Ценностите на демокрацията са подложени на релативизация. Съждението е валидно за процесите, които протичат днес на глобално и на локално ниво. Тенденцията безспорно буди тревога.

Преди да илюстрираме проявленията ѝ чрез конкретни примери, трябва да кажем няколко думи за нейната същност. Вероятно релативизацията става възможна поради застъпването на две успоредно протичащи кризи – кризата на ценностите и кризата на демокрацията. Първата криза може да бъде обяснена по много начини и през призмата на различни гледни точки. Например терминът „аномия“, въведен от Емил Дюркем, визира състоянието на преход от традиционно към модерно общество, при който старите порядки и традиции са до голяма степен отживели, а новите се установяват бавно и трудно. На следващо място, самото понятие „ценности“ е поставено в доста секуларизиран, модернизиран и политизиран контекст и вече не е пряко обвързано с идеята за морала в нейния първичен религиозен смисъл. Говорим за ценности на демокрацията, за ценности на определени идеологии, за европейски ценности, но твърде рядко става дума за християнски ценности. Всичко това е съвсем закономерно и е обяснимо с логиката на гореспоменатия преход. Но проблемът идва оттам, че враговете на „модерното“ (по Дюркем), на „отвореното“ (по Карл Попър) общество се опитват по всякакъв начин да противостоят на демокрацията и да подкопават нейните ценности. Кризата на демокрацията възниква именно в този момент и нейните измерения са достатъчно добре известни – става дума за всички фактори, които предизвикват появата на популизма и предпоставят адаптивността на населението на държави с липсващо гражданско общество към днешните авторитарни и автократични режими. Най-общо сред тези фактори се нареждат кризата на доверието и на представителството, несъвместимостта на политическия плурализъм и на основните свободи със спецификата на гражданската култура, която доминира на локално равнище, неспособността на партиите и на институциите да функционират съобразно теоретичния минимум от изисквания, необходими, за да може една политическа система да бъде наречена демократична. За кризата на демокрацията е писано много в научни изследвания, учебници и медийни публикации. Тук само я маркираме като фрагмент от размисъла за ценностния разпад и асиметричната заплаха, защото върху нея стъпват всички тежнения към разрушаване на хармоничния ред. В този контекст привеждаме като илюстративни примери войната в Украйна и реакцията на отявлените русофили в България.

Дебатът за Украйна звучи особено зловещо, тъй като той води до практическо размиване на границата между истината и манипулацията, до безизходица и ценностен релативизъм. Нека да изброим няколко обективни истини, които все по-често се повтарят в публичното пространство от проводници на проруската пропаганда, за да проблематизираме след това ресурсите на свободния свят да даде адекватен ценностен и политически ефективен отговор на асиметричната заплаха. Войната в Украйна трябва да спре, първо, защото е кръвопролитна, продължителна и унищожителна; второ, защото всяка война рано или късно приключва с подписване на мирен договор. Русия в случая е по-силната страна, има стратегическо предимство, а Украйна губи територии, инфраструктурата ѝ се разрушава ежедневно, военният ѝ потенциал намалява.

Трето, щом тя губи, в мирния договор ще трябва да направи значими териториални отстъпки на Русия. Четвърто, Тръмп спря военната помощ, ЕС ще се опита да я компенсира, но военното решаване на този конфликт е възможно само чрез намеса на Запада, която би била равнозначна на Трета световна война и на използване на ядрена сила.

Аргументацията, която изложихме току-що, се споделя предимно от русофилите. Тя е цинична, защото е базирана върху реалистичния подход в теорията на международните отношения. Същевременно самият Путин е диктатор и едва ли някой може да очаква от него да преобърне радикално позицията си, да прояви хуманизъм или доброволно да се откаже от властта, за да даде възможност на руснаците свободно да изберат негов приемник, който да поеме по пътя към демократизация и либерализация на режима. Свидетели сме на поредния сблъсък на цивилизациите на Запада и на Изтока, намиращ своя непосредствен израз в няколко паралелно протичащи войни. Едната война е реална, физическа, разгръща се на бойното поле, определя се от специалистите като най-кръвопролитния конфликт на територията на Европа след 1945 г.

