Забелязал съм нещо странно: макар да съм свързан със словото професионално – и с устното, и с писменото – аз буквално по инстинкт не употребявам (и никога не бих употребил) определени думи от езика ни.

За мен те буквално са стигматизирани на подсъзнателно ниво. Сигурен съм, че на същото подсъзнателно ниво тия думи са изтласкани от речевата практика и на повечето от хората от нашите по-възрастни генерации. И в това – ако се замисля – няма нищо чудно, защото въпросните „думички“, а и изразите с тях са дълбоко травматични за нас. Те са думи и изрази, в които и до днес се усеща някаква ужасяваща тоталитарна заповедност. Те и до днес не могат дори да се произнесат без в тях да отехти някаква агресивно-безлична колективност. Да, в самото ни подсъзнание те не се изговарят, а се… скандират. Те не са думи, които свободно могат да се свържат с различни други думи – те са думи, имащи битие в строго, почти неразбиваемо кристализирани формули. Те са думи, от които – нас, от по-възрастните генерации – буквално ни лъхва една цялостна, обсесивна, почти „по милиционерски“ стискаща за гърлото атмосфера. Да, насилваща атмосфера, в която се чувстваш като непрестанно удрян с чук, проглушаван, заслепяван и в същото време дълбоко унизен, защото тя е… абсолютно насилваща очевидността, от която си обгърнат.

Ако се опитам сега да направя една „мрежа“ от тия инстинктивно изтласквани от речевата практика и езиковата памет на нашите генерации „думички“, тя може би ще нареди в себе си следните: „дръзновение-плам (пламти, пламенее)-порив-жизнерадост-аленее (алени, алена)-дружба-жертвоготовност-ентусиазъм-подвиг“. Словесна „мрежа“, както се вижда, с някаква почти пожарно-огнена оцветеност, с постоянна възбуденост, невъзможност за спокойно стоене, с почти задушаващи се от задъхване завтеченост (на някъде), размаханост на всички телесни членове, възторжено (постоянно) рипане нагоре и напред и същевременно с постоянна (милитарна) строеност и настъпателно, изпъчило гола гръд маршируване (срещу нещо или някого, който призрачно, но осезателно е пред-положен насреща ти).

Припомням, че „думичките“ съставляващи тази словесна „мрежа“ и нагнетяващи очертаната задъхано-пожарна атмосфера бяха при това свързани в кристалично постоянни, образцови изрази. Така „жизнерадостта и дръзновението“ вървяха задължително заедно и осветяваха в почти истеричав „транс“ инак най-нормалните за човека дейности: ученето, трудът (припомням лозунга „учение и труд, жизнерадост и дръзновение“). Младостта пък въобще не можеше да бъде в онази епоха меланхолна и тъжна, защото трябваше задължително да „пламти“ (в „младежки плам“). А всички въобще живеещи тогава не просто „живееха“, а бяха изпълнени с „порив“ – с „порив към бъдното“, което пък задължително бе „светло“. Същевременно, макар и постоянно завтечени напред, всички ние дружно „стояхме на стража“ и дори в най-тихите си работни места се намирахме на… „трудовия фронт“.

Ще призная в тази връзка, че от много години направо не мога да употребя думата „дружба“ – дори за отношенията между двама или трима души, доколкото за мен думата „дружба“ буквално се е сраснала с определението „вечна“. „Дружбата“ въобще е „вечна дружба“, при това не с някой или някои други, а именно със „Съветския съюз“, който от своя страна е (неизменно) „авангарда на прогресивното човечество“.

Всъщност, анализирайки днес тази своя подсъзнателна езикова „невроза“, аз си давам сметка, че дълбинният мотив при изграждането и натрапчивото инсталиране на въпросната словесно очертана атмосфера – „алена, поривно завтечена, дръзновена и жертвоготовна, стояща на стража и обединена във фронт“ – е тоталитарният инстинкт на соца да потопи личността, индивидуалността – този непреодолим „дефект“ на битието в колектив. Личността, индивидуалността в епохата на соца подлежеше на нормативно потапяне в колектив, в милитарен колектив, и затова тя трябваше да се само-забравя в постоянен „порив“, да бъде обзета (и „опожарена“) в „плам“, да бъде обгърната от подчертаващи тази пламенност „алени знамена“, небеса, хоризонти, да няма друга „дружба“, освен като колективен субект с друг колективен субект. Да няма настояще, а (и в настоящето си) да има единствено „бъдеще“, за което да бъде в постоянна мобилизираност – в редиците на един учещ се или трудещ се „фронт“.

И всичко това още по-ясно се вижда, ако си припомним (а ние, от по-възрастните генерации лесно можем да си го припомним) какво включваше антагонистичната, тъй да се каже, словесна „мрежа“ на припомнената тук. Защото, нека си спомним: излизащият от „жизнерадостно-поривния строй“ субект бе… „еснаф“, цялото му домошарско, родово-центрирано „потребление“ бе „еснафство“ и той винаги беше на застрашителния предел да бъде определен като „тунеядец“, което вече му обещаваше и същинска репресия. Подчертаването на личния цвят на индивида (с дреха, с поведение, с прическа, пък дори и с природно дадената му сексапилност или аскетична затвореност) при всички положения го правеше „морално разложен“, защото въобще индивидуализацията бе нещо… „разложително“. В нея тутакси се съзираше и „чуждопоклонство“, защото разбира се, само там „в чужбина“, в „чуждия Запад“ обитаваха индивиди, а не „колективи“ и „маси“ и значи виждащият се индивид тук задължително бе опакован като дезертьор от „колектива“ и „поклонил се“ на Запада.

А знаете ли каква е още по-дълбоката причина аз, макар професионално да съм свързан със словото, а и въобще ние, от по-старите генерации, буквално подсъзнателно да сме изтласкали от езика си цяла една съвкупност от „думички“? Ами защото буквално на това подсъзнателно равнище те ни припомнят именно онази атмосфера, която реално ни обгръщаше, когато ни повтаряха, че сме „жизнерадостни“, че „пламенеем“, че сме изпълнени с ентусиазъм и „жертвоготовност“. Атмосферата, в която по сивите улици с мрачно затворени лица и в сиво, сиво облекло крачеха, без да се виждат един другиго „гражданите“, официално наричащи се „другарки и другари“; когато в полупразните магазини продавачки с намусени физиономии отговаряха едносрично на несмелите въпроси на клиентите; когато по градинките, където днес гръмогласничат до среднощ многобройни компании, пейките бяха пусти, защото дори групичка от четири-пет момчета и момичета бе вече „съмнително сборище“ (вероятно от „тунеядци“). Защото в тези „думички“ и изкованите от тях като от бронз образцови изрази за нас е зашифрован на много, много дълбоко равнище един особено травматичен парадокс – онова, което те реално значеха, за цели десетилетия бе точно, точно обратното на езиковото им значение: „поривът“ бе задушаващ застой, „дръзновението“ бе дълбоко интериоризирана постоянна уплашеност, „аленото“ бе сиво, „пламтенето“ бе същински лед, а „дружбата“ – повсеместна взаимоподозрителност…