Преди няколко дни мой познат сподели, че свещениците в православен храм (в чужбина, не у нас) му обърнали внимание, че в нашите, да – драматични дни – нам се е паднало нещо, което не се случва често в историята и което затова следва да се постараем да преживеем по подобаващия начин. Онова, на което ставаме свидетели в нашите дни – казали са му духовниците – е, че нещата в света все по-неоспоримо ни се разкриват като очевидно (и просто) „добро“ и очевидно (и просто) „зло“. В други години, особено в по-мирните, стабилни и доволни – ние не тъй лесно можем да различим доброто от злото в света, живеем в свят на „светлосенки“, на процеси и събития, за моралната стойност на които няма как да нямаме различни (и всякога поне частично оправдани) гледни точки. Днес обаче, казали са тия духовници, трябва да си направо сляп за да не виждаш, че едни от нещата в света ни са просто добро, а други просто зло.

И, да – трябва наистина да си сляп за да не виждаш, че войната, която Русия продължава да води на територията на Украйна, е зло – чисто и просто, без уговорки зло. Трябва да си сляп, за да не виждаш, че московският „цезар“ е чисто и просто и без уговорки злодей. И напротив – трябва да си абсолютно сляп, за да отричаш, че продължаващата три години съпротива на украинския народ е героизъм, справедливост и добро, че подкрепата и помощта на света за Украйна е дължимото ѝ, т. е. доброто. Трябва да си сляп, за да не виждаш, че извършваното от близо два месеца от американския президент Тръмп е морално предателство, морален позор, т. е. чисто и просто зло; че олигархичната компания около него с абсолютната си безчувственост към глобалното страдание, към „другите“ (във всякакъв смисъл) е олицетворение на постчовечността, на екзистенциалното изродство – т. е. е просто зло.

Но ако това е така – може да се възрази – изглежда никак, никак не са малко хората, които днес са именно… морално слепи. Та колко много от тях въобще не биха се съгласили да оценят по този начин изреденото по-горе? Не означава ли това, че грешат онези духовници, които са говорили на моя познат? Не, ще кажа – убеден съм, че моралната слепота всъщност е рядко и даже почти несрещащо се в нашия свят заболяване. Защото – това е дори фундаментално доказано философско положение – доброто и злото не зависят от субективната ни волева преценка, те са – да – оче-видни и имат свойството да се налагат на съзнанието ни. То, тъй да се каже, и да иска не може да ги скрие от себе си. То обаче – и ето, в това е собствено болестта – може да започне (именно поради моралната си нечистота) да им се съпротивлява и тогава – колкото и странно да прозвучи – самата съпротива срещу очевидното издава у онези, които я извършват, че те също виждат доброто и злото. Виждат го, но не искат или не смеят да го признаят. А понякога са дори вбесени от очевидното им и дълбоко в себе си се срамуват, че са на страната на злото.

Та дайте си сметка, колко много хора – например у нас – откакто започна безспорно агресивната война на Путин в Украйна – изведнъж престанаха да бъдат (както дотогава) „обществено чувствителни“ и… отлетяха в „емпирея“ на „духовното“. Или пък се втренчиха в едни „мнооого по-важни работи“, които се случват в света и започнаха упорито да ни занимават с тях (казвал съм го и друг път: „настъплението на потребителската култура“, „опасните джендър-идеологии“, „кризата на семейните ценности“, „скъпата зелена енергия“). Защо започнаха да го правят? Ще го кажа направо: от километри личи, че го правят, защото не искат, съпротивляват се да назоват злото – зло, а доброто – добро, макар че… ги виждат. Не са слепи, а са морално нечестни, морално малодушни.

Една особено разпространила се и лично мен особено възмущаваща (когато не ѝ се надсмивам, защото това правя по-често) тактика на тези привидно „морално слепи“ се състои в следното. Вашата втренченост, казват те, във войната в Украйна, вашата обсебеност от злодея Путин, вашето осъждане на безумния Тръмп е всъщност острастеност, на която вие сте се поддали, а ние не се поддаваме. Ето затова, затова ние мълчим за тези неща, не се занимаваме с тях, не произнасяме „присъди“. Защото не сме „острастени“.