Другата война е пропагандна и тя се води на много фронтове. Русофилските тролове внушават, че Украйна е длъжна да се предаде, че тя рано или късно ще се предаде и отлагането във времето на този момент води само до нови щети и жертви. Третата война е ценностната. След встъпването в длъжност на Тръмп и проруския завой в американската политика се създаде усещането, че светът е загубил основния гарант за налагането и функционирането на демокрацията, за преодоляването на глобалните конфликти и за установяването на справедлив и траен мир. Дори у нас путинистите от партии като „Възраждане“ и БСП се американизираха и станаха тръмписти и пропагандатори на тезата, че Америка най-сетне е поела по пътя към мира, защото Тръмп е застанал на страната на Русия. Парадоксът с американизацията на русофилите и европоцентричния обрат в позицията на евроатлантиците стои само на повърхността на айсберга. Дълбинният пласт е свързан с преоценката на ценностите на демокрацията.

Доминацията на популистки партии и режими оказва широк деструктивен ефект върху функционирането на политическите системи, надхвърлящ измеренията, на които се спряхме преди малко, и позволяващ цялостната релативизация на реалната картина. Типичен елемент от спекулативния инструментариум е създаването на образа на врага. Така за популистите врагът е този, който иска войната да продължи, който дава оръжия на Украйна и насърчава кръвопролитията, който е възпрял още през зимата на 2022 г. усилията на Зеленски за мирно разрешаване на конфликта. В същата дискурсивна перспектива Русия не може да ни бъде враг, защото тя за нас е освободителка и приятелска страна, а именно партиите на мира се противопоставят на смъртоносното превъоръжаване. Точно тук е сърцевината на демагогията, през чиято призма става възможна релативизацията на ценностите и легитимацията на асиметричната заплаха за мира и демокрацията.

Нашите „партии на мира“ не казват и дума за авторитарния режим на Путин; те се държат като пацифисти, които осъждат войната по принцип, но не и конкретно войната на Русия в Украйна; апелират и двете страни да седнат на масата за преговори и чрез диалог, компромиси и отстъпки да подпишат мирно споразумение, но преднамерено игнорират условията, които поставя Русия – а именно откъсване на част от територията на окупираната държава, отказ на Украйна от членство в НАТО, невъзможност да бъдат разположени мироопазващи сили на нейна територия. Така посланията на нашите „партии на мира“ влизат в съзвучие с латентно съществуващата нагласа, че Русия трябва да се превърне в международно признат окупатор на Украйна, който да отнеме не само независимостта ѝ, но и възможностите ѝ за демократично развитие и евроатлантическа интеграция. Не е необходимо да се спираме на общоизвестните факти, че при подобен сценарий там няма да се проведат свободни и честни избори, а ще се установи марионетно проруско управление. Същността на ценностната релативизация намира израз в оформящата се абсурдна опозиция между мира и демокрацията.

Демокрацията не може да приеме силовия подход в политиката, защото той противостои на нейния фундамент. А авторитарна Русия няма да позволи в Украйна да се постигне мир, при условие че там продължи да функционира демократичен политически режим.

В свободния свят витае надеждата, че агресорът в един момент ще бъде победен, че ЕС ще се намеси и ще намери адекватно решение, че Путин ще бъде принуден да направи отстъпки. Тази надежда е хуманистична, тя е в унисон с либералния дух на днешна Европа. Но тя не е реалистична и дава възможност на путинистите да потриват ръце и да се представят като истинските радетели на мира, които се противопоставят на „войнолюбците“, ако използваме израза на българския президент. В по-обща перспектива това е контекстът, в който демокрацията постепенно започва да губи почвата под краката си. Показателен е примерът с атаката на „Възраждане“ срещу сградата на представителството на ЕК в София. В обяснението на Костадинов „те“ ни отнемат суверенитета и националната валута, а „ние“ им нанасяме незначителни материални щети в опит да защитим нашия лев.

