---

Райна Манджукова, новият председател на агенцията за българите в чужбина (ДАБЧ), представя утре публицистичната си книга „Кръстопътища български“ в пиано бара на Столична библиотека. Премиерата съвпада с рождения ден на авторката. Става дума за сборник от текстове, писани през годините. Най-старият е от 1996-а, публикация във в. „Македония“, посветена на българите в Закарпатието. Част от текстовете въобще не са видели досега бял свят и са плод на спонтанни срещи на авторката с наши сънародници зад граница.
Манджукова, по баща - Бурлакова, е родена през 1970 г. в българското бесарабско село Кайраклия в пределите на днешна Украйна. През 1989 г. пристига в България с експериментална група за изучаване на български език от Държавния педагогически институт в гр. Измаил. Завършва Софийския университет "Св. Климент Охридски", специалност български език и литература. Има над 10 години стаж в ДАБЧ.

---

- Г-жо Манджукова, болезненият въпрос за българското гражданство, който стана още по-актуален напоследък, опира и до агенцията, която ръководите. Предприехте ли радикални мерки в тази насока?
- Въпросът е сред приоритетните за агенцията. Защото голяма част от съгласията за даване на българско гражданство се дават на база български произход. А ние сме институцията, която го удостоверява. Над 45 000 преписки в Министерството на правосъдието чакат решение. С институциите, с които сме обвързани в решаването на всеки конкретен случай, от месец и половина работим много активно, в тясно сътрудничество. Удвоили сме кадровия ресурс, който се занимава с кандидатурите за гражданство. Направихме го без допълнителен щат, просто с преразпределение на експертния състав. Имам надежда, че тия 45 000 преписки ще се стопят бързо и процесът за придобиване на българско гражданство ще стане по-ритмичен.

- Какво разбирате под „бързо стопяване“ на преписките?
- Седмично през нашите експерти минават по 600 преписки, понякога и повече. Направете сметка кога ще обработим всичко. Резултатът от промяната в стила на нашата работа е обнадеждаващ - броят на преписките, които влизат в петък на заседанието на комисията за българско гражданство в Министерството на правосъдието, е завишен чувствително.

- Какво се случва със Закона за българите в чужбина?
- Отдавна агенцията работи върху проект за закон за българските общности извън границите на Република България. Надявам се в най-скоро време проектозаконът да бъде внесен в Министерския съвет, а след като мине процесът на съгласуване, да влезе и в пленарна зала. Законът е крайно необходим, тъй като той предвижда създаването на фонд за финансиране на дейности на българските общности в чужбина. Фондът ще подпомага културно-образователната дейност на нашите сънародници извън границите на България. На проектна основа различните организации ще могат да кандидатстват, за да получат средства. Ще има специална комисия, която ще оценява проектите. Предвидени са и подобрения в системата за осигуряване на обучение на българи от чужбина в България. Както и възможности за онези, които имат желание трайно да се установят в Република България. Това е също важен момент, свързан с преодоляването и на демографската криза, и на кризата за работна ръка в България.

- Предвиждате ли промени в работата на институцията, която ръководите?
- Агенцията съществува от 1993 г. и отдавна си е изградила взаимоотношенията с българските общности. Новото идва от промените в самите общности. Примерно през 1993 г., когато бе създадена агенцията, нямахме тази огромна гурбетчийска емиграция, нямаше ги огромните маси от българи, които отидоха да си вадят хляба в Испания, Италия, Гърция. А днес ги има и трябва да се съобразяваме с тях. От друга страна, с влизането на България в ЕС отношенията ни с българите, които са на територията на съюза, се промениха. В ЕС всички сме едно голямо семейство. Взаимоотношенията ни са много по-лесни - хората, които са заминали, могат често да се връщат в България, а ние пък още по-лесно отиваме при тях, за да организираме изложба, да занесем учебни материали.
Миналата година бяхме много обнадеждени, когато бе публикуван докладът на министър Калфин за новата държавна политика към българските общности в чужбина. В НДК се събра национална кръгла маса, посветена на темата. И всички започнахме да се надяваме, че ще се случат много неща. Тогава аз водех предаването ”Облаче ле бяло” по телевизия СКАТ и наблюдавах промените от камбанарията на журналиста. За съжаление обаче нищо не се случи.
За щастие сега имаме министър без портфейл, който е назначен не за да отговаря за бедствията и авариите и, между другото, за българите в чужбина, както беше в предишните две правителства, а с основна функция – изграждане и координиране на политиката за нашите сънародници в чужбина. Убедена съм, че всичко това ще направи нашата структура по-работеща, което е полезно.

- Каква е личната ви отправна точка във всички проекти и дейности, които агенцията ще предприеме занапред?
- Да работя за единението на българите. Не мисля, че наличието на много организации на българите в една и съща общност е недостатък. Та нали и ние, тук, в България, си подбираме кръга от хора, с които да общуваме! Съвсем логично е и българите навън да имат това право. Важното е какво послание идва от техните общности към България. Към България като гражданско общество и към България като държава. Нас не ни интересува дали някои от сънародниците ни зад граница харесват класическа музика, а други – чалга. То си е техен проблем. Но когато искат да поддържат връзка с българските институции, посланията от тях трябва да бъдат подкрепени с разбирателство. Смятам, че имам сили да потърся механизми, да ги намеря и да го постигна, макар че е изключително трудно.
Когато хората се чувстват част от една нация, всеки може да допринесе за доброто на другия. Ако в българските медии се промъкне информация как е празнуван 3 март в Лондон или в Мадрид в българските училища, може и нашите школски директори да се замислят: да ги пуснем ли децата у дома, защото е национален празник, или да ги съберем в училище и да направим тържество. Благодарение на информацията, мисля, ще се разрушат и някои от митовете за българите в чужбина, които въобще не са верни. Като например, че българите в историческите общности са най-нуждаещи се и на тях трябва най-много да помагаме. А другите, гурбетчиите, са отишли да печелят пари и затова, виждате ли, не се нуждаят от помощ.

- В навечерието сме на празника на бесарабските българи, който се чества на 29 октомври. Какво е неговото значение днес за нацията – и в родината, и навън?
- Трудно е да се говори обобщаващо са българите в Бесарабия, защото българското население там е разделено между две държави – Украйна и Молдова. Икономическият и социалният път, по който поеха и двете държави, се отрази и на българското население. Специално за Украйна бих казала, че тази общност има най-малко нужда от нас. Те до такава степен се самоорганизират, че не се нуждаят от намеса на държавата. Те успяха да установят контакти на хоризонтално ниво, без посредничеството на агенцията за българите в чужбина. Например българската гимназия в Болград поддържа контакти с гимназията „Кирил и Методий“ в Добрич. Обменят си ученици и преподаватели, ходят си на гости. Същите контакти се развиват на ниво община, на ниво кооперации. Тия връзки са много по-полезни, отколкото ако минават централизирано през нас или през министъра без портфейл. В този смисъл българите в Украйна са пример за другите общности. А що се отнася до деня на бесарабските българи, иска ми се да стане по-популярен. Това е денят 29 октомври 1838 г., когато е осветен храмът „Преображение Господне” в Болград. Строен е пет години със средства на българите. 100 години по- късно бесарабските българи, завърнали се в родината, решават да обявят деня за паметен.

- Кога за последно сте се връщали у дома в Украйна?
- О, много често си ходя! Аз съм най-щастливият човек от приемането ни в Европейския съюз, защото отпаднаха визите за Украйна. Поне еднопосочно. Майка ми и баща ми за съжаление трябва да вземат визи, за да ми гостуват в България, но аз пътувам до тях без виза. Това е изключително важно за мен от психологическа гледна точка, защото самата мисъл, че ако, не дай си Боже, спешно се наложи да замина, ще трябва да се редя на опашка пред посолството, ме унищожаваше. Сега всичко е много по-лесно – качвам се на колата и за един уикенд си отивам в моето село в Украйна. Сестра ми Наталия живее в Русе - в петък преспивам при нея, в събота сутринта тръгвам и по обяд съм си у дома. А от апартамента на Наталия до нашата къща в Украйна са 320 километра.


Интервюто взе Елиана Митова