---

Ани Цолова е на път да завърши документалния си филм за съдбата на две изоставени момчета – едното осиновено в Швеция, другото останало у нас. Историята взриви зрителската аудитория на bTV още преди седем години, когато журналистката издири героите и ги събра, след като не се бяха виждали дълго време. Единият – преуспял и амбициозен млад човек, другият – полуграмотен, бездомен, отритнат от живота. Момчета са неразделни приятели от социалния дом в Тотлебен. След като единият е осиновен в шведския град Упсала, майката осиновителка намира родители и за другото момче. Но българската бюрокрация проваля осиновяването и обрича момчето да остане без семейство. В края на 2009-а филмът ще бъде излъчен по bTV.
Ани Цолова и режисьорът на лентата проф. Любомир Халачев разнищват чрез съдбата на двамата герои болезнения въпрос за международните осиновявания. Влезлият в сила на 1 октомври нов Семеен кодекс би трябвало да им даде зелена улица.

---

- Ани, вие наблюдавате в течение на няколко години две момчета, излезли от сиропиталище. До какви изводи стигнахте?
- Изводът е един – децата трябва да живеят в семейство, за да се развиват нормално. Но не на всяка цена в семейството, което ги е изоставило. И още нещо – домовете във вида, в който съществуват, не трябва да ги има. Във филма засягаме проблема с масовото изоставяне на деца в България, много тромавото осиновяване, хилядите забравени деца от домовете. И всичко това с конкретни истории. Няколко пъти бяхме в дома в Тотлебен. И ще се върнем отново там, защото главният герой Найден, който вече е прекръстен на Мартин от родната си майка, живее в близко селище. Найден работи във ферма за животни, чисти, рине. Има и покрив над главата си. Направихме няколко срещи. И всички от екипа забелязахме, че при всяка следваща среща Найден се променя. Първия път видяхме едно емоционално съхранено момче, макар че животът не му е дал нищо. Усмихнат, с чувство за хумор, не мрази никого. Дори собствената си майка, която го е изоставила, а после е попречила той да бъде осиновен. Няколко месеца по-късно заварихме друг Найден. Усмихваше се по-рядко, по-често говореше за ракия и алкохол. Тъжна работа. Виждаш как е съсипан един човешки живот! А е имало шанс това да не се случи.

- След като станахте майка, сякаш чувствителността ви към темата за изоставените деца стана още по-голяма.
- В дома в Тотлебен, където са живели двамата ми герои до осмата си година, на няколко пъти прекъсвахме снимките. Защото аз не можех да се овладея. Сълзите сами потичаха, трябваше да се скрия. Влязохме в стаята с мъничките дечица, до тригодишна възраст. Тези, които са съвсем безпомощни и се напишкват. И си представих там моето дете, за което правя всичко само за да се чувства добре. В такава ситуация започваш да си задаваш многократно въпроса: „Какви са тия хора, бе? Как могат да си изоставят децата? И никой не им търси сметка за това!“

- Къде според вас е причината у нас да има толкова много изоставени деца по домовете, а осиновяванията почти да не вървят?
- Във всички нас като общество. Като започнеш от хората, които създават деца, изоставят ги и дори не мислят какво всъщност правят. За тях няма наказание. А държавата, вместо да ги накаже, веднага им дава вратички за измъкване – те продължават да се водят родители, а децата им живуркат жалко по домовете. Да не забравяме и ония хора, които се грижат за изоставените деца. Срещала съм сред тях прекрасни професионалисти, компетентни, всеотдайни. Но има и други, не така всеотдайни! Не бива се забравя, че по тия домове хората работят с деца, с човешки съдби. И че там работното време не може да бъде от 8 до 5. Защото отговорността е огромна.

- Оптимистка ли сте за решаването на проблема? От 1 октомври влезе в сила новият Семеен кодекс, който, поне на книга, улеснява осиновяванията!
- Честно казано, не знам! Нали този нов Семеен кодекс трябва да се спазва и прилага от същите тия хора, които и сега работят в системата по осиновяванията Същите хора ще попълват досиетата на дечицата, ще вадят документите, ще ги придвижват. Ще ги вкарват в регистри и ще ходят в съда да им защитават правата и интересите. Да не би досега законът да е бил лош?! Не бих казала. Иска ми се да вярвам, че нещата ще се променят в положителна посока.

- Впускайки се в тази болезнена тема, понякога изпитвате ли чувство за вина пред героите от вашите репортажи?
- Преди доста време показах едно недохранено бебе, за което ни сигнализираха от болницата, където бе настанено по спешност. Заснехме и майка му – 15- годишна циганка, която беше вече бременна с второ дете. Дилемата беше да й върнат ли вече стабилизираното бебе, или да го оставят в социален дом. И всички се нахвърлиха срещу майката – че била безотговорна, че не го гледала. А тя недвусмислено заяви, че иска да си отгледа детето. Изпитах чувство за вина, защото си зададох въпроса какво й е на тази майка – защо е забременяла толкова млада, защо пак ще ражда. Защото тя не се преструваше, искаше да си го задържи. Може би ще се върна отново към тази тема.

