Автор: Наблюдавайки съвременната глобална политическа ситуация, не мога да не се учудя, че политиката спрямо големите злини в света продължава да се ръководи в основата си от една философия с почти тривековна давност: от философията на Просвещението от средата и втората половина на ХVІІІ в. И това, въпреки трагичния опит на кървавия ХХ в.
Защо човеците вършат зло? – питат се мислителите и политиците придържащи се към тази традиция. И отговарят: защото неправилно (погрешно) преценяват онова, което вършат като нещо, което има основание, което е оправдано да бъде вършено. С други думи – субектите на (обективно) злото действие за самите себе си преживяват това действие като оправдано, като справедливо. Ако не бе така, казва ни се – и в това е най-базисното убеждение на тази просвещенска философия – човекът просто не би могъл да го извършва, доколкото не е мислимо той да прави нещо, което поне за него да не е оправдано, което поне той да не намира за справедливо. Така, в тази философия злото в последна сметка се свежда до… грешка, заблуда. Формулата на просвещенските философи по отношение на злото е, че то е „погрешно (неправилно) мислено добро“. Злото, с две думи, е само в резултата от действията на извършващия го – в съзнанието на извършващия го обаче то е погрешно преценено като справедливо, като оправдано и в последна сметка като добро действие. Ето защо борбата със злото, неговото ликвидиране се извършва чрез (многообразно схващано) просвещаване, цивилизоване, включително на политиката.
Разновидност на тази – ще го кажа още сега – наивна визия за злото, е схващането му като ре-акция, предизвикана от определено (предхождащо тази реакция) ощетяване, травмиране на извършващия го. Тук злото дори не се мисли като погрешно оправдавано от извършителя му, а по-скоро като погрешно (невнимателно) предизвикано в него. „Грешката“ следователно се разпределя между онзи, който с твърде голямото „ощетяване“ е предизвикал злото-реакция у ощетения и онзи, който острастено е реагирал на своята ощетеност.
За да не звуча абстрактно, нека припомня политиката на „внимателно удовлетворяване“ на Хитлер в началото на неговия възход от страна на „гарантите“ за европейското статукво, начертано след Първата световна война. Съвсем очевидно е, че тя изхожда именно от презумпцията, че почва за (обективното) зло на Хитлеровия режим е твърде тежкото „наказване“ на Германия след тази война – т.е. несправедливото ѝ „ощетяване“, извършено с Парижките договори. Злото на нацизма се схваща, сиреч, от тази политика като чисто следствие, изворът на което е не в нещо вътре в него, а в причината, която го „причинява“ отвън и го води към успехи и обществена подкрепа. В този смисъл смята се, че „възстановяването на справедливостта“, снемането на причината за ре-акцията (частичното удовлетворяване – а то най-често се проявява като въздържане от ответ на Хитлеровите демарши) ще отнеме основанията на нацисткото зло и ще го сведе до нула. Снемането на „причината“ ще доведе до отпадането на предизвиканото от нея „следствие“ (което и е злото на нацизма). В духа именно на тази „иренистка“ политика се взема решението да не се реагира на аншлуса на Австрия, след туй – да се приеме анексията на Судетския коридор, и накрая – със стиснати зъби да не се накаже окупирането на цяла Чехословакия. Когато става ясно, че въпросната политика е лежала върху погрешна (в най-голяма дълбочина – погрешна философска) основа, вече е твърде късно. Злото е било подценено метафизически и затова политиката, изградена срещу него, се е оказала неадекватна и обезсилваща.
