истинските престъпления. А тази слепота ще продължи, докато продължаваме да смятаме, че да си грешник е привилегия на редовия гражданин и оправдаваме собствения си живот на грешници с това, че сме редови граждани.

*Силвия Минева е професор по етика, доктор по философия, преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски", главен редактор на е-списание "Виртуална култура". Автор е на четири монографии, две студии, статии в специализирани и популярни издания. Изследователските й интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.

Източник:komentator.bg