- Какво е усещането ви за новата политическа класа? Върнахте се на работа, след като вече имаме ново правителство.
- Рано е да се дават оценки. Де факто промени няма. Започва разчистване на стари грешки с идеята да започнем на чисто. Конкретно до хората не е стигнало все още нищо. Очевидно трябва време, за да може това да се случи. В тоя смисъл съм оптимист. И заради още нещо, което бих искала да разкажа пред вас. Току-що се бях върнала на работа, когато ми се обадиха по електронната поща три майки на деца с увреждания от Добрич. Започнахме кореспонденция. Стигнахме до идеята да разкажа тяхната историята. Защото и трите говореха за проблемите на децата с увреждания изобщо, не само за своите конкретни случаи. Тия майки бяха подготвили конкретни предложения за законови промени – искаха те да стигнат до когото трябва, за да бъдат разгледани и обсъдени. В един от мейлите ми бяха изпратили и прикачено писмо с адресат Бойко Борисов. Прочетох го и ми се стори много смислено. Когато Бойко Борисов беше при нас сутринта в студиото, просто го засякох в гримьорната и му казах: „Става дума за сериозни хора от Добрич и от Пловдив, а и от други градове. Те не са си оставили децата в домове като в Могилино, а си ги гледат сами. Според мен трябва да ги приемеш и да ги чуеш какво имат да ти кажат. Те се борят ежеминутно за децата си. Не ежедневно, а ежеминутно. Те всеки миг трябва да преодоляват препятствия, а част от тия препятствия държавата трябва да им ги премахне.“ Десет дни по- късно срещата се състоя! Реших да не ходя там – да не личи, че съм била в някакъв смисъл посредник. Участвали са и социалният министър, и зам.-министър от здравеопазването. Дано нещо стане, дано има положителен резултат! Но тоя близък контакт, който се осъществи толкова бързо, струва ми се, е нещо, което трябва да бъде отчетено в положителен план. Някакъв плюс, нали!

- Много са хората, които хвалят Бойко Борисов и новата власт. Вие също го похвалихте.
- Един от най-големите проблеми на журналистиката ни е, че понякога забравя основната си задача – да е коректив, да е критична. Властта не трябва да бъде хвалена. И ние, журналистите, априори трябва да бъдем критични. За да има реален резултат от нашата работа. Но това, което ви разказах преди малко, трябва да бъде казано. Повтарям, дотук не съм видяла резултати от действията на новата власт. Но искрено се надявам, че това е заради малкото време, което е минало от встъпването в длъжност на новия кабинет. Дано е така.

- В новата ви рубрика – „ВИП хоби“, все още не сме видели никого от новите министри.
- Избягвам да показвам политици, особено настоящи, защото ми е някак много пиарско. Не искам да правя пиар на политиците. Но нека мине малко време, да се понатрупат и нови политици, и нови страсти, и ще започна и с тях.
От години замислях рубрика, която да покаже популярните от медийното пространство лица в друга светлина, от човешката им страна. Да са хора, които сме свикнали да вкарваме в един скучен контекст – на анализи, икономически и политически обзори. Съвсем различно е да ги видим в чисто човешката им страна. А човешката страна едва ли може да бъде показана по- добре освен чрез хобито – сам си го избрал, сам си го поддържаш. Лесно е чрез хобито да разбереш нещо повече за човека, с когото разговаряш.

- Отдавна не ви бяхме виждали ядосана. А Юзеиров май успя да ви разсърди сериозно покрай събитията в Славяново.
Случаят в Славяново ни провокира всички – и медиите, и цялото общество. Питам се не си ли дават сметка тия хора какви реакции предизвикват? В България низвергнати мюсюлмани няма, в това съм твърдо убедена. Години наред жителите на Славяново са живели мирно и кротко, да ги насъскваш е престъпление. А те вече са насъскани. Мислех си дали не влизаме в нечий капан, дали нарочно не ни отвличат вниманието от нещо. Идват едни хора с категорични послания, които знаят, че ще раздразнят други хора. Това ме вбеси и затова реагирах по-остро.

- Как се справяте със задълженията на майка?
О, не мисля, че го правя безупречно. По обяд вече се чувствам зомбирана, защото не спя добре нощем. Ставам сутрин в 4 и половина. После – на педал, бързане. Детето невинаги спи спокойно. Вече е толкова любопитен, очевидно нощем преживява новостите, които трупа през деня. Това си е нормално, но приплаква насън, иска да се гушка. Трябва да съм на разположение будна. Засега се справям, не се оплаквам и не съм стигнала дотам, че да забравя името си (смее се).

- А съпругът Васил свикна ли да помага?
- Чудесна мъжка комбинация са двамата. Даже започвам малко да ревнувам. Помощ от баби и дядовци нямаме. Само в събота и неделя, когато си ходим в Плевен, разчитам на майка ми. Тя продължава да работи, не мога да й оставя детето за по-дълго време. Засега се справяме сами с мъжа ми.


Интервюто взе Елиана Митова