В самия край на ХХ в. по много подобен начин ни препоръчваха да действаме срещу ислямския радикализъм. Тук отново се изхождаше от презумпцията, че неговото зло в последна сметка е следствие (ре-акция) от лишаване, последица от предходна несправедливост. Аз имам предвид, разбира се, ръководещата се от топоса за „колониалната травма“ западна политика. Мюсюлманските държави бяха наши жертви – оттам, като следствие от това сред тях се роди злото на радикализма – казват ни. В основата на този радикализъм следователно (който е зло) стои ре-акцията на дългогодишните политически жертви, на които ние поради това станахме морални жертви и не можем да не теглим днес последиците от това. Ето защо трябва да дадем: свидетелства за уважение към религиозно-културните им особености, към специфичното им разбиране за човешките права (например на жените) и т.н. В резултат: агресията не само не намаля, а се увеличи. Западът отдавна не се определя от ислямския радикализъм като (само) морална жертва на своите (бивши) политически жертви, което да би оправдавало агресията. Напротив: именно отстъпките („удовлетворенията“, „обезщетенията“), вместо да намалят или да спрат „виктиминалната“ (както я обясняват) агресия на ислямизма, я превърнаха в агресия срещу хора, които биват презирани и смятани за слаби именно защото отстъпват. От морални жертви на своите бивши политически жертви европейците се превърнаха в жертви на… своя морал – който се презира и който тъкмо разгаря с още по-голяма сила радикалността на радикалистите.
Дайте си сметка обаче, че от практически същата парадигма започнаха да се ръководят днес желаещите „да сложат край на кървавия конфликт в Украйна“ преговорни екипи на Тръмповата върхушка, срещащи се с пратениците на Путин в Саудитска Арабия. Те ни казват, че трябвало „и двете страни да бъдат накарани да направят своите отстъпки“. Което в дълбочина вече предполага, че Русия върши кръвопролитията си в Украйна, защото в предходните години е… ощетена с нещо, и ето това нещо е предизвикало нейната реакция, която, да – е обективно зло, но причините за него лежат и в полето на онези, които са я предизвикали. Разни авторитети от вчера (като напр. наскоро обнародвалия свой текст Юрген Хабермас) дори се приближават дотам да обясняват обективното зло на путинизма с „травмата“ на Русия от поражението ѝ в Студената война и затова ни казват, че това зло би могло да се ликвидира с едно… „възстановяване на нормални отношения“ с тази „стигматизирана“ в последните десетилетия държава. Всъщност, мисли се – по „просвещенски“ – че обективното зло на путинизма не би могло да се ликвидира, ако и днес тя бъде принудена да отстъпи напълно от Украйна. Не, това ще я „травмира“ още повече и ще увеличи нейната ре-активност (която и е основанието на обективното зло, вършено от нея). Ето защо… Украйна трябвало да бъде накарана да отстъпи… пардон, щях да кажа „Судетския коридор“, а след това – ако се наложи – да се откаже и въобще от себе си.
И всичко това идва в дълбочина, ще го повторя, от погрешното, наивно мислене за злото като – било погрешно преценявано от извършващия го оправдано действие, било погрешно (невнимателно) извършено „ощетяване“, породило разбираемо (макар и обективно зло) реактивно действие.
Питам обаче: нима базисният ни жизнен опит на зрели хора не ни свидетелства, че много и много от нас вършат зло, добре съзнавайки, че то е… именно зло? Обиждат не защото, видиш ли, погрешно се смятат за обидени и следователно осмислящи обидите си като „въздаване на справедливо възмездие“. Не, те го правят защото просто… мразят обиждания. Нахвърлят се върху близките на човек, с когото са в конфликт, не защото погрешно смятат и тях за страна в този конфликт, а защото им доставя опиянено удоволствие да нараняват всичко около противника си, да му отмъщават. Изпитват невероятна радост да гледат (пък дори и да организират) унижението на човек до себе си не защото (погрешно) смятат, че той е зъл, но защото низката страст на честолюбието им страда – например от тази глупост – че аз съм нисък на ръст, а той е висок и, о, колко хубаво е да го гледам повален!
Добре, ако ние знаем, че хората вършат зло, което съзнават като зло, защото са обладавани от низки, тъмни страсти (такива са хората след грехопадението), защо смятаме, че озовавайки се на властова позиция, ставайки царе, президенти, премиери и т.н., те вече не могат да вършат зло инак освен ако погрешно не го преценяват като оправдано или ако не реагират на национално, политическо и т.н. лишение и ощетяване? Откъде идва абсолютно с нищо необоснованото ни убеждение, че сдобиването с властови ресурс, с политически ключова позиция, освобождава от пленничеството на откровено злите страсти? Не е ли далеч по-правдоподобно дори обратното? С колкото по-голям властови (финансов и пр.) ресурс се сдобива един (грехопаднал) човек, толкова по-зла би могла да става злата му страст. И ето: привържениците на едно „разумно дипломатическо разрешаване“ на „конфликта в Украйна“ си въобразяват, че ще снемат злото на Путин, ако спрат да „стигматизират Русия“, ако „обезщетят Русия“ (ако е нужно с цената на Украйна). И не допускат дори, че Путин мрази Украйна чисто и просто защото… я мрази, защото е зъл. Ненавижда Европа, защото е чудовищен мегаломан, защото е садистичен. Или пък: измислят какви ли не външни причини за безумното поведение на Доналд Тръмп – далеч отишлия „либерализъм“ на демократите, прекомерността на „правозащитниците“ (левите), безгрижието на Европа спрямо „заплахата Китай“ и си въобразяват, че неговите ексцеси (които може би, да – са обективно зло) ще престанат, ако причините за неговата ре-активност се премахнат, не допускайки и за миг, че в основата на вършеното от него може да лежи чисто и просто злата му страст „да си го върне“ на онези, които не му позволиха тогава втори мандат, комплексарската страст на самосъзнаващия се „простак“ срещу тая „фукаща се с история и култура Европа“.
Но ето защо аз се опасявам, че при тази основана върху погрешна философия политика спрямо световните злини, те не просто няма да бъдат победени, но биха могли още повече да се усилят. „Дипломатическите отстъпки“ спрямо Путин ще превърнат „моралните жертви“ на „твърде жестоко унизената след края на Студената война Русия“ в жертви на… своя глупав морал спрямо него.
С две думи: съвременната политика спрямо глобалните злини никога няма да бъде успешна, докато се ръководи от старата просвещенска презумпция, че тези злини не са злини, а… неправилно преценявани основателности или предизвикани отвън ре-акции. Защото ако неправилните преценки наистина се лекуват с просвещение (в най-широкия смисъл на думата), а реакциите от ощетявания с „разумни и неизбежни отстъпки“, собствено злините се ликвидират единствено с… война срещу злото.
В заключение – две кратки философски бележки, които биха могли да имат характера на „методически правила“ за адекватното отношение към злото.
Първото гласи, че злото никога не бива да се подценява. Здравото отношение към него би следвало да бъде убеждението, че то винаги е по-„просветено“ за смисъла си, по-малко „невежествено“ за себе си, отколкото бихме били склонни да мислим в добронамереността си. Това трябва да имаме предвид, за да не бъдем изненадвани при „просвещаването“, „удовлетворяването“ и „цивилизоването“, което вършим в противовес на зло-нравието както в обикновените си отношения, така и в политиката си.
Второто „методическо правило“ по парадокс гласи точно обратното. Злото не бива и да се надценява. При всичката си съзнателност и коварство то все пак е стихия на у-нищо-жението, на анти-логоса, на лъжата и поради това не може да достигне умността, камо ли „гениалността“, включително организираността и вътрешното единство, което някои с ужас са склонни да му припишат. Името на демона е „легион“ (Марк. 5:9), той не е „единство“, а „разпадналост“; не е „ум“, а (именно) „бяс“. Ето защо е винаги неоправдано малодушна всяка апокалиптична визия за „гениалността“ и „умността“ на злите сили. Както пък, напротив, наивно, детински-благодушно, инфантилно, е „без“-страшието към злото, свеждащо го било до не-до-просветена (груба, „невежа“) активност, било до неудовлетворена още лишеност.
