В условията на изострена поляризация и високо обществено напрежение дори най-малката колизия с духа и буквата на закона предизвиква ответна реакция, която се изразява във вкарване на емоционалните аргументи на мястото на рационалните.
Голяма част от привържениците на демократичната общност не крият недоволството си от съглашателската договорка между ПП-ДБ и ГЕРБ. Смисълът на компромиса беше да се излезе от политическата криза и да се направят необходимите реформи не само заради европейските средства, а преди всичко, за да може да се възроди чувството за справедливост и нормалност. Очакванията на либералния електорален сегмент щяха да бъдат удовлетворени, ако управленската конструкция се беше оказала надежден инструмент за такава реализация на реформаторския проект, която да гарантира безупречна ефективност. Не е важно дали взаимодействието се осъществява с точно определени хора. Важни са резултатите, получени от него. Изцяло погрешна е посоката на мислене, даваща предимство на персоналното пред инструменталното начало. Проблемът има два аспекта, които все по-често се преплитат при всяко публично говорене, и невъзможността те да бъдат отделени един от друг задълбочава тенденцията към смесване на емоционалните и на рационалните аргументи. От едната страна стоят афективните и когнитивните нагласи към политическия процес, а от другата страна им противостои разбирането, което представя политиката като акт на рационално спазаряване.
Публичният дебат трайно протича на равнището на емоциите. Затова трябва да кажем няколко думи по този въпрос преди да преминем по същество към казуса с новоизбраните членове на Конституционния съд (КС). Парламентарното мнозинство между ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС е неприемливо за почти всички политически субекти. ПП и ДБ търпят пасиви от взаимодействието с ГЕРБ и от неочаквано завишената активност на Делян Пеевски. ДПС си даде сметка, че неговите гласове са необходими за прокарване на промените в Конституцията и за редица предстоящи важни решения като попълване на парламентарната квота във ВСС и избора на главен съдебен инспектор. Нужни са и гласовете на ГЕРБ, за да може изобщо да има правителство. Добре известна е цялата предистория на събитията от 2020 г. досега – спомняме си как Христо Иванов достигна с лодката си до плажа край Росенец, как отрядите на Гешев нахлуха в Президентството, как Румен Радев вдигна юмрука пред събралото се множество на площада; след това последваха протестите, исканията за „демонтаж на модела Борисов“, парламентарните кризи, дългите служебни кабинети; накрая се стигна до настоящата крехка управленска формула. Тя създава предпоставки най-големият губещ да се окаже коалицията на ПП и на ДБ. Защо? ГЕРБ и ДПС имат дългогодишна история на парламентарно партньорство; ДПС беше патерицата на Бойко Борисов при всеки отказ на патриотите да подкрепят важно решение на ГЕРБ. Двете партии са мишена на атаките на гражданското общество, тъй като съществуват редица подозрения, че в продължителен времеви период те са участвали съвместно в редица корупционни схеми. Това са банално известни факти, които не бива да се подминават при опита да отговорим на поставения въпрос. През 2020 г. имаше общ опозиционен блок, изграден от множество хетерогенни субекти. Враговете, срещу които се бореше този блок, бяха ясни – ГЕРБ, ДПС и Гешев. На страната на протестиращите граждани застанаха „Отровното трио“, президентът, БСП, ДБ, ИТН. През 2024 г. обаче е структурирана съвършено различна политическа конфигурация, която е лишена от яснотата на предходната. БСП е изгубила значителна част от своя електорат и се опитва да го съхрани, отстоявайки последователно принципната си позиция да бъде основен опонент на ГЕРБ и да насочва усилията си към изпълнение на целта Бойко Борисов да бъде лишен от достъпа до държавната власт. ИТН се възползва от всяко възникнало напрежение между партньорите в некоалицията, за да подчертае отвращението си от тях, некадърността и управленската немощ на ПП и на ДБ и правилността на решението да оттегли подкрепата си за правителството на Кирил Петков. Румен Радев изпита удоволствието да управлява и да преобръща геополитическата ориентация