Селски фрагменти ХVІІ
Живял съм в не-Европа, знам какво е. Живея в Европа, знам какво е. Второто е повече живот, много повече; първото беше посредствена жизнь. Като в известния виц…
Не съм го осъзнавал, поне като дете. Детството има тази особеност да е carpe diemhicetnunc. Не се замисля изобщо, лудее на воля. Пък и не ни се даваше кой знае каква алтернатива. По този повод пак има виц – за малкото червейче, дето питало баща си наистина ли има други червеи, които живеели в големи сладки ябълки (Big Apple)…
Не че „ябълковите“ отблясъци не достигаха и до нашата затънтена провинция – достигаха, разбира се. От филми, проврели се стоки, книги… В „Дискретният чар на буржоазията“ (Луис Бунюел, 1972) пропускахме например празнотата на разговорите, но пък не ни убягваха луксът и охолството. Скъпи ястия, скъпи питиета, скъпи цигари… Модно беше да се демонстрират „близките срещи“ с другия свят: влизал съм в къщи, където по етажерките на шкафовете имаше подредени празни бутилки от марков алкохол, предимно уиски, както и празни кутии от цигари – Marlborough, Rothmans, Camel, Lucky Strike, НВ, какви ли екзотики още не… Един вид от сой сме, пъчеха се домакините, знаем кое е хубавото. В социалистическата ни родина въпреки славата на българските тютюни такъв богат избор нямаше (нека си спомним червейчето от вица): баща ми най-напред пушеше „Слънце“ без филтър, конкурентни им бяха „Златна Арда“. След това премина на БТ. Аз пропуших със „Стюардеса“ (малка) – 12 цигари, 33 стотинки. Даваха ми нашите на ден по 50 стотинки и си ги бях пресметнал: една малка стюардеса + 4 детски закуски по 4 стотинки – дори спестявах по стотинка на ден. Не че е колко, ама самочувствие някакво… Но ме учеха много да внимавам „стюардесите“ да са плевенски, защото те били най-хубавите. Софийските не ставали. Алкохолът – какво? Домашна ракия, разбира се, шльокавица. Водки, коняци – глезотии… От бирата – ако може врачанската „Леденика“, ломското пиво не се котираше твърде. Но като няма „Леденика“, и „Ломско“ става. Сещам се тук за Георги Каприев: пристигнал в Кьолн, но рано, още не можел да иде в „Томас институт“, влязъл в някакво заведение и поръчал: „Една бира“. Келнерът го погледнал странно, казал му да се обърне и да погледне стената – отгоре до долу различни марки бира: „Господине, това всичкото е бира, коя да бъде?“. Във Франкфурт пък получил културен шок – цяла улица с магазини за обувки, докато в България хем грозни, хем ги няма. Как да не ти се замае главата?!…
Спомням си как големите се струпаха веднъж около един мерцедес – западна кола, супер производство, и цъкаха с език, и го оглеждаха, и го пипаха, и се възхищаваха… И никой не си и помисляше като двамата герои на Чудомир в Лайпциг (хаджи Петър от Остра могила и Танко Амчикакът) да му зареди три кила пироксилин. В Бързия моторите са на почит (както и автомобилите, и досега е така), собствениците се деляха на такива, които карат ижета (съветски), и другите, с емзетките (германски). Тия с емзетките бяха по-облажавани и някак по-горна категория. Баща ми караше MZ и много се гордееше. Сигурен съм дори, че точно той предаде на брат ми любовта към мотоциклетите и мотокроса. Поради това да видиш автомобил мерцедес на живо, че и да го пипнеш – върховно удоволствие!… Може и да се смеете, ама все едно ангел бе снизходил. Макар да не е за смях – толкова отвъден ни се струваше светът на мерцедесите. Отвъден и недостижим – никой тогава не си и представяше, че някога ще може да шофира такава марка. То и затова, когато настъпиха промените, първите коли, с които нашенецът искаше да демонстрира чест и авторитет, бяха тъкмо мерцедеси. Теорията на Жан Бодрияр за политическата икономия на знака в действие…
Тук ще направя едно отклонение, което ми се струва важно. В началото на промените хората, които реално ги започнаха – интелигентите (тогава интелектуалците още не знаеха, че са такива) – по това време се роди и знаменитата статия на д-р Желю Желев „Великото време на интелигенцията“, си представяха (въобразяваха), че онова, което движи тях за промяна, движи и „широките народни маси“. А именно: свобода, справедливост, човешки права. И дълбоко грешаха: всъщност онова, което искаха голяма част от българите като промяна, беше да имат неограничен достъп до западния („корекомския“) шик, но като манталитет, начин на живот и социални придобивки да си остане същото, тоест всичко да си е по старому. Ралф Дарендорф предупреждаваше за това в „Размисли за революцията в Европа“ (превод Емил Георгиев, Център за изследване на демокрацията, 1992), но – опиянени от свежестта на волния въздух, малцина го чуха. И когато се оказа, че няма как и вълкът да е сит, и агнето цяло (да не говорим, че копоите от ДС побързаха да насъскат подопечните си „мутри“, за да скършат частнособственическата инициатива на народонаселението), се получи каквото се получи. Българският преход (прочее, аз предпочитам да говоря за преходи) не е неуспешен, българският преход е неразбран – с всекиго говори на различен език: едни си хортуват с него за свободата, други обаче – за мерцедесите и луивюитоните…
