Уроци за натиск и разправа над несъгласните с величията
Стоян Михайловски: "Каквито бедствияда ни връхлетят, най-голямото е единовластието".
В началото на миналия век българският княз Фердинанд е пълновластен господар на Княжество България - най-големият му враг Стефан Стамболов е мъртъв и няма кой да смущава неговите блянове и кроежи. Бунтовете на русофилите са окончателно потушени, нещо повече - самият Фердинанд се чувства повече русофил от всички русофили, след като се сдобрява с руския император и кръщава сина си Борис в източноправославната вяра.
Но някак неусетно си спечелва други мощни врагове - писатели и журналисти, които са и известни депутати. Оръжието, с което те воюват с него, господаря им, е преди всичко писаното слово, а неприятното е, че го владеят в съвършенство. Най-известните от тях са двама - Стоян Михайловски и Антон Страшимиров. Имат си и трибуна - всекидневникът "Ден", който започва да излиза през есента на 1903 г. и бързо си спечелва популярност - преди всичко на неговия гръб. Няма брой, в който те да не впият жило в могъщата му царска особа. Никакъв натиск, ни с добро, ни с лошо, не помага - от ден на ден ожесточението към него се усилва.
"Ще изтъкнем една общоизвестна истина, ако кажем, че княз Фердинанд питаевродена омраза към цялото българско общество,на което се титулува господар" - заключава неподписалият се с името си автор в статията "Княз Фердинанд и българското общество", отпечатана в края на ноември 1903 г.
В статията си "Дедите на княз Фердинанд" от средата на декември 1903 г., Стоян Михайловски проявява отново нечувана дързост, твърди, че господарят е наследил всичко най-лошо от предците си по майчина и бащина линия. Ответната мярка не закъснява - Стоян Михайловски е изгонен от парламента.
По същото време тридесет и двама депутати от опозицията напускат парламента и публикуват манифест, с който протестират срещу липсата на демокрация в Народното събрание и в обществото. Документът е подписан от личности като Тодор Влайков, Найчо Цанов, Антон Страшимиров и др. Във в. "Ден" продължават да излизат громящи критични материали, насочени срещу княза. Един от тях - статията "Потайностите на Българския дворец", публикувана в броеве 39 и 41 от 5 и 8 януари 1904 г., минава всякакви граници на “приличието”.
Всъщност става дума за превод от списание Revue Franco - Americain, излизащо на френски език, собственост на принц Андрей Понятовски, член на царската полска фамилия, приятел на Фердинанд (Стоян Михайловски използва интересен похват - публикува избрани абзаци на френски език, следват преводът им и собственият му коментар). Най-фрапиращи са изнесените факти, от които става ясно, че Господарят, в разрез със закона (който не позволява държавна покупка без търг за повече от 3000 лв.) е направил много надхвърлящи тази сума покупки, включително и една за ловджийски вагон за 60 000 лв.
Без търг Фердинанд поръчвал във Франция и боеви припаси, като по този начин е дал възможност на френските Орлеанисти да откраднат крупната тогава сума от два милиона лева.
Статията е незабавно иззета от реповете, а Стоян Михайловски е извикан при следователя още на 9 януари. Народното събрание се събира спешно и ударно, за няколко дни, приема новия "Закон за особата", който ще защитава оттук нататък беззащитния княз от каналиите журналисти и депутати. На 16 януари "Държавен вестник" обнародва закона. (Глава трета от НЗ се нарича "Насилствени действия и оскърбления против държавния глава и членове на семейството му".) За оскърбление, нанесено лично или задочно на публично място срещу държавния глава или съпругата му, или престолонаследника, се предвижда наказание до 5 години строг тъмничен затвор и глоба до двадесет хиляди лева. (Тези закони ще са в сила малко повече от 40 години, до отмяната им на 9.9.1944 г., и по тях ще бъдат съдени десетки невъзпитани антимонархисти.)
Стоян Михайловски е не само известен писател, но и виден български юрист, завършил е право във Франция, заемал е отговорни постове в българската съдебна йерархия в продължение на десетилетия. Професор е по право в Софийския университет, но е уволнен веднага след скандалната му публикация. Има от кого да се учат днешните ни “демократи”...
На 27 февруари 1904 г. прокуратурата внася в съда обвинителния акт. Стоян Михайловски е обвинен, че със статията си "Потайностите на Българския дворец" е отправил ред обиди и клевети към държавния глава, особено в края на статията си, където го клеветял, че самоволно е купувал вещи, които струват 60 хиляди лева, когато законът не позволява това, че по един престъпен начин е дал възможност на френските антирепубликанисти да откраднат два милиона български пари. Деянието попада под ударите на член 120 и 124 от НЗ за престъпления, извършени чрез печата против държавния глава.
Прокурорът предава Михайловски на Софийския окръжен съд, за да го съди без участие на съдебни заседатели. Експедитивността на съдебната ни система тогава е удивителна - само за месец е приет закон, следствието е завършено за няколко дни, обвинението е повдигнато и в средата на март започва съдебният процес.
