Кой днес е „Хитлер“ и кой – „Чембърлейн“? Кой има илюзията, че може да се умиротвори агресорът? И какво всъщност се постига, когато някой като Доналд Тръмп обяви жертвата (Украйна) за виновник, а виновникът (Русия) – за жертва?
Усещането, че в огледалото за обратно виждане пред нас се разкрива вече случилото се напоследък стремително се засилва. И то с голяма доза историческа горчивина.
На разсъмване на 7 март 1936 г. деветнадесет пехотни батальона от армията на Третия райх, поддържани от малък брой военни самолети, прекосяват границата на демилитаризираната Рейнска област (Рейнланд). По заповед на райхсканцлера Адолф Хитлер е трябвало първо да изчакат на Рейн и едва след изрична заповед да прекосят западния бряг.
Моментът е исторически. Пехотинците даже не са носели патрони в паласките си. Акцията е приличала на умело режисиран спектакъл с мащабно замислена цел – да заличи всички предишни договорености от края на Първата свободна война, както и споразуменията в Локарно, подписани през 1925 г.
Ето защо тези 19 батальона на Райха са играели ролята на статисти в историята: трябвало е да бъдат „вежливи“ и крайно бдителни и при първа френска реакция да се върнат незабавно назад. Ако блъфът мине – мине.
Хитлер е тествал международната общност, искал е да види могат ли да намерят почва неговите планове за агресия. Отговорът е „никакъв“. Френски войски са за кратко вдигнати по тревога, но не е последвала заповед те да напуснат казармите. Ремилитаризацията на Рейнската област се е случила с неподозирана лекота. А реакцията на Запада е била бутафория. В показанията си пред Нюрнбергския процес генерал Хайнц Гудериан свидетелства: „Ако вие, французите, се бяхте намесили в Рейнската област през 1936 г., ние щяхме да загубим и падането на Хитлер би било неизбежно“. Ала водеща е била идеята да се опази и без това „крехкия мир“. Не че Хитлер е бил силен, Европа е била слаба.
Невил Чембърлейн (вляво) и Адолф Хитлер, Мюнхен, 1938 г.
Да ви напомня нещо това? Например тестът „Крим“ от 18 март 2014 г.? Още от средата на февруари Путин свика противоконституционни „проруски референдуми“ в Крим. Имаше множество публикации в западната преса, че руски специални части напускат подразделенията си и че цивилни „вежливи човечета“ проникват в Крим. След което Путин обяви, че Крим се е присъединил към Русия и заяви, че ще „защитава правата на руснаците навсякъде“. Защото „Крим винаги е бил руски“, както някога Хитлер бе обявил същото за съдбата на Рейнланд или на Судетите, обявявайки, че „усилията да се подобрят отношенията и да се установи траен мир се отхвърлят единствено от Запада“.
Спомняте ли си какво още говореше Путин през 2014 г.: Не вярвайте на тези, които ви плашат с Русия, които крещят, че след Крим ще последват и други региони. Ние не искаме разделянето на Украйна, на нас това не ни е нужно. Нима?
А каква беше международната реакция? Наистина имаше дипломатическо осъждане на анексирането на Крим, както и съответните общи декларации на възмущение. Но когато германският министър на финансите Волфганг Шойбле публично си позволи да сравни действията на Русия в Крим със съответните действия на Хитлер по завземането на Судетите, Москва остро протестира и германският канцлер Ангела Меркел, както и външният министър Франк-Валтер Щайнмайер бързо се разграничиха от тази историческа аналогия.
А пък преди тези събития беше Мюнхенската реч на Путин (10 февруари 2008 г.), на която той не скри намеренията си за агресия в отговор на разширяването на НАТО в Източна Европа.
И пак тогава на Украйна и Грузия бе отказан статута на страни кандидат-членки за НАТО. Защото Русия не трябвало да бъде „дразнена“, а газопроводът „Северен поток“ бил далеч по-важен. След четири месеца Путин нападна Грузия под претекст да защити рускоезичното население на Осетия и Абхазия. И пак под същия предлог през следващите шест години нападна Украйна първо в Крим, а после в Донбас.
Така историческите паралели отново се натрапват. През 1938 г. по същия начин Хитлер извършва аншлуса на Австрия. На канцлера Шушниг е даден ултиматум да излезе в оставка и неговото място да заеме ръководителят на пронацистката партия Зайс-Инкварт. Нито Великобритания, нито Франция се застъпват за Австрия, за да не дразнят Хитлер, и армията на фюрера влиза там като на парад. Така територията на Райха се увеличава с 10%, нараства нейната военно-промишлена сила.
По същия начин се извършва и анексирането на Судетската област от Хитлер. През февруари 1938 г. Хитлер се обръща към Райхстага (както Путин към Думата) с искането да се вземат мерки срещу „ужасяващите условия на живот на немските ни събратя в Чехословакия“. Напрежението нараства. Чехословакия обявява частична мобилизация, на всеки е ясно какво се подготвя и какво следва. Лидерът на партията на судетските немци Конрад Хейнлайн открито преговаря с Хитлер.