на държавата. „Възраждане“ е антисистемна и русофилска партия, която има редица допирни точки с президента, с БСП и с ИТН, въпреки че Слави Трифонов се представя за евроатлантик. Така се оказва, че президентът, БСП, ИТН и „Възраждане“ конструират общ интерес да свалят кабинета или най-малкото да го дестабилизират, но не разполагат с визия и потенциал да предложат управленска алтернатива. Следователно ситуацията от 2024 г. напомня на ситуацията от 2020 г. по това, че е изграден хетерогенен антиправителствен фронт с намерение и потенциал да събори конструкцията, но не и да построи нова. Голямата разлика е, че сега самата конструкция е толкова паянтова и хетерогенна, че тя всеки момент е в състояние да бутне сама себе си, без да се нуждае от ерозията на външни процеси. И ако целта на сглобката, с която оправдава собственото си съществуване, е да възстанови реда и законността в държавата, то тази цел трябва да бъде реализирана по начин, който да зачита правилата на играта. Защото в условията на изострена поляризация и на високо обществено напрежение дори и най-малката колизия с духа и с буквата на закона предизвиква ответна реакция, която се изразява във вкарване на емоционалните аргументи на мястото на рационалните. Такъв беше и случаят с избора на Десислава Атанасова и на Борислав Белазелков за конституционни съдии. Този случай има правни[1] и политически аспекти; обект на нашия анализ са политическите, доколкото темата е свързана с потенциалните напрежения между субективните и ирационалните нагласи към политиката и необходимостта да се направи рационален избор (в смисъла на теорията на рационалния избор) в една кризисна обстановка, която породи множество дилеми сред участниците в процеса на вземане на решения.
От решението на КС можем да заключим, използвайки неюридически език, че с избора на Десислава Атанасова и Борислав Белазелков за конституционни съдии с деветгодишен мандат се нарушава принципа на промяна на всеки три години на състава на съда от всяка квота. Така се нарушават балансите, които произтичат от процеса на периодично обновяване на квотите. Това е резултат от продължителната политическа криза и от неспособността на партиите в период от две години да излъчат работещо и стабилно правителство, което да функционира нормално и да позволи на НС да изпълнява регулярните си институционални задължения. Значителна деструктивна роля изиграха и популистките партии, а две от тях си партнират в настоящото правителство. И ГЕРБ, и ПП имат своята вина, че не успяха навреме да сложат край на кризата. Следствията не засягат само КС, те рефлектират върху общото състояние на дисфункция на редица държавни органи и регулатори, чиито ръководства работят в състояние на изтекъл мандат. Или казано с други думи, те също функционират на ръба на Конституцията и на законите. Така се създава усещането, че самата политическа криза все още не е преодоляна. Изборът на конституционни съдии от квотата на НС е съвсем възможно да се окаже противоконституционен. В една нормална държава тази прогноза би прозвучала като оксиморон, но в България тя е част от реалността. Решението по питането на президента от октомври е съобразено с редица становища, предоставени към делото, включително и със становището на министъра на правосъдието, излъчен от ДБ. Законодателният орган прибърза със своето решение и го гласува, когато вече беше известно решението на КС и предстоеше влизането му в сила, след като бъде обнародвано в Държавен вестник. Възниква питането защо беше предприет този изпреварващ ход, защо депутатите от мнозинството предпочетоха по живковски маниер да използват „некои дребни врътки“. И така отново се връщаме към мъчителната тема за политическата рационалност. Чувствителността към нея се поражда, от една страна, от действието по целесъобразност, а не по законосъобразност. От друга страна, Атанасова е твърде ярка политическа фигура и нейната номинация предизвика смут в редиците на тъмносините. Анализът на личните качества не е добър подход, защото предпоставя недопустимата употреба на аргументи ad hominem. Но потенциалът за артикулация на такива аргументи се разгръща на различни равнища в рамките на публичната и на непубличната