Митът, на който ще се противопоставя днес, е един от най-популярните на родна земя. А обществената практика подсказва, че колкото по-популярен е един мит, толкова по-тежка е битката с него.

Това е закономерно – за да изкорениш радикално една конспиративна теория (сиреч митология), ако това изобщо е възможно, значи да преобърнеш изцяло гражданското съзнание на милиони хора. А това е непосилна работа – особено когато на твоя рационализъм масата отговаря с колективен ирационализъм. На твоята логика и на твоите аргументи широкият фронт на ирационалистите противопоставя не своя логика и свои аргументи, а сляпа вяра, опустошителна емоционалност, че и фанатизъм. Всичко това поставя воюващ като мен в една доста неизгодна тактически позиция – налага се да воювам като Дон Кихот с вятърни мелници. А за разлика от мен, те са непобедими. Дори Рицарят на печалния образ не успя да ги надмогне – какво ли остава за мое писателско нищожество. Но както отбелязах в едно от предните тематични есета, въпреки обречеността, която придружава неотлъчно текста ми, аз не съм сдал фронта – понякога човек воюва не за да побеждава, а заради самото воюване. Съзнавам, че всичко това звучи безумно, но аз имам право на това авторово безумие – то е създало през вековете и хилядолетията безчет образци на изкуството, че и на науката.

И така, да започнем двубоя.

Особено през последните няколко години из медиите и най-вече из мрежите шетат лъскави цветни снимки, че и видеоклипове на елегантни магазини, обрамчени с елегантни рафтове, които са отрупани и претрупани с луксозни стоки и деликатеси, подобия на които нашего брата зърна за пръв път чак след сриването на тоталитаризма. Текстовете под снимките обаче съвсем сериозно оповестяват, че това са асортименти на наши родни квартални бакалии, заснети в дебрите на комунизма. Като жив свидетел и на родната диктатура, и на родната демокрация, мога да уверя читатели и зрители, че подобен разкош гордият социалистически строител на благата не е виждал дори в представите си, че в онези безцветни времена дори цветната фотография беше рядко изключение. Подобно изобилие доблестните представители на работническата класа и герои на труда не са и сънували, защото липсва реалистичен първообраз, от който съзнание и подсъзнание да потеглят, да тръгнат от бита към съновидението – дори магазините на кореком, до които редовият българин също нямаше достъп, не предлагаха подобно великолепие.

Многобройните пуснати в обръщение снимки и клипчета, значи, са изцяло манипулативни. Те са правени или по търговските улици и по витрините на гнилия Запад, или са скалъпени на родна земя днес, когато подобни салтанати (поне в големите ни градове) са вече налични. Така че с чиста съвест мога да заявя, че такива публикации са не свидетели, а лъжесвидетели на близкото ни минало.

Що се отнася до истинските, до правдоподобните свидетели на това така оспорвано минало, те не са многоцветни – черно-бели, едноцветни, сиви и мрачни са. Тези свидетели и свидетелства са белязани от ежедневни и многолюдни опашки пред кварталните бакалии, на които и ние, деца тогава, чакахме с часове. При това чакахме не за деликатеси и специалитети, не за показваните ден след ден от фотографите-измамници луксозни храни и напитки – за най-необходимото чакахме: за самун хляб, за бурканче кисело мляко и за буца сирене, да речем. Но и тези елементарни продукти често бяха дефицитни и недостъпни – толкова дефицитни и толкова недостъпни, че хитрите магазинери ги криеха дълбоко под рафта и ги продаваха впоследствие на завишени цени, трупайки така цели състояния. На това сега му викаме сива икономика, а навремето му казвахме далавера. Което звучеше по-скоро достойно, гордо и тарикатски, отколкото обидно. Неслучайно любимите професии в царството на тоталитаризма бяха не учител, не библиотекар, не лекар и дори не научен работник, а магазинер и барман.

Хората на моята библейска възраст помнят и знаят що партийни конгреси и пленуми се извървяха през годините и петилетките, както на централно, така и на местно равнище, за подобряване на снабдяването със стоки за широко потребление. Дори всемогъщата Партия-ръководителка признаваше, че това снабдяване е катастрофално. С други думи, въпреки че имаха в яките си ръце неограничена власт, дори партийните апаратчици от първата фаланга се видяха принудени да признаят собственото си безсилие. Едно отказваха да проумеят вкаменените им мозъци: стоково изобилие чрез пленуми, конгреси и решения не се обезпечава – обезпечава се само чрез производствени мощности, чрез частна собственост и частна инициатива, чрез свободни пазари. Върху всичко това обаче Партията-ръководителка бе сложила ръка – тоталитаризмът не искаше да дели, да споделя нито материална собственост, нито свободи, нито всички останали духовни блага. Така че колкото повече се разрастваха бюрократичните командно-административни мерки срещу нищетата, толкова по-многобройни ставаха опашките пред магазините. Тържествено обещаваното от партийната идеология изобилие от духовни и материални блага така и не се състоя – то все повече се отдалечаваше от бита ни, а Радой Ралин написа:

Българска майка юнашка –
по цял ден виси на опашка!…

Родното производство на хранителни продукти, обезпечавано единствено от държавните текезесета и дезесета, бе оскъдно, а цитрусови плодове по магазините на „Плод-зеленчук“ нашего брата виждаше само веднъж годишно – за по ден-два около Нова година.

А сега да се запитаме, на кого и защо му е притрябвало да преиначава картината на онези сурови и зли времена, да фалшифицира и разкрасява близкото ни национално минало, да дискриминира истината за него под цели камари лъжи? Автори и последователи на подобни мистификации и манипулации са преди всичко носталгиците по добрите стари времена, които с мазохистична тага тъгуват по измамните блаженства на комунизма. По-откровено казано, това са доскорошни роби, които си искат отнетото им от хода на времената робство обратно. Те са неспасяеми, те носят робството като икона сакрално в сърцето си, по модела на Оруел за тях това робство е благодат, а свободата – проклятие. Явно страната ни е пренаселена от генетични роби, които искрено се наслаждават на робството си. Но роби демокрация не изграждат – роби могат да изграждат, възраждат и произвеждат само робство. Те това и правят видимо и невидимо, съзнателно, полусъзнателно и неосъзнато ден след ден. Правят го, фалшифицирайки и възвеличавайки с лека ръка кошмарното ни комунистическо минало – не на последно място и чрез споменатите цветни фотографии. Пределно ясно ми е, че моите думи няма да ги спрат, няма да им отворят очите – един велик писател беше казал, че докато истината си обуе ботушите, лъжата (в случая тяхната фотографирана лъжа) вече е обиколила света. Да се опитам да отрезвя чрез мемоарни есета фантомичното мислене на тези нови герои на деня, е все едно да разказвам на далтонист за багри – ни по-малко, ни повече.

Както и да го смятам и пресмятам, и този ми текст ще се превърне в поредното свидетелство за безсилието на словото пред действителността. А след като не мога да превъзмогна и надмогна това извечно безсилие, не ми остава нищо друго, освен да се примиря с него. От човешкото примирие с лъжата обаче винаги страда истината. И ако днес тази истина е умело прикривана зад ведро усмихнатите многоцветни картинки, утре дискриминираната днес истина може да ни възмезди за измамата, като покаже най-грозния си и зловещ лик. А този лик ни е до болка познат от собствен национален опит. И той кърви и метафизически, и физически; и с чуждата, и с нашата собствена кръв. Кърви дори само споменът за него. Един кървав спомен, който вече населва тихомълком националното ни настояще. На път към националното ни бъдеще!…