Когато преди няколко дни прочетох това във „Форбс“, сетих се за книгата на Еклисиаста. „Форбс“ написа: „През 2023 г. България е страната в Европейския съюз, чиито граждани са най-неудовлетворени от живота в евросъюза, показват данни на европейската статистическа служба Евростат“.
А пък „Еклисиаст“ казва: „нищо ново под слънцето“ (Екл., 1:9). Това че българите са най-големите мрънкала, е стара новина, уви. Класическа.
Показателят, по който се мерят доволството и удовлетвореността се нарича „средно ниво на удовлетвореност“ и при всички страни в Европейския съюз това ниво е над 6 по скалата от 1 до 10, само у нас, единствено у нас, е 5,9. Тоест обобщеният българин, оня самотен и космат титан, дето си го знаете, е по-скоро неудовлетворен, отколкото удовлетворен. А защо удовлетвореността настъпва след 6, а не след 5, това не знам – само цитирам.
Удовлетвореността е ключово състояние на човешката душа. Тя говори много за човека. Доволството не е въпрос на икономика. Удовлетвореността не е въпрос на политика. Доволството и удовлетвореността са въпрос на психология или, казано по български – на душата. Удовлетвореността е задоволство от случилото се, приемане за достатъчно на количеството и качеството, в което се е случило то. Затова хората казват (без да има кой да ги чуе, разбира се), че богат не е онзи, който има много, а онзи, който се нуждае от малко. Или се задоволява с малко. Това, разбира се, не е съвсем вярно, но пък звучи красиво. Не е вярно, защото богат значи преди всичко такъв, който притежава материални блага над приетото за средно.
Пък дали му стигат, дали е доволен, дали е удовлетворен – това е тема на друг разговор. Ако някой от водещите милиардери не е доволен от състоянието си и страстно иска повече, това в никакъв случай не го прави небогат. Богат си е обективно. А пък ние неусетно стигнахме до извода, че връзката между богатството и доволството не е строго фиксирана. Нещата биват абсолютни и относителни, а удовлетвореността категорично спада към относителните. В една моя книга, не помня коя и в момента не ми се търси, се разправяше за два абсолютно еднакви апартамента врата срещу врата.
Даже мебелите в тях бяха еднакви. Еднакви бяха дори кухненските уреди, телевизорите и климатиците. В единия апартамент живееше забогатял чиновник, дошъл от люлинска панелка, а в другия – разорен бизнесмен, живял до този момент в луксозна Къща в полите на Витоша. Разбира се, първият беше щастлив, вторият – нещастен, а апартаментите – абсолютно еднакви. Такъв е механизмът на удовлетвореността и затова казваме, че доволството е относително. Или поне относително е това, което го причинява.
Причините хората да са неудовлетворени от себе си и от живота си, са няколко. На първо място бих поставил вродената лакомия, алчността (знаете ли, че всъщност „лаком“ и „алчен“ са една и съща дума и като млад студент са ме късали по старобългарски език заради нея?). Забавното е, че българите никога, в нито един момент от своята славна хилядолетна история – нито във Велика Кубратова България, нито в Златния век на Симеон, – не са били по-богати от днес. И да ме прощават носталгиците, които сравняват колко е струвала една пръчка салам при Бай Тошо и колко струва сега. Коректното сравнение е колко пръчки салам си можел да купиш тогава с една средна заплата и колко сега. И това важи не само за салама. Лакомията е хищен апетит за все още и още. Колкото и да погълне лакомият, все не му стига, а недостигът – въображаем или реален – ражда тъга.
Друга причина е неблагодарността. Когато научиш хората, че „имат правà“, когато тези права стават все повече и когато започнат да ги наричат „естествени и неотменими“, произхождащи от самата природа на човека, тогава той, човекът, си въобразява, че всичко, което има, му се полага. Нещо повече, въобразява си, че му се полага и онова, което няма. И не е благодарен, защото не се сеща на кого да бъде – та има ли нещо по-велико от самия него! Странно – приемат нещо такова като измислените „естествени“ права за обективни и абсолютни, а се инатят да наричат Истината относителна и субективна.
Следващата причина е общата лудост поради дълго излагане на масирана пропаганда. Преди време ризата си дереше в социалните мрежи някаква девойка, проклинайки всички, които пият прясно мляко. Защо? Ами защото става така, че кравата ражда детенце (теленце), ТЕ, лошите, тръмпутинците, сионските старци, ѝ го вземат, изяждат ѝ го, а после най-нагло лочат млякото, предназначено от Майката Природа за неговото отглеждане. Девойката дори не може да проумее тази арогантна жестокост, но пък съм сигурен, че със същата ярост участва в хепънинги в защита на абортите.
Ето това е пропагандата. Може да имплантира в душата на човека всякакви идиотщини, които той после да възприема като свои собствени убеждения, сякаш убежденията се самозараждат ей така, от само себе си. Какво прави в частност политическата пропаганда, какъв е сюжетът на всяко предизборно обработване на масите, с изключение може би на онова, което идва от управляващите партии и коалиции? Предизборните политически послания на субекти в опозиция и още повече на такива извън властта преследват една единствена цел – да внушат на невинния избирател усещането, че живее в катастрофа, че е ударил дъното, че „няма държава“, че „преди беше по-добре“ и съответно извода от всичко това – „Гласувай за мен, защото аз съм задморският принц, който ще дойде и ще изгони мутрите! Мутри вън!“.
Как да си доволен, удовлетворен или (не дай, Боже!) щастлив при това положение! Как да си доволен или дори спокоен, като непрекъснато те заливат с истерични аларми, че светът свършва (включително и в климатичен аспект), че се намираш във вихъра на някаква невиждана катастрофа и е цяло чудо, че си още жив, но това няма да продължава дълго, а само още броени дни и часове; че си най-големият нещастник от всички народи – най-бедният, най-грозният, най-тъпият, най-престъпният и алкохолизираният, най-болният, най-лъганият, най-кратко живеещият и тъй нататък, и тъй нататък. Как да си доволен, а? А всъщност по начина, по който живее съвременният българин, живеят едва около 7% от хората по света.
И най сетне – демонът на потребителството. Да спрем и да се замислим над това ужасяващо понятие „шопинг терапия“. Не ви ли се е случвало да чуете жени: „Ах, миличко, така са ме ядосали, че спешно трябва да ида на шопинг терапия!“. Какво е шопинг терапията? Обикаляне на магазините и придобиване на ненужни вещи, дори и само заради това да се похарчат едни пари и да се постигне по този начин някакво фалшиво облекчение. Също като хазартните маниаци. Нали знаете, че комарджиите не играят за да печелят, а за да губят, това е техният хазартен оргазъм.
Имахме една близка семейна приятелка, която сериозно беше поразена от шопинг манията. Имаше си някакви проблеми и при всяко излизане в чужбина (а при нея това се случваше често) се връщаше с десетки куфари ненужни боклуци, много от които захвърляше така, без да ги разопакова. Така лекуваше проблемите си. Ами мъжете? Те се смеят на жените, но не са имунизирани против консуматорската лудост, никак даже. Има цели индустрии за т. нар. „мъжки играчки“ – скъпи аксесоари, които, ако излъчваха само сигнали кой си и какво струваш – добре, в това има смисъл, има култура и комуникация, има логика, даже и полза в общественото позициониране. Но има и мъжки джунджурии, особено в областта на хобитата, чието придобиване и притежаване остава необяснимо за здравия разум.
В крайна сметка ненаситното консуматорство е израз на отчаяние. Както казахме вече, едва ли някога сме били по-богати, отколкото сме сега. Но това е само в материално отношение. В духовно може би никога не сме били по-бедни. И то не е защото не ходим на театър и опера, не четем съвременни български книги (и рядко пишем), не гледаме български филми и не слушаме българска музика, може би с изключение на онази която не смеем да наречем „българска“.
Духовно бедни сме, защото сме изгубили усещане за безсмъртието на душата си. Отказваме да мислим, че има нещо по-висше и по-важно от нас самите, но не от всички нас, а от всеки един поотделно, гниещ в своята екзистенциална алиенация. Знаете ли, че „алиенация“ не е термин, въведен от Сартр или Камю, а от добрия стар Карл Маркс? Свели сме единствената си грижа до това какво ще вкараме от единия край на лигавицата си и ще изкараме от другия. Знаете ли също така, че лигавицата е цял орган, който започва с устни и завършва с анус? Макар на мен все по-често да и се струва, че започва с анус и свършва с устни.
Защо българите са най-големите мрънкала? Нали това беше въпросът, от който тръгнахме? Според мен защото се присъединиха доста късно към потребителския свят – тогава, когато този свят вече видимо се израждаше. Присъединиха се минути преди „Кореком“ да затвори. Не можаха да му се порадват. А това фрустрира. Не, в никакъв случай благата на потребителския свят не са станали по-малко. Просто когато ги награбиш, разбираш, че не са толкова радостни, ако други неща не са наред. Представяхме си, че ще ни приемат в един Запад от 1970-те, но той се оказа от 1990-те (разликата е потресаваща), а на всичкото отгоре след няколко години стана оная работа с кулите-близнаци в Ню Йорк и се роди новият световен ред. Ред на отчуждение, подозрителност и прекомерна изнервеност.
Материалното винаги е искало да задуши духовното. А много често му помага и официалната пропаганда. Със сигурност сме били по-щастливи в т.нар. „византийско робство“. Че то повечето от народа може и да не са забелязали, че са били „под робство“. Тогава гадният Василий II Вулгароктон (между другото един от най-смислените византийски императори) не закача нито аристокрацията, нито духовенството, включително и висшите им ешелони. Само отнема патриаршеското достойнство на църквата. Със сигурност не сме се чувствали толкова нещастни и през т.нар. „турско робство“, но и тогава Църквата, в която сме намирали оптимизъм, надежда и упование, е била призната, а накрая даже призната и в етническите български граници.
Чак при комунизма започна упоритото налагане на атеизма и то продължава при, хайде да го наречем късния глобализъм, за да включим в него всичко от ляв либерализъм до окултизъм и ню ейдж. Чак тогава изтерзателите на телата се протягат да изтръгнат и душите. И каква полза, че телевизорът ни е голям и тънък, а мобилният ни телефон не изпълнява единствено функциите на микровълнова и на пералня? Човекът е двусъставно същество. Състои се от материална и духовна част. Не можеш да убиеш духовната и да очакваш, че материалната ще оцелее.
Ето това, мисля си, в общи линии е миксът, който поставя нас, българите, начело на класациите по нещастие, недоволство, мърморене и неблагодарност. И ако Господ все още ни търпи, то е защото много сме страдали. Но няма да ни търпи още дълго. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
