Откровено казано, аз рядко съм се гордял, че съм българин – рядко и съм се срамувал от това обстоятелство. Преди всичко, защото аз нямам собствено участие в този факт – той е не мой съзнателен избор, а моя, независеща от свободната ми воля участ, обективност, добра или лоша, с която аз трябва да живея.
Мен никой не ме е питал къде бих желал да се родя и къде да израсна, къде да формирам светоглед и характер, така че аз не нося никаква отговорност за националната си принадлежност, а това анулира всяка гордост и всеки позор. Преди много, много години на страниците на настоящия форум разказах в едно мемоарно есе за редките ми биографични изключения от това желязно правило. Първото от тях изживях драматично нейде през средата на 80-те, когато като жертви на т.нар. Възродителен процес в централата на РСЕ, където работех като програмен редактор, заприиждаха мои турски сънародници – изтерзани, смазани, обезверени от терора на родната Народна милиция над тях самите и над техните близки, с кървящи белези по телата – и по душите с белези. Тъй като не знаеха към кого и как да се обърнат в този нов, непознат и негостоприемен свят, те търсеха от нас, българските служители на радиото, подкрепа и съдействие, за да се адаптират кое-що в новата действителност. Всеки, който е минал по каменистия път на изгнанието, знае, че това не е лека работа. Е, помогнахме доколкото и с каквото можахме, но това не изми срама от челото. Колкото и ирационален да беше този срам (не аз съм издевателствал над турските си съграждани – аз по-скоро съм разобличавал в радиокоментарите и публикациите си издевателствата над тях), той беляза всички ни – дори и куките сред нас. Да си българин и да видиш с очите си, че българи, при това не самодейни и самозвани българи, а институционализирани български държавни служители са били, пребивали, ограбвали и изнасилвали твои сънародници и съчовеци само защото последните са пожелали да съхранят собствената си потомственост, рода си, етническата си принадлежност, собствените си имена, собственото си вероизповедание и езика си, е проклятие. Такава безчовечност никоя съвременна европейска държава не си е позволявала – дори в рамките на съветския блок.
Както споменах по-горе, всичко това аз вече съм разказвал, но ето че сега изневиделица се налага, при това против волята ми, и да го припомням. И да го доразказвам се налага. Една наложителност, породена от вандалщините на ПП „Възраждане“ и нейните неукротими фенове тези дни в сърцето на столицата ни, ме накара отново да се засрамя, че съм българин – към историческия ми срам се притури и срамът актуален. Отвратителните си акции на насилие екзалтираните партийци, които аз бих обозначил по-скоро като шайкаджии, оправдаха с правото си на граждански протест, което, видите ли, било накърнено от държавните власти. Ако някой накърнява права, това не са нито столичните граждани, нито софийската община, нито институциите, нито охраняващите, както се оказа с рискове за физическата си безопасност, реда и спокойствието полицаи. Потъпкали гражданския ред бяха метежниците – и никой друг. Всеки гражданин на Република България има конституционно право на граждански протест, независимо от партийно-политическата си принадлежност. Но гражданският протест не е върховна инстанция – той също е подвластен на гражданските регламенти, на закона. Който би трябвало да е над всички ни. Регламенти и закон, които вандалите от „Възраждане“ потъпкаха най-безогледно. Казвам всичко това със съзнанието, че има нещо по-ужасно и от най-свирепата еднолична диктатура – и това е диктатът на разбеснялата се тълпа. Ето защо ще повторя онова, което заявих преди години във връзка с други подобни вълнения по БНТ: Протести – да! Но само в рамките на законността – не и в пороя на диващината!
Вандалстващите родни вандали търсят свое морално алиби не в средновековното мракобесие, което шествието им напомня и където е естественото им място, не и в примитивните безчинстващи тълпи на комунизма и нацизма, които са техни социални родственици, а в обществено-политическите практики на демократична Европа. В своя защита те изтъкват обстоятелството, че подобни издевателства са ставали неотдавна и в Париж и Брюксел. Но да обосноваваш и оправдаваш балканската нецивилизованост с европейската цивилизованост е обречена кауза. Че на подобни издевателства станахме свидетели преди време и в Париж и Брюксел не ще и дума, но искам да попитам хилядите наши парламентарни и извънпарламентарни гамени, тъкмо това ли намериха те да прихванат и да привнесат на софийска земя от Париж и Брюксел? Нима ентусиазираните ни патриотари не откриха в тези вековни чуждоземни столици други съвременни и исторически културни образци, достойни за подражание?! Има и още нещо: и в Брюксел, и (особено) в Париж органите на реда отговориха подобаващо на издевателствата – полицаите влязоха в истинска битка с уличните хулигани, противопоставиха им се с палки, с електрошок, с водни оръдия, помляха ги с булдозери и възстановиха със силата на закона гражданския мир. Докато и преди години, и сега родните полицаи се държаха изключително дефанзивно към родните размирници, позволявайки им да рушат и грабят на воля.
Всъщност не за пострадалите метежници ми е жал на мен – тях аз съм ги прежалил отдавна и на драго сърце. Много по-близо до моето съчувствие са пострадалите полицаи и мирни столични гражданин. А най-отвратително, най-деструктивно, най-антибългарско е оскверняването на Дома на Европа в центъра на София. Този дом е знак и символ, моя обител и мое цивилизационно убежище от пълзящото настъпление на модерното неокомунистическо варварство, моя културна и духовна родина – не по-малко, отколкото България е такава. И много по-малко, отколкото беше НР България – неслучайно преди около половин век побягнах аз през вода и огън от нейното мракобесие.
Най-невероятно, най-абсурдно, най-неправдоподобно е обстоятелството, че метежниците се себедефинират, а най-глупавите от тях искрено се и себеизживяват, като патриоти. Всъщност те са така далече от истинското родолюбие, както здравето от болестта. Националният ни интерес ни подсказва, че нашето място като народ и нация е в Европа, в лоното на европейската, на евроатлантическата, на християнската цивилизация, към която ние, българите, принадлежим отвеки веков – не само географски. В смисъла на казаното за мен патриот е онзи, който воюва страната ни да заеме полагащото ѝ се място в общността на процъфтяващите духовно и материално демократични, правови, цивилизовани държави. Докато всяко политическо поведение, което ни отлъчва от Стария континент, е по своята органика и по своите последици антибългарско и противонационално.
Така че не само с последното си нашествие по столичните улици – и с целия си генезис ПП „Възраждане“ води една ретроградна политика, чиято недекларирана, но последователно преследвана задача е да откъсне страната ни от евроатлантическата общност и да я върне обратно под суровата сянка на извечния кремълски империализъм – там, където гладувахме, студувахме и битувахме в безправие почти половин век наред. Защото ако някой има интерес от отхвърляне на еврото, това е не редовият българин, а олигархичният Кремъл. Да декларираш подобна еврофобска политика като патриотизъм, като загриженост за националната ни сигурност и за националното ни бъдеще си е жив цинизъм, демагогия, която, за съжаление, остава и до днес неразпозната от милиони наши сънародници като такава.
След всичко казано възниква един нов, още непоставен, но много съществен въпрос: проява на демократичност, на родолюбие и на социална справедливост ли е гръмогласно издигнатото от политическите ни екстремисти искане за провеждане на референдум, който веднъж завинаги да реши дали България да се приобщи към еврото, или да съхрани лева като национална парична единица? Колко несъстоятелно е това издигано неуморно от ПП „Възраждане“ искане и колко антибългарски, колко популистки и антидемократични са неговите прикрити зад маската на патриотизма прокремълски цели, ще се опитаме да разгадаем в един от следващите си коментари.
