- Г-жо Жулева, с какви аргументи най-често се отказва достъп до информация?
- За съжаление все още най-често се случват мълчаливите откази. Съдът отдавна се е произнесъл съвсем определено в тази насока. Казал е, че не може да се мълчи при заявление и искане за достъп до обществена информация. Дори съответната институция да е решила, че тази информация е чувствителна или засяга нечии интереси, тя трябва аргументирано да откаже, но не може да мълчи по заявления за достъпа до информация. Преглед на случаите през 2009 г. показва, че все още най-често срещаната практика са мълчаливите откази. На второ място, информация не се предоставя заради интересите на третото лице. Но след измененията на Закона за достъпа до обществената информация от 2008 г., много ясно е посочено, че не може органът да се позовава на защитените интереси на третото лице, не може да се използва това основание, за да се откаже информация по заявление, ако третото лице също е задължено да я предоставя. Ако третото лице е задължено по закон, не може органът да се позовава на неговите защитени интереси. Третото лице може да бъде търговец, изпълняващ обществена поръчка, може да бъде и държавна институция. Дори когато става въпрос за интересите на незадължено трето лице примерно, че те ще бъдат засегнати, или че то не се е съгласило информацията да бъде предоставена, защото да кажем тя е ноу-хау или списък на клиенти, тогава държавният орган трябва да прецени дали няма надделяващ обществен интерес от узнаването на тази информация. Подходът е такъв дори когато става въпрос да се разкриват теми за националната сигурност, ако има заплаха за живота на хората или увреждане на околната среда, тази информация трябва да бъде предоставена. Всички ограничения дори свързаните с националната сигурност и обществения ред не са вечни. Дори и за квалифицираната информация има срок и най-дългият е 30 години. Само с информация може да се преодолее недоверието на обществото.

- Достъпът до кои лични данни не е разрешен?
- При защитата на личните данни е точно обратният подход, ако го сравняваме с подхода при обществената информация. Т.е., ако всичко, което се създава, всяка една информация, всеки един документ от органите на власт или други публични институции, която се съхранява при тях, е обществена информация, то при защитата на личните данни имаме точно обратното. Всеки има право на достъп до своите лични данни, а само определени лични данни на публични лица могат да бъдат достояние на широката общественост. Два закона уреждат този въпрос.

- Името и фамилията на държавен служител лични данни ли са?
- Естествено че не са. Въобще за лични данни говорим само тогава, когато има някаква свързаност на името с други данни, които идентифицират по някакъв начин лицето – доходи, здравословно състояние, религиозни ориентации.

- Т.е. неговото служебно положение и името не са лични данни?
- Не, разбира се. Няма как да бъде за държавни служители. Но въпросът е, тъй като в България основният ключ към всички регистри е ЕГН, ето защо комисията за защита на личните данни в някои свои решения и в много от случаите, когато става въпрос за публични регистри, то се заличава, така че да не може да бъде използвано. Още повече че ЕГН показва и реални данни, кога си роден и т.н.

- Може ли да се откаже информация за членовете на една държавна комисия с мотива, че имената им са лични данни?
- Не би могло на това основание да бъде отказана такава информация. На членовете на една комисия, която трябва да вземе решение, имената и позициите им могат да бъдат отказани само с аргумента, че те в момента подготвят решението. Ако е постоянен орган, може да се откаже с аргумента, че на нея не бива да й се влияе. Но, ако е взела решение, то имената и позициите не биха могли да бъдат защитена информация. Тук въобще не говорим за лични данни, защото те имат държавни функции, решавайки нещо, което се отнася за цялото общество или за определена част от него.


Интервюто взе Ана Михова