Работата е там обаче, че в българския език думата „страст“ функционира с две много различни значения. Едното – по-старото, под „страст“ има предвид сляпа стихия, пропила грехопадналата ни природа и непроизволно – ако не сме внимателни – овладяваща душата и духа ни, държаща ги в робство, деградираща ги, опозоряваща ги. В този смисъл, когато се каже, че нещо се прави „страстно“ от „страст“, се има предвид, че то е заслепено, нетрезво, а следователно – не биващо да се прави, заслужаващо укор и дори осъждане. Другото значение на „страстно“ обаче на български ни казва – „ангажирано“, „сърдечно“, „открито“, „пламенно“. И ето го „фокусът“ на съпротивляващите се, на привидно морално слепите. Ние – твърдят те – не наричаме злото (на Путин, на Русия, на Тръмп и т.н.) зло, а доброто и справедливото (на украинците, на европейците и т.н.) добро, защото това е „страст“, острастеност (в по-древния смисъл). Ние мълчим или употребяваме думички като „конфликт“, като „националноотговорна политика“ и т.н., защото сме… разумни (а даже и „духовни“), а не „острастени“ като вас. Когато вие искате Украйна да победи агресора, да съкруши, както казвате, злото, вие сте в плен на своята „страст“ – когато ние искаме просто „мир“ и „разрешаване на този конфликт“ ние сме свободни от страст, ние сме… „духовни“. Когато вие наричате изявленията на Тръмп „предателство“, когато казвате, че това, което той върши от два месеца насам е „зло“, вие сте на погрешен път, защото ви е заслепила „страстта“. Когато ние казваме, че желаният от него „мир незабавно“, независимо от шоуменския начин, по който го заявява, е нещо „без алтернатива“, ние сме „разумни“.

Аз пък ще кажа и то решително, че когато нещо е (именно) „добро“ или (именно) „зло“, отношението към него трябва – направо трябва, по морален императив, да е тъкмо открито, да е ангажирано, да е сърдечно ангажирано, т.е. именно страстно във втория смисъл на тази дума. Защото, ако не е такова, то е лицемерно, а лицемерието е… страст и дори една от най-лошите страсти (в първия смисъл на думата). Защото е мотивирана от низки мотиви, съпротива срещу очевидното за съвестта. В днешните случаи – от сляпо (именно сляпо) идолопоклонство към Русия, от позорна влюбеност в злодея Путин, от (най-малкото) снобска омагьосаност от „все пак американския“ президент оттатък океана.

Когато нещо е зло, уважаеми, то трябва да се назовава „зло“ и трябва да се осъжда – колкото по-открито, колкото по-страстно (във втория смисъл на думата), толкова по-честно. И обратно: когато нещо е добро (справедливо и т.н.), то трябва да се поддържа, сърдечно, страстно (пак във втория смисъл на тази дума).

А най-длъжни да бъдат страстни в този смисъл на думата и най-длъжни да не бъдат лицемерни (мълчащи, мрънкащи, фалшиво „духовни“) в днешните дни когато – както съвсем точно са го забелязали свещениците от онази далечна църква – нещата оголено са станали „добро“ и „зло“ са именно духовните пастири, онези, които са призвани (и задължени от Господа) да учат всички да казват „да, да – не, не“ и да не позволяват да се възцарява онова другото, което „е от лукавия“ (Вж. Мат. 5:37).

Ето защо накрая ще ви приведа част от думите на един истински духовен пастир, който, слава Богу, ние православните имаме в нашите драматични дни – откровените и, да, страстни думи на Константинополския патриарх Вартоломей, произнесени на 23.02. т.г. в навечерието на тригодишнината от нападението на Русия над Украйна. Нека ги прочетат и се научат на такава „страст“ и някои други духовни пастири.

„Изминаха три години – казва патриархът – от несправедливото и опустошително нахлуване на Руската федерация в Украйна. (тук и по-нататък, курсивът мой – К. Я.) През това време бяха загубени безброй животи, разрушени домове и разселени цели общности. Семействата остават разделени, градовете са в руини, а милиони са принудени да се изселят… Събирайки се на молитва в този Свети храм, … ние потвърждаваме непоколебимата солидарност на Майката Църква в Константинопол с Украйна. От самото начало ние осъждаме тази агресия, подкрепяме суверенитета на Украйна и се обявяваме срещу имперските амбиции, които нямат място в днешния свят… Припомняме си днешното Евангелие, което ни подсеща, че служим на Христос, като служим на страдащите, на изгнаниците и на лишените от свобода. Бог не забравя бежанците, които са загубили домовете си, семействата, които са били разкъсани, и онези, които са в плен… Никоя сила не може да угаси духа на един народ, който отказва да бъде сломен. Никоя нация няма право да налага волята си на друга и никоя сила не може да заличи историята на един народ. Суверенитетът на Украйна не подлежи на обсъждане, нито пък може да бъде отнет с преговори под прикритието на дипломацията. Като продължаваме да молим нашия Господ да насочи лидерите към постигане на мир, ние признаваме, че истинският мир не може да бъде наложен със сила или външни прищевки. Този процес трябва да включи Украйна като равноправен участник, да утвърди правото ѝ да съществува без страх и да донесе изцеление на земята, опустошена от военни действия. Признаваме неуморните усилия на президента Зеленски за защита и опазване на суверенитета и целостта на Украйна… Днес, според календара на Православната църква, си спомняме за Страшния съд. Този ден ни напомня, че делата ни имат значение – че сме отговорни за това как откликваме на нещастията, неправдите и тиранията. Войната в Украйна не е просто конфликт между народи; тя е морално изпитание за Европа и целия свят. Тя изисква избор между истината и измамата, между справедливостта и потисничеството.“

Да, който има уши да слуша, нека слуша.