Вече не само не е срамно да си глупав и неук, а напротив. Ако си учил, ти се "правиш". Да не дава Господ пък и да се позоваваш на някакви светли умове. Тогава "не си себе си".

Помните ли "постистината"? Разговорът за нея не беше толкова отдавна - за идеята и съответно средата, в която традиционните, но най-вече социалните медии позволяват собствена "истина" на базата на личната интерпретация и убеждения. За сметка на фактите.

Проклятието на "човешките истории"

Освен че старият редактор на "Гардиън" Си Пи Скот се обърна в гроба с неговото "коментарите са свободни, фактите са свещени", у нас не се случи нищо особено. Дори официалните медии със същата вялост продължиха да не различават мнението от факта и гладно да търсят сензацията чрез уж "човешки истории" - тази американска остаряла концепция от края на 20-ти век - само и само да се генерира скандализиращо съдържание. А малцината, които се чудеха какво и как така, в най-добрия случай просто не бяха чути, че по този начин се разпада самата тъкан на нашата публичност.

Тогава се опитах да отправя предупреждение като антрополог - че следващото ниво в тая гротескно-мръсна игра е постмисълта, когато когнитивните предубеждения окончателно ще победят разсъдливостта и здравословното картезианско съмнение и могат да ни подтикнат към модерен авторитаризъм. Е, честито: това своеобразно медийно дърво, не без помощта на определени политици и олигарси, които отдавна сложиха масмедиите в широкия си джоб, дава своите дребни, кисели джанки. 

"Има нужда от обществено оздравяване. Дотогава ще си живеем в постмисъл. "И точка", както казваше една участничка

по телевизията, побрана в когнитивна кибритена кутийка."

И сега сме хем на ръба на скрития авторитаризъм, който позира като свободна демокрация, хем на културологичното пропадане на хора от всеки стратификационен етаж, далеч не са само "младите". Онзи ден дори ми хрумна - по повод културните алармисти заради свинщините пред Театъра - че горене на книги, слава Богу, няма да има вече никога. Просто защото вече никой не чете и някакси няма смисъл.

Постмисълта успешно ни тика към авторитаризъм

Но нашите медии си настояват, че "инж. Ганев", както иронично викаха в соца на Алековия герой, си иска микса от задължителна сведена от централите политика, плюс някак злорадо отразяване на катастрофичното във всичките му проявления. Ако питате редакторите на новини в телевизиите, ще кажат: "Дано да има и поне едно аутодафе (ако изобщо знаят думата) след плебейския шурм на театъра". Уви, аудотафетата вече са онлайн, което би разочаровало и озадачило Бредбъри.

Но защо постмисълта ни тика към авторитаризъм? Защото за нея е характерно, че знае и сама, не ѝ трябват никакви натрупвания, съответно тя е когнитивно предубедена и не иска разните там "-лози" да ѝ се правят на по-знаещи, макар да са инвестирали десетки хиляди часове в познание и себеразвитие. Постмисълта, с извинение за главната буква, знае ПО-ДОБРЕ и не иска "учителство". Прилича донякъде на ученически бунт в 7-и клас, тип "вие ли па ще ни кажете". 

И дори аз да смятам представителите на постмисълта за нещо като еволюционна грешка, това няма значение, защото те са ПОВЕЧЕ.

Ето пак: след цялото европейско Просвещение, след четири технологични революции, пак стигнахме до вид "жакерия", само че сега тя е с еднакъв достъп до медия и тъй като мнозинство, своеобразното ѝ антикултурно въстание ѝ се получава.

Социалните мрежи легитимират "собствената" истина

"Биг Брадър" и постистината в това да бъдеш "истински"

В какво се състои "постмисълта" рудиментарно? Вече не само не е срамно да си глупав и неук, а напротив. Ако си учил, ти се "правиш". Да не дава Господ пък и да се позоваваш на някакви светли умове. Тогава "не си себе си". 

Тук трябва да включим и абоминации като "Биг Брадър" - който за мен си остава относително забавен антропологичен експеримент в българската културна тропосфера, т.е. най-ниското ниво, което вече управлява. Според вътрешния културен климат там груповата когнитивна повеля е приблизително следната: няма нужда да знаеш за каквото и да било, достатъчно е да си "истински чуек, заклевам са". Оттам нататък всичко е "лицемерие" - защото аз съм себе си, такъв, какъвто ме хващате в момента, бъркам възпