„Пилат и Иисус“, Джорджо Агамбен, превод Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2025 г.
Още в първите страници на тази малка книжка се заявява, че в Символа на вярата освен Иисус Христос и Дева Мария се споменава само още един-единствен човек – Пилат Понтийски. Отците от Константинополския събор от 381 г. са добавили неговото име към Никейската вероизповед, за да придадат историчност на разказа и да го фиксират хронологически.
Какво знаем за Пилат, петия римски префект на Юдея, преди да сме прочели книжката на Джорджо Агамбен? Че никак не е искал да осъди Иисус. Че се колебае за какъв да Го смята. Че на няколко пъти прави опити да отклони и да прекрати процеса, още повече че жена му Прокла има сън, в който ѝ се казва да не прави нищо на Този Праведник. Че най-накрая като последна възможност предлага на множеството, събрано под префектурата, да освободи един от двамата осъдени, надявайки се, че множеството ще предпочете Иисус.
Но както знаем, множеството предпочита разбойника. А неговото име е Вар-авва, което означава „син на отца“. Множеството още оттогава предпочита фалшивия пред истинския Син на Отца. Знаем още, че римлянинът Пилат ритуално си измива ръцете според еврейския обичай, за да покаже, че няма нищо общо с осъждането на този невинен човек. И четирите Евангелия говорят за съмненията и „обърканите му съждения”, както казва Агамбен.
За Пилат знаем и много повече от „Майстора и Маргарита“. Но нека оставим романа на Булгаков настрана, макар че той изгражда един достоверен, противоречив и трагичен образ на римския наместник на император Тиберий.
Агамбен споменава и апокрифното евангелие на Никодим, в което има цял цикъл за Пилат. В този разказ Пилат открито застава на страната на Иисус. Джорджо Агамбен цитира Шпенглер, за да онагледи своя интерес към този исторически съд: „Когато довеждат Иисус при Пилат, два свята се сблъскват челно и непримиримо: светът на фактите и светът на истината, и то с такава ужасяваща яснота, както никъде другаде в световната история“. Затова авторът най-детайлно анализира дългия разказ на Йоановото Евангелие. Той е разделен на седем сцени в зависимост от мястото на Пилат в преторията – той ту е вътре, ту е вън, ту влиза, ту излиза. Продължителността на тази драма е около пет часа – от заранта до шестия час. Агамбен анализира всяка реплика, произнесена по време на тези седем сцени. Остава общото впечатление, че Пилат по всякакъв начин се мъчи да отклони произнасянето на присъдата.
Така стигаме до 8-а глава или до онази част от изследването, което е сърцевината на книгата. В целия разказ за съда на Пилат – и то не само в Евангелието на Йоан, но и в синоптичните Евангелия – се среща с натрапчива настойчивост глаголът parédoken – предаде (от didomi). Може да се каже, че ключовото събитие в страстите Христови е предаването. Първо Юда с целувка предава Иисус на юдеите. После юдеите предават Иисус на Пилат. А в края на съдебния процес Пилат предава Иисус на разпване. Това предаване има голямо значение от богословска гледна точка. Защото то първо се е случило на небесата, първо Бог е „предал“ или отдал Своя Син на света. След това светът отдава/предава Неговия Син на разпване. Всичко започва от небето. Земното следва небесното: „Бог толкоз обикна света, че отдаде/предаде Своя Единороден Син, та всякой който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“. Агамбен затваря кръга: „Последната сцена в тази драма е също „предание“ – мигът, в който Иисус „предаде дух“.
Именно от позицията на „преданието“ следва да се разглежда съдът на Пилат. И така, въпреки своите колебания земното осъжда „царството, което не е от този свят“. Но решението на Пилат все пак не е истинска присъда, много историци на правото намират в него процедурни пропуски – не се е водил протокол, не е било формулирано обвинението, не са били изяснени всички обстоятелства, нито е била произнесена ясна присъда над обвиняемия. „От правна гледна точка Иисус не е бил осъден, а е бил убит. Неговата жертва не е била несправедливост, а умишлено убийство“, защото Той е „предаден“ в ръцете на враговете си въпреки че Пилат е имал юридическите правомощия да го спаси, но неговата нерешителност и процесуалните грешки или пропуски, които е направил, са му попречили. Всъщност това е неговата вина.
Основната цел за написването на тази книга ми се струва, че се явява към нейния финал. След като многократно Пилат се е опитвал да избегне съдебния процес над Иисус, да не Го съди, да не произнася присъда, след като е заповядал да бъде бичуван и е смятал, че след това наказание юдеите ще бъдат удовлетворени и той ще може да Го пусне на свобода, след всичко това в Евангелието на Йоан се казва, че „Пилат… изведе вън Иисуса и седна на съдището“. Тук Джорджо Агамбен приема, че глаголът, който е използван, е възвратен и всъщност по-точният превод би бил „Пилат извел Иисус и Го сложил да седне на съдището“. Тогава буквално Иисус става съдията. В апокрифното „Евангелие на Петър“ се съобщава, че „юдеите Го облекли в багреница и Го сложили да седне на съдийското място, казвайки: „Съди праведно, царю Израилев“. Това е в унисон с трънената корона, багреницата, тръстта, присмехулното приветстване като Цар юдейски. Те насмешливо се отнасят към Него като към цар и съдия. Но Той не съди никого, защото е заявил, че е дошъл не да съди света, а да го спаси. Тоест съдебният процес, съдът и спасението се изключват взаимно.
Това, че не Пилат сяда на съдището, кореспондира с всички негови действия до този момент: Пилат не иска да Го съди, не намира у Него вина, не иска да отговаря за кръвта на един Праведник и не сяда на съдището.
Бог и човек, праведният Съдия и клеветата, смирението и яростта, прошката и ненавистта, вечното и преходното, истината и подмяната са изправени едни срещу други „на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата“.
Срещу неизменната Истина е Пилат със своята колебливост и нерешителност. Когато препрочитах Йоановото Евангелие, си дадох сметка, че Пилат Му задава един въпрос, в който много ясно личи, че той улавя истината, има сетива за нея, постепенно разбира кой стои срещу него. Въпросът на Пилат е: „Отде си Ти?“ Той не очаква да чуе от Него къде е роден или къде е израсъл. Той очаква да чуе от Него свидетелство за Неговото царство. Иисус трябва да свидетелства за истината в историята и времето за едно царство, което не е тук, не е сега. Как може да се свидетелства за едно царство, което „не е оттук“? Как може един човек, подложен на съд, да свидетелства във времето и в пространството за нещо, което е извън времето и пространството? Което не е в историята и няма начало и край? Откъде идва властта на това свидетелство? Агамбен отговаря – властта на Неговото свидетелство идва от изключителната самоочевидност на свидетелството. Тази самоочевидност го изтръгва от сферата на фактите, Тази самоочевидност е негова сила, но и негова слабост.
От историческите източници знаем, че Пилат е бил суров, жесток, несправедлив човек, той не е бил обичан в Юдея, имал е няколко сблъсъка с юдеите, преди да доведат Иисус в преторията. За да демонстрира своята лоялност към императора, заповядал да се внесат в Йерусалим знамена с неговия образ и ги поставил на ключови места в града. Юдеите реагират крайно болезнено, настояват за премахване на езическите изображения от свещения град, дни наред обкръжават резиденцията му и опитват да я щурмуват. Заплахите на Пилат, че ще ги избие, не дават резултат, докато накрая той е бил принуден да отстъпи и да прибере знамената.
Пилат е също толкова ядосан, когато решава да построи водопровод в Йерусалим. Идеята била разумна: в града често липсвала чиста питейна вода, особено по време на празниците, когато в Йерусалим пристигали хиляди поклонници. Начинанието трябвало да се финансира за сметка на храмовата съкровищница, но първосвещеникът и другите членове на Синедриона били категорично против. Историята със заплахите се повторила и Пилат отново отстъпил, макар да се чувствал крайно унизен.
Римският префект се сблъсква с познатата упорита съпротива на народа, който първосвещениците вече са настроили и подготвили да иска освобождаването на бунтовника Варава, а Иисус, наричан Христос, да бъде разпнат.
Тълпата все по-настойчиво настоява за екзекуцията на Христос, а Пилат има все повече аргументи в полза на освобождаването Му.
Първо, той вече знае, че първосвещениците са поискали осъждането на Иисус от ревност. Второ, собствената му съпруга го моли да не причинява зло на Праведника. Най-важното е, че колкото по-дълго Пилат разговаря с Иисус, толкова повече осъзнава, че няма пред себе си обикновен човек. Драматизмът расте с всеки миг, особено след думите на Иисус: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише; затова по-голям грях има оня, който Ме предаде на тебе“. Ако фарисеите и първосвещениците се възмущават, когато чуват, че Назарянинът нарича Себе Си Син Божи, то Пилат, след като научава за това, истински се уплашва и търси начин да Го пусне. Изглежда, че в душата на римския префект е имало някаква жива искра.
Преди Той да бъде разпнат на кръста, Пилат бил разпнат между истината и слабоволието. Римският наместник прави не по-малко от три опита да освободи Този, у Когото не намира никаква вина. Но всичко завършва по същия начин, както и при предишните му сблъсъци с юдейската тълпа: той трябва да отстъпи. Първосвещениците не успяват да го убедят, че Иисус е виновен, затова прибягват до открит шантаж: „Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря“. Този шантаж проработил. Пилат символично измива ръцете си пред тълпата и заявява: „Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете“.
Така малодушието на Пилат надделява над всичките му опити да действа според съвестта си.
Можел ли е Пилат да настоява?
Със сигурност е можел. Никой човек не е сляп инструмент на Божия промисъл, нито пък Пилат е бил такъв. Той не е искал да изостря конфликта с юдеите. Те наистина са можели да го докладват на императора. Макар че ако помислим, подобно донесение едва ли би навредило на кариерата му: освобождаването на Варава, който открито се е разбунтувал срещу римската власт, със сигурност би било по-сериозно престъпление в очите на Рим, отколкото освобождаването на „юдейския цар“, Който Сам казва, че царството Му не е от този свят.
В крайна сметка Пилат все пак е отстранен чрез донос. Жителите на Самария се оплакват от него, след като той екзекутирал много техни съграждани, събрали се по някакъв повод на свещената им планина Гаризим. Църковният историк Евсевий Кесарийски, като се опира на по-стари гръцки автори, пише, че Пилат бил изпратен от Калигула в изгнание, където се самоубил, и така „Божият съд очевидно не закъснял да го постигне“.
Така умира човекът, изрекъл пред света: „Ето Човека!“ (Ecce homo), в чиято личност се преплитат евангелската и световната история, и пряко волята си изиграл една от най-важните роли в съдбата на света.
