София не е арена за дресура, а столичани и гостите на града не са публика, която доброволно е купила билет за това представление

„Наземният градски транспорт в София с нов протест в четвъртък“. Тази новина в началото на седмицата подпали социалните мрежи. За броени минути се изляха десетки коментари – от цветущи до направо експлозивни.

Причината – „неизпълнение на ангажиментите за увеличение на трудовите възнаграждения“.

Всичко щеше да е в реда на нещата, ако протестите се случваха адекватно, по правилата и не за чужда сметка. Без да тъпчат правата на останалите – както се случва и този път.

Поне засега не се очаква нов блокаж на целия наземен градски транспорт в столицата – както стана миналия месец. Тогава ситуацията не просто излезе извън контрол – тя премина в откровен рекет.

Днес усещането е, че не сме в града, а в цирков манеж.

Само че София не е арена за дресура, а столичани и гостите на града не са публика, която доброволно е купила билет за това представление.

Недоволството от условията на труд е легитимно. Но когато методите за изразяването му вредят на стотици хиляди, вече не става дума за права, а за безотговорност. За извиване на ръце. За поставяне на личния интерес над обществения.

Реакциите в социалните мрежи дойдоха мигновено – и с основание:

„Не им стигнаха парите на рекетьорите от градския транспорт. Пак ще блокират двумилионен град в името на собственото им материално благополучие – пенсионери, възрастни хора, хора с двигателни проблеми, ученици… Нагли, безотговорни, отвратителни!!!“.

„Карат като камикадзета, па и пари искат за това! Сутринта 72 мина на два червени светофара на „Орлов мост“. Бързаше да ходи на майка си в п..***. Нагли и безотговорни до безобразие!“

Разбира се, има и други гласове – тези, които напомнят, че проблемът е по-дълбок:

„Имам познати шофьори, доволни от заплатите. А това, че ги карат насила да протестират – е съвсем отделен въпрос.“

„Щат от 2000 лв., но с по 150 часа извънреден труд. Такъв водач е по-опасен от човек, който е пушил трева! И после защо ставали катастрофи…“.

Разнопосочни коментари, но общата картина е тревожна.

Един град не може да бъде заложник на поредната синдикална акция. Нито на лошия мениджмънт. Нито на поредното институционално бездействие. А най-малко – на кухи обещания, които се разпадат при първия порив на напрежение.

Истината е, че столичният градски транспорт е в будна кома. От години. Шофьори напускат масово, курсове отпадат, разписания не се спазват, маршрути оредяват, а пътниците – се движат между гнева и отчаянието.

И после се чудим защо хората масово сядат в личните си коли – въпреки задръстванията и скъпия бензин.

Защото градският транспорт вече не е алтернатива, а компромис.

Но проблемът не е само в протестиращите. Проблемът е системен. Усложнен от управление „на парче“ – ден за ден, от криза до криза. А кризите не се решават с транспаранти и блокади. Решават се с визия. С реформа. С политическа воля.

Точно онова, което липсва – хронично и катастрофално.

Да, протестът е право. Но не и когато се използва като бухалка. Не и когато удря най-силно онези, които нямат никаква вина. Не и когато прилича повече на цирков номер, отколкото на акт на достойнство.

А за да бъде картината пълна – нека върнем лентата малко назад.

Първоначалните искания на транспортните работници бяха конкретни: увеличение на възнагражденията с 400 лв. още тази година и още 500 лв. през 2026-та., подобряване на условията на труд, кадрова обезпеченост и край на системната експлоатация чрез неплатен или минимално заплатен извънреден труд.

Демонстрацията, която прерасна в гражданско неподчинение, продължи шест дни. Шест дни, в които столичани се придвижваха пеша, с метрото, с велосипеди, тротинетки, таксита или с лични автомобили. А търпението им вървеше в обратна посока – към точката на кипене.

Шест дни, които дори не бяха компенсирани за хората с предплатени карти!

След протестите Министерството на транспорта и Столичната община обещаха допълнителни средства – до 300 лв. Но в началото на месеца кметът Терзиев върна решението за преразглеждане. И увеличението така и не беше изплатено.

Сега съдбата на обществения транспорт в следващите дни – според синдикатите – зависи от решението на общинарите. А те вече са предупредени: събрани са необходимите подписи за ефективна стачка. И този път е възможно дори и метрото да спре.

„Не разбирам този протест“ – заяви кметът Терзиев. А в рамките на деня стана ясно, че икономическата рамка е приета, бюджетът ще мине, а транспортните работници ще си получат възнагражденията.

Ситуацията обаче ескалира в нещо, което все по-често се нарича с една дума: абсурд.

„Мисля да организирам протест на безработните… ще съм техен синдикат и ще искам 100% заплата при 100% неявяване на работа“.

Това не е просто сарказъм. Това е диагноза на общественото напрежение.

Със или без въпросното увеличение – реална промяна няма.

Увеличават се само разделението, озлоблението и недоверието между институции и граждани. А протестите не са само инструмент за натиск върху работодателя – те са послание към обществото.

Послание, което все по-трудно се приема, когато не е в интерес на всички.

София не може да се движи на автопилот. Нито по инерция. Не е и бойно поле – между онези, които возят и тези, които се возят. Защото докато институциите обещават, а синдикатите заплашват, столицата все по-често се събужда блокирана – не от коли, а от безпътица.

И ако този протест е лицето на системата – то то е изморено, дезориентирано и обезверено. А зад това лице сме всички ние – заложници в иначе прекрасен град, който все повече заприличва на лабиринт с разбити маршрути.

Анелия ПОПОВА