По този повод Страшимиров пише в "Ден": "Нима от професора в университета ни до пъдаря в последното село - всички трябва да се превърнат в лакеи на монархизма, каквито са днешните министри в България?" И Михайловски не остава по-назад:
"Каквито бедствия и да връхлетят България, най-голямото бедствие е единовластието".
Пъргавото правосъдие
Тридесетгодишният депутат Антон Страшимиров е предвидливо прибран в казармата още през 1903 г., за да си отслужи военната служба. Изпратен е не другаде, а в полка на полковник Узунов, за чиито вопиющи нарушения наскоро е отправил питане в парламента. Паднал му е в ръчичките. И полковникът не закъснява да си отмъсти. За "обиди и клевети" към военното началство, които той открива в частната му кореспонденция до негови близки и която е неприкосновена по закон. В началото на 1904 г. и Антон Страшимиров е изправен пред военен съд. Исканата за него присъда е между три и пет години строг тъмничен затвор.
Под съдебна отговорност за обида на държавния глава е подведен от видинския окръжен съд и Найчо Цанов.
Но най-нашумелият процес безспорно е този срещу Стоян Михайловски. Залата на Трето углавно отделение в съда е претъпкана и съдът премества заседанието си в по-голямата зала на Първо углавно отделение.
Това дело е предрешено. Какво ли ви напомня днес?
Възражението на защитата, че статията на Михайловски е публикувана преди приемането на Закона за особата, че той не може да има обратно действие, е подминато с пренебрежение. Не се приема и искането делото да се гледа с участието на съдебни заседатели. В своето слово Михайловски не се отказва от твърденията си, напротив, и в съдебната зала разобличава политическия разврат и корупцията на дворцовия режим.
Стоян Михайловски е осъден на седем месеца затвор условно, с тригодишен изпитателен срок и съдът му обещава, че ако в продължение на тия 3 години не напише нищо за царската особа, присъдата му ще се опрости.
И тогава той пише за другата царска особа, Борис, и го съветва даже:
"Князче, бъди благословено, ти можеш да се обладаеш от гордост да се наричаш българин, ти можеш да се сродиш истински с тоя цървулан..."
Намекът е прекалено прозрачен.
В бяс изпада Фердинанд след решенията на Видинския и Пловдивския съд, които отказват да се подчинят на натиска на министър-председателя Димитър Петков и оневиняват изцяло Найчо Цанов и Антон Страшимиров.
Оттук нататък следват десетки процеси срещу изтъкнати интелектуалци и обикновени хорица, които на чашка в кръчмата (по силата на закона кръчмата е обществено място) са си позволили да попържат Особата и нейните наследници.
Суперлативи се сипят от материалите на чуждестранните информационни агенции и публикациите в чуждестранния печат, събрани в юбилейния сборник "Борис ІІІ, Цар на българите", издаден през 1938 г., по случай 20-годишнината от възкачването на царя на престола. Според "Дейли Телеграф": "Ако един българин е по-демократичен от другите - това е царят"... Той е крайно привлекателна личност". Според чешкия "Летем Светем": "Борис е много обичан от широките маси на своя народ".
Според италианския "Национале": "Като политик Цар Борис има голяма дарба". Каква по точно - не се уточнява. Според френския "Фигаро" той е "Един княз с напълно французки манталитет и чувства". Според германския "Везер Цайтунг" той е "Голям приятел на природата". Според австрийския "Нойе Фрайе Пресе": "Простотата и скромността са основните качества на характера на Цар Борис".
“Референдум” в кръчмите
Но има и такива хора в България, които не са съгласни с тъй високите оценки на чуждестранния печат и обърнат ли някоя друга чашка, си позволяват да обиждат Негово величество дори публично. Най-често е използвана една кратка експресивна форма, с която обикновените хора изразяват и положително, и отрицателно отношение. И други начини има. Ето как отговаря храбрият войник Швейк на въпрос на агента Бретшнайдер: "Как обиждат негово величество императора пияниците ли? - повтори Швейк. - Всякак. Напийте се, поръчайте да ви изсвирят австрийския национален химн и ще видите какво ще започнете да говорите. Толкова работи ще измислите за негово величество императора, че е достатъчно само половината от тях да бъдат верни, за да бъде той опозорен за цял живот...Човекът не е с железни нерви я. И като качулка на всичко някоя пияна свиня я прихванат и вземе да го псува."
Голяма обида е нанесена и на Цар Борис ІІІ в края на тридесетте години. В дома на Христо Цонев Устабашиев, живущ в гр. София, бул. "Евлоги Георгиев" № 71, на 18 април 1939 г. при извършения обиск разузнавачът Никола Чанов открива статия-изложение, написана през октомврий 1938 г. Неин автор е Стефан Георгиев Кукуринов от с. Равногор, живущ в с. Павлово Софийско, 33-годишен, българин, православен, грамотен, женен, осъждан вече за обида на Цар Борис ІІІ. Тя е от 6 ръкописни страници, намират я там, защото от известно време обвиняемият живее при Христо. Не се намират доказателства, че авторът й е дал, или се е опитал да й даде гласност. Но тя съдържа груби обиди към Особата. Нарича го "българоубиеца", "чужденеца", "змея Борис", "цар Борис пияницата", особено обидно определение е "модерният цар Борис", и т.н. Престъпление, според съда, са кавичките, с които писачът е оградил модерния цар Борис.