Прочее, за марката (бранда) „Луи Вюитон“ нямахме никаква представа, ние си карахме на тапсо (с емблемата на предприятието ТАБСО върху измачкания лак). Изтъркани чанти от изкуствена кожа, излющени, нацепени – де да знам, може изразът „стара чанта“ от тях да произлиза. Олющен си беше и животът ни, най-вече откъм изобилие. Дефицит, дефицит за всичко! Някъде в периферията на съзнанието ми съществуваха бананите, но такива ядох чак като студент. Че ходихме и да ги разтоварваме на Сточна гара през ноември-декември – за Новата година по градищата, та си ги отядох в тия дни на корем. Пак като студент мои гръцки приятели ми се звереха: сготвили спагети, приготвили доматен сос болонезе, а аз им слагам сирене и захар все едно са български макарони. Спукаха ме от бъзик – и досега малко ми е хем срамно, хем смешно…
Но най-голям срам съм брал в магазините на Бързия. Родителите ми учители, парите все не им стигаха, свършваха още преди аванса (така се получаваха тогава заплатите, задължително с аванс). Да, но трябва да се яде – сирене, олио, фиде, захар, без тия продукти не може. И ме пращаха при Славка Магазинерката – да „напазарувам“ на вересия. Влизам аз десетинагодишно хлапе, въртя се, защото все някой идваше да купува – не искам да разберат, че за борч ще се моля, жената ме гледа, гледа, пък ме съжалява и запитва: „А ти, Митко, какво искаш?“. И тогава хъката-мъката, казвах си какво ни трябва за дома, след което едва-едва проронвах: „Ама на вересия…“ Славка си записваше в една тетрадка, а когато нашите се опаричваха, връщаха борча. Ама не пращаха мен, да не взема да затрия левчетата, за по-сигурно те я вършеха тая работа. Вечно бяха потънали в заеми – от този взели, на онзи върнали, а после и нему с друг борч. Такива им бяха и скандалите, все за пари, които, пущините, никога не стигаха…
Беднотията се компенсираше от пропагандата. Преди всичко по телевизията – в социалистическа България екранът определено печелеше над хладилника. С туш! По няколко начина, първият – спортистите. Като няма банани, поне да има победи! Празни магазини бол, златни тепихи иди-дойди… Лошото беше, че в най-популярния спорт, футбола, не ни биваше хич (поне нас, българите), затова се израдвахме на поляците през 1974 г. (трети на Световното във Федералната република) и пак трети през 1982 в Испания, на чехословаците през 1976 г. (европейски шампиони в Югославия), на румънския „Стяуа“ през 1986 г. (европейски клубен първенец)… В Бързия голямото запалянковско разделение беше между сини и червени („Левски-Спартак“ и ЦСКА), но то мен, баща ми и брат ни не ни грееше никак – ние викахме за „Локо“ (София). Чакахме с нетърпение всякакви спортни прояви, особено Олимпийските игри, шпикерите бяха едни от най-известните „випове“. Дори имах съученик, Валентин от Слатина, на когото такъв му беше прякорът – Шпикера. Много дуднеше. А когато Георги Костадинов взе титлата по бокс през 1972 г. в Мюнхен, изпаднахме в луд възторг. Но за атентата срещу израелските спортисти не научихме, поне не си спомням. Чак като гледах „Мюнхен“ (2005) на Спилбърг, осъзнах трагедията. В България тези неща не ги даваха по телевизията, ние и Армстронг не видяхме как каца на Луната. За сметка на това пък редовно излъчваха парадите на 9 май от Червения площад.
На 9 септември в София също имаше парад, но тия, деветомайските, повече ни надуваха и самовъзвеличаваха. Имахме квартиранти – бай Ангел и баба Надка Акушерката, та тоя мил старец бай Ангел място не можеше да си намери от ентусиазъм – все едно той возеше някой от камионите с ракетите: „Гледай, гледай, – вика – каква е сила, каква е мощ! Тая ракета нищо не може да я спре, ще ги разпердушини всичките!“. И – ако щете ми вярвайте, ама отлично ги разбирам днес руснаците: треперят от страх пред властта, влачат се като добичета на заколение в „СВО-то“, но като видят танковете и самолетите – цялата мизерия, в която живеят, свитите им сърца, сгърчените им души – всичко това се отпуска, разгръща се и те наистина изпадат в някакъв сомнамбулен екстаз. Мен също ме изпълваше такова чувство на възхищение едновременно с ужас – тия машинки хем ме караха да се пъча, хем се боях от тях. Но ме и привличаха – една от детските ми игри беше да си правя от пластилин танкове, оръдия, самолети, автомати и да се стрелят едни други. Милитаризмът не прощаваше, извираше отвсякъде. А като тръгнеха редиците с маршируващите войници – майко мила, красота, красота и мъжественост! Наперени, напърчени, навирени! Еди кой си полк, еди кои си моряци, най-накрая парашутистите. Тъкмо тия парашутисти ми изядоха главата пред военната комисия, когато ме попитаха като какъв искам да служа: „Парашутист!“, отвърнах гордо и тая горделивост две години ми излиза през носа: „Падни! Стани!“ и всякакви там още тъпи военщини. Ама като дете не знаех, че са тъпи, а им се връзвах без остатък…
Ето така си минаваха годините от парад на парад и от борч на борч. Днес няма борчове – пазарна икономика. Слава богу, и парадите не са ни чак толкова важни. Други са вече забавленията и макар някои от тях да са не по-малко пошли, все пак имаш възможност да избираш дали да им се отдадеш. Дефицит няма, по пазарите изобилие, никой не би се смаял, ако види цяла улица с магазини за обувки или дрехи. В някои семейства вече всеки притежава личен автомобил и то западен. Вярно, на старо, но все пак… Е, не че всичките тия стоки, предмети и консумеризми трябва да изпълват битието ни, но за бита са от значение. За бита и за самочувствието ни. А за битието ни от значение са свободата, справедливостта, човешките прави. Които имаме благодарение на Европа.
Българският живот вече не е жизнь, а Life. Live Is Life, истински европейски Life…
