На 9 март се навършиха 82 години от спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта. На тази дата през 1943 г. е отменена заповедта за депортацията на близо 50 000 души в Германия. Но това ли е цялата истина?

Темата за угодните интерпретации на историята, за употребата на миналото според променящия се идеологически натиск, е тема без край. Историята я пишат победителите, нали така? Но се случва победители и победени да разбъркат местата си, да се сменят йерархиите и да се появяват различни версии на повествованието, да се редактира разказът, да се добавят бележки под линия или да се пропускат подробности.

Реконструкцията на някогашните събития се случва обикновено около “датите, които помнят”, и моделира обществения дебат, в който доминантните гласове са обикновено апологетични.

9 март 1943 година

Преди 82 години, на 9 срещу 10 март, пловдивските евреи са изведени вечерта от домовете им и са закарани в тамошното еврейско училище, откъдето е трябвало да потеглят към газовите камери на нацистка Германия. В онази нощ те не са знаели, че на другия ден ще пристигне закъснялата заповед за отлагането на депортацията и че те ще се завърнат по домовете си.

Не са могли да знаят, че седмица преди това, правителството е приело седем постановления, които уреждат различни въпроси, свързани с депортирането, а те са: събиране на евреите от Тракия и Македония; прехвърлянето им в разпределителните центрове в Дупница, Горна Джумая и Радомир; депортирането в анексирана Полша заедно с 8000 "нежелателни евреи" от старите предели.

Тяхното пътуване към концлагерите е отложено. Това се случва в резултат на активните действия на конкретни хора, които предизвикват обществен натиск и осуетяват депортацията на осемте хиляди "нежелателни евреи" от старите предели на България.

Сънародниците им от Тракия и Македония нямат същата съдба

Документ от Държавния архив за депортацията на български евреи от Скопие в концентрационния лагер ТреблинкаСнимка: Bulgarisches Staatsarchiv

Българската полиция под охраната на българската войска организира “вдигането” на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, откарването им в запечатани вагони до пристанището в Лом, откъдето потеглят шлеповете нагоре по Дунава, през Виена към газовите камери на Треблинка.

От 11342 души оцеляват само 12. Години наред тези “дни на позор, но и дни на подвиг” не се разказват като неразделна част от една обща историческа съдба. Разказва се за “спасението” и се пропуска “падението”.

Спасението и падението

Спасението и неспасението имат имиджов аспект за властта. Те се употребяват като политически актив. Като декорация, параден мундир. Това беше особено видимо по време на юбилейното отбелязване на 80-ата годишнина от събитията от 1943 година в България, когато по един парадоксален, дори анекдотичен начин “официалната власт” в лицето на президента Радев, от една страна, и представителите на Организацията на евреите в България “Шалом”, от друга, не само не застанаха рамо до рамо, но и противопоставиха “историческите рани” по начин, който не позволи на обществото “да излезе по-мъдро и по-сплотено”.

Български политици, които имат заслуги за спасяването на евреите от старите предели на странатаСнимка: BGNES

Паралелните маршрути на възпоменанието не се пресякоха. На едни събития бяха българските евреи, на други - българският президент, който протоколно отбелязваше тяхното спасение. Паметниците не се срещнаха. Те не се срещат и днес. Историкът д-р Александър Везенков нарича това локален негационизъм: “Не се отрича Холокостът като цяло, а българското съучастие в него; отрича се българската отговорност за политиката на държавен антисемитизъм и депортацията, като всичко се приписва на германския натиск и на шепа германски агенти; омаловажават се антиеврейските мерки в България, включително като се представят за маневра пред германски натиск; твърди се, че българските власти не са знаели нищо за това, което очаква депортираните, а самата депортация не зависела от тях…”.

На българската публика се поднася това, която тя иска да чуе

Не е ли това обидно за готовността на обществото да осмисли собствената си история? Ето как започва книгата на Фредерик Чари “Българските евреи и Окончателното решение. 1940 - 1944”, публикувана преди повече от 50 години от университета в Питсбърг, която се появи в български превод едва през 2023 година:

"Историята на отношението на България към еврейската общност в пределите ѝ по време на Втората световна война е не просто познатата история на ужас и унижение и същевременно - на слава и човечност. Това е история, разкриваща взаимовръзката между големите и малките нации в съвременния свят. Тя показва начина, по който обществените сили и идеологическата мощ решават съдбата на отделния човек и на отделните народи, независимо колко различни или далечни от създателите на тези сили и идеология могат да изглеждат”.

В своята книга “И българските евреи бяха спасени…” проф. Надеж Рагару от парижкия Институт по политически науки пише: Този двойнствен поглед ражда посланието, че „Холокостът е в Европа, а в България е Спасението“.

Тя не казва докъде води подобно раздвоение. Смята, че читателят трябва да получи своето място в тази история и един ден сам да изпита желание да я разкаже.

ПОМНИМ!!!!