среда. В политически смисъл с номинацията на Десислава Атанасова Борисов отправи провокация към партньорите си. Появиха се сравнения между настоящата ситуация и избора на Пеевски за председател на ДАНС. Те са неоснователни, тъй като Атанасова има чиста репутация от формално юридическа гледна точка и нейната фигура поражда притеснения, които са свързани със силната ѝ политическа зависимост. Но действията на лидера на ГЕРБ са стратегически обмислени, напълно рационални и дават основание да се предположи, че има някакво съгласуване с ходовете на ДПС. Всичко изглежда доста странно – Пеевски отправя персонални нападки към президента, използвайки недопустим за публичното пространство език, докато Бойко Борисов застава твърдо зад Асен Василев в разгара на имотния скандал. Идилията е невероятна и същевременно съществува като жива реалност. Интуицията дава основание да предположим, че има нещо гнило… И че несъмнено се намесва ролята на демагогията. Прекият институционален резултат от развоя на събитията е, че ПП и ДБ успяха да попълнят двете овакантени места в КС. В нормативен смисъл засега той е до известна степен положителен, но на когнитивно равнище генерира щети, а не ползи. Репутацията на законодателния орган ще бъде отново накърнена, ако КС отмени решението на НС за продължителността на мандатите и депутатите се принудят да го коригират. При тази хипотеза ще станем свидетели на поредния пример на нарушаване на Конституцията. Работата с убежденията, настроенията и нагласите на избирателите става особено трудна, когато трябва да твърдиш пред тях, че е релевантна подкрепата за такава ярка фигура от партията на основния политически противник. Налице е комбинация от два спорни момента – нормативен и рационален. Минималното условие за разгръщане на печеливша стратегия е да се отстрани поне единия от тях. Капанът на Борисов щракна за пореден път. А ПП и ДБ охотно се хващат на всяка уловка. Предстои да се разиграят цирковете с попълването на регулаторите с ротацията. Крайният резултат ще нанесе репутационни щети за всички участници в сглобката, но голямата опасност е да рухне надеждата за промяна.
[1] Редно е да кажем няколко думи и за правната страна на казуса, тъй като широката аудитория не е достатъчно добре запозната с нея. На 13.10.2023 г. президентът Румен Радев внася искане до КС за тълкуване на чл. 147, ал. 2, чл. 148, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република България в тяхната взаимовръзка помежду им по въпроса „Каква е продължителността на мандата, неговото начало и край, когато конституционен съдия е избран (назначен) и встъпил в длъжност след предвиденото в чл. 147, ал. 2 от Конституцията обновяване на състава на Съда?“. Ще цитираме онези части от текстовете на чл. 147 и чл. 148, които пряко засягат същността на питането на държавния глава: „Чл. 147. (1) Конституционният съд се състои от 12 съдии, една трета от които се избират от Народното събрание, една трета се назначават от президента, а една трета се избират на общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд. (2) Мандатът на съдиите от Конституционния съд е 9 години. Те не могат да се избират повторно на тази длъжност. Съставът на Конституционния съд се обновява през три години от всяка квота по ред, определен със закон. Чл. 148. (1) Мандатът на съдия в Конституционния съд се прекратява при: 1. изтичане на определения срок… (3) При прекратяване на мандата на съдия от Конституционния съд в едномесечен срок на негово място се избира друг от съответната квота“. Поставяме в болд изречение второ от ал. 2 на чл. 147 от Конституцията, защото естеството на казуса е свързано до голяма степен с него.
КС стига до следния извод в тълкувателното си решение: „В настоящия случай Конституцията определя началото на мандата и това е моментът на всяко конкретно обновяване, с което съответният овластен държавен орган е обвързан. Поради това Конституционният съд приема, че цялостната конструкция на разпоредбите на чл. 147, ал. 2, чл. 148, ал. 1, т. 1 и ал. 3 се основава върху конституционните граници на определения от Конституцията мандат, като неговите начало и край са заложени в релевантните моменти на обновяване на състава на Съда“.