Настроенията обаче не са в полза на сдържането на Хитлер с военна сила. Британският дипломат сър Александър Кадоган, тогава заместник-външен министър, отбелязва в дневника си, че „Чехословакия не заслужава дори шпората на един британски войник“. И още на 21 май 1938 г. отбелязва: „Решено е, че не трябва да воюваме“.
Затова на 14 септември 1938 г. министър-председателят на Великобритания Невил Чембърлейн изпраща телеграма на Хитлер, в която заявява готовността си да се срещне с него в Германия и „да се спаси мирът“.
Следва първа среща в резиденцията на фюрера в Бертехсгаден. Хитлер блъфира. Заявява, че и той иска мир, но… трябва да му предадат Судетската област. Чембърлейн се съгласява. Френският премиер Даладие също следва линията на англичаните – независимо че Франция има сключен договор за военна помощ с Чехословакия, тоест предава съюзник.
На 28 септември Чембърлейн отново отива на крака при Хитлер. Опитва се да договори някакви клаузи за размяна на население и компенсация за понесени материални щети. Хитлер не приема никакви условия – всичко или нищо. В същото време и Сталин се включва в играта. Съветският посланик в Прага Александровски раздава неизпълними обещания – пълна подкрепа от СССР, ако Полша и Румъния пропуснат Червената армия, което очевидно е било невъзможно да се случи.
В опит да защити своя „курс към умиротворяване“ Чембърлейн заявява: Колко ужасна, фантастична и неправдоподобна изглежда самата мисъл да започнем да рием окопи и да си слагаме противогази, защото в някаква отделна и далечна страна са се скарали помежду си хора, за които нищо не ни е известно. И още по-неприемливо изглежда, че този почти решен конфликт може да прерасне във война.
Тази реч на „миролюбието“, в която жертвата се обвинява, че не е съгласна да се подчини на агресора си и го „дразни“, не ви ли звучи също познато? Не звучи ли сякаш излязла от устата на Доналд Тръмп?
Така на 28 септември 1938 г. в Мюнхен се провежда среща на Хитлер с премиерите на Великобритания, Франция и Италия. В нощта на 30 септември (без представители на Прага!) е взето решение, че чехословашкото правителство до 10 дни трябва да отстъпи и освободи на Германия Судетската област. Пример за „истински пацифизъм“.
Натискът върху Прага е огромен. На 30 септември чехословашкият президент Бенеш приема ултимативно спуснатите му условия, след което подава оставка. Но малко преди това заявява:
Това е катастрофа за нас, която не сме заслужили. Подчиняваме се и се опитваме да обезпечим мирния живот на нашата нация. Аз не знам ще спечелят ли вашите страни (Великобритания и Франция) от решението, взето в Мюнхен. Но ние, разбира се, не сме последните, това ще засегне и други.
Което и става. На 14 март 1939 г. прогерманският словашки лидер монсеньор Йозеф Тисо обявява, че автономна Словакия напуска Чехословашката република. На същия ден Хитлер организира спешна среща в Берлин с чехословашкият президент Емил Хаха, на която му съобщава, че Чехия става германски протекторат. В четири часа сутринта, след заплахата, че ще бъде бомбардирана Прага, Хаха, който получава и сърдечен пристъп, подписва капитулацията. Германските войски влизат в Чехия, без да се натъкнат на никаква съпротива.
Но това не отлага Втората световна война, която избухва на 1 септември 1939 г. Тогава, когато Хитлер (след като се е споразумял предварително със Сталин чрез тайните клаузи на договора Молотов-Рибентроп) решава да нахлуе в Полша. Оказва се, че подписът на Хитлер под каквото и да е мирно споразумение няма никаква цена. Ето защо паралелите с „миротворствата“, с арогантното „двустранно предрешаване“ на нечия чужда съдба на масата на преговорите се натрапват днес с такава сила. Достатъчно е само да заменим „Чехословакия“ с „Украйна“.
Някога другарят Сталин е твърдял, че историческите паралели могат да са рисковани, както сравненията между него и Иван Грозни били напълно произволни. С днешна дата надделява друго мнение.
И така: кой днес е „Хитлер“ и кой – „Чембърлейн“? Кой има илюзията, че може да се умиротвори агресорът? И какво всъщност се постига, когато някой като Доналд Тръмп обяви жертвата (Украйна) за виновник, а виновникът (Русия) – за жертва? До какво може да доведе всичко това?
Ненаучените исторически уроци винаги струват скъпо. Днес виждаме как част от европейските лидери, спомняйки си уроците от Мюнхен 1938 г., макар и хаотично, но все пак търсят изход от „съглашенския синдром“, от „несправедливия мир“, който Тръмп и преговорният му екип се опитват да наложат на всяка цена.
Но докато го търсят, може би не е зле да си спомнят едни горчиви исторически думи. Произнесъл ги е не друг, а Уинстън Чърчил в реч пред Камарата на общините (5 октомври 1938 г.), веднага след „мюнхенското предателство“:
Ние претърпяхме поражение, тъй като не се подготвихме за война, и последиците от това поражение дълго ще се усещат… Цялото предишно равновесие на силите в Европа се оказа непоправимо нарушено… Но не мислете, че това е краят. Това е само отправната точка. Това е първата стъпка, първата глътка, първото усещане за горчивина, което остава в устата ни от горчивата чашата, която предстои да изпием изцяло.