Става все по-тревожно състоянието на обществото и държавата, което допуска да се легитимира силовият подход в политика. В същия смисъл следва да ситуираме очакванията в сряда сутринта МЕЧ да направи грозни сцени в пленарната зала на НС, спомена от изтръгнатите кабели, които осуетиха приемането на Пътната карта за климатична неутралност, склонността на народни представители да налитат на бой, за да разрешават политически спорове помежду си. Когато българският крайнодесен или крайноляв популист чертае образа на врага, общата закономерност е, че външният враг в лицето на Запада (ЕС и САЩ преди идването на Тръмп) влиза в колаборация с българските „национални предатели“, „грантояди“ и „соросоиди“, за да отнеме независимостта на България. По- нататък опорката продължава в смисъл, че „ние“ сме тези, които отстояваме държавния суверенитет и противостоим на влиянието на чужди сили, а гарант за суверенитета може да бъде само приятелството и близостта с нашата освободителка. Така всеки български националист от Сидеров до Костадинов и Ивелин Михайлов казва, че не е русофил, а е българофил, че обича единствено България и е готов да я брани от всички, които се опитват да я подчинят на чужди сили. Спекулативната злоупотреба с историческия контекст позволява на този дискурс да отнеме на Русия статута на чужда сила и да приравни русофилството с българофилство, изграждайки противостоенето между руското освобождение и западното колониално робство, между получената свобода и унищожения национален суверенитет. Следващата стъпка е борбата за възвръщане на свободата, към която сили като „Възраждане“ подхождат с вече описаните физически средства. И във външнополитически, и във вътрешнополитически план противниците на демокрацията успяват да изработят обяснителна схема, която практически оправдава агресията. Автентичните евроатлантици трябва да отговорят в ситуация, в която са разрушени възможностите за водене на нормален диалог, а парламентарната трибуна се превръща в арена на физически сблъсъци. Съществува обаче една опасна контратенденция, която също не бива да се подценява: сред застъпниците на ценностите на демокрацията, сред т.нар. „демократична общност“, обичайно идентифицирана с коалицията ПП-ДБ, получава публична релевантност дълбоко недемократичната по своя характер теза, че на атаката можем да дадем адекватен отговор чрез реципрочна контраатака, че щом „те“ ни заклеймяват и обиждат, и „ние“ можем да ги заклеймяваме и обиждаме, че личността е олицетворение на дадена политика и за да отречем тази политика, е достатъчно да използваме определен набор от епитети по адрес на съответната личност. Така в политическия конфликт, който представлява потенциална заплаха за демокрацията, двете страни постепенно изравняват своята тежест, тъй като силата на квалификациите и опорките измества силата на аргументите. В българския политически живот противопоставянето между защитниците и противниците на войната на Путин се изражда в противопоставяне между партии, които водят помежду си реторическа междуособна война, без да обмислят достатъчно доводите си, без да осъзнават стойността на заявените от тях позиции в контекста на зловещия международен конфликт, без да могат да оценят адекватно стойността и ролята на демократичните механизми не само във вътрешен, а и в глобален план.

Точно в ситуации от такъв порядък ценностите започват да олекват, а глобалният хаос се проявява като проекция на вътрешния, защото, когато демокрацията е слаба и нейните съпротивителни сили намаляват под въздействието на откровено антидемократични явления, взимат връх тежненията към популизъм, авторитаризъм и дори милитаризъм. В рамките на този процес антидемократичните нагласи успяват да получат доминиращо надмощие над демократичните поради факторите, които традиционно се свързват с кризата на представителството. Това е мястото, където възниква пукнатина в дебата за ценностите и демокрацията се оказва неспособна да устои на натиска, идващ от всевъзможни страни. А пропагандната война ускорява процеса на релативизация и дезориентация, принуждавайки многобройни маси от населението да живеят в размитите граници между истината и лъжата. В един метафоричен (а може би и в съвсем буквален) смисъл асиметричната заплаха за съществуването на демокрацията вече става равна по сила и по посока на действие на асиметричната заплаха за съществуването на света

Автор: Атанас Ждребев