В закритото заседание на съда подсъдимият Стефан Кукуринов не се разкайва и заявява:
"Писаното не е измислица, това е ежедневният говор на народа. Щях да вярвам, че това, което се пише за царя е вярно. Че той е щастлив и народът е с него. Обаче народът не е с него и зле приказва за него. Не е благодетел. Изнасял българските богатства в чужди банки. Същото се говори и за министър Кьосеиванов. Защо не ги дадат на народа. Народът държи тънка сметка за всичко това."
Присъдата е 1 година тъмничен затвор и хиляда лева глоба. Висшите инстанции потвърждават присъдата.
А на 10 юли 1937 г., когато все още не е преминала еуфорията от раждането на престолонаследника Симеон ІІ, към 10 часа вечерта в кръчмата на Венко Тодоринов в с. Слатина, Софийско, Атанас Раданов Добрев, родом с. Баш-Кьой, Тулчанско нанася свръх обида на царското семейство, която го праща за дълго в кауша на следствието. Руският емигрант Григорий Лехченко негодува срещу това, че съселянинът му Александър Пеев подкарва комунистическа песен. Атанас Раданов го пита учтиво защо не си отиде обратно в Русия. Той му отговаря защо. А Атанас му отговаря с люта “благословия”, като включва в нея не само царя, но и невръстния престолонаследник Симеон ІІ. Още на другият ден Атанас Раданов е арестуван.
На 25 април 1939 г. Софийският областен съд дава ход на делото срещу престъпника. Председател на съда е Б. Ачков, а членове Сл. Сотиров и Н. Груев. Прокурор е Хр. Панев.
Ето какво заявяват основните действащи лица.
Григорий Лехченко: " Аз му отговорих, че при цар съм живял и сега при цар искам да умра. И той напсува, като каза за Царя и Престолонаследника "Да им […] майката. Аз го ударих със стола. Бяхме пияни. В кръчмата имаше хора."
Димитър Димитров: "Пеехме песни. Лехченко му отговори че при цар е живял и при цар пак иска да живее. Атанас Раданов напсува царете... Не зная за кой цар се отнасяше... Не съм чул да псува престолонаследника. Стана дума и за него, защото тогава б[яха] празници."
Александър Белев: "Аз само пеех и нищо не съм чул. Само руснакът каза, че подсъдимият псувал царя"
Атанас Раданов: "Не се признавам за виновен. Не съм псувал Царя и Престолонаследника. Бяхме пияни. Не съм казвал, че поради раждането на Престолонаследника ще стоя два-три дни гладен."
На 25 април 1939 г. съдът произнася присъдата си - 1 месец тъмничен затвор и 500 лв. глоба, заменима при несъбираемост с 20 дни тъмничен затвор.
Тя е потвърдена и от по-горните инстанции.
Из мотивите на съдилищата: "На 10. VІІ. 1937 г. вечерта в село Слатина... подсъдимият е казал даим […] майката на царя и престолонаследника... Това оскърбление подсъдимият е нанесъл умишлено, съзнателно, с цел да се унизи достойнството и честта на държавния глава и неговият Престолонаследник.
...Подсъдимият е живеел с мисълта, че благодарение на неработните дни, които станаха по време на раждането на Престолонаследника... не е могъл да си намери работа и да изхрани себе си и семейството.
[...]В касационната си жалба Атанас Раданов се оплаква, че[…] той не бил имал намерение да оскърбява Негово величество и Престолонаследника, а от силно раздразнение и лош навик да псува след всяка дума и без какъвто и да е било повод, изрекъл обидните думи. Върховният касационен съд призна това оплакване за неоснователно, защото не се оправдава от фактическа страна..."
С какви сериозни проблеми се занимава Върховният касационен съд!
На 12 септемврий 1940 г. присъдата влиза в сила.
Ето, казва демократичният чешки кръчмар Паливец на храбрия войник Швейк:
"Клиентът си е клиент, па бил той и турчин. Ние кръчмарите не признаваме никаква политика. Плати си бирата, па седи в кръчмата и дрънкай каквото ти скимне. Такъв е моят принцип."
Според гръцкия вестник "Атинайка нея" от 5. Х. 1933 г., Цар Борис е може би най-демократичен от всички короновани глави в Европа. Много често по българските пътища минава обикновен автомобил, на кормилото на който, без да бъде придружаван от някаква свита, стои сам българският Цар, който в тия пътувания съвсем не се поколебава да посети и селата, своите поданици селяни, да прекрачи прага на бедните хижи и да води приятелски и човешки разговор. Тази голяма демократичност..." и т.н. и т.н.
Защо все пак царете ни, баща и син, не са се намесили, те добре знаят как се прави това, в хептен независимата ни съдебна система, или пък да бяха проявили царската си милост? Що ли питам?
Е, как сега да не им построиш паметници, та ако ще и до небето да са високи? Заслужават си ги, нали!
Автор: Христо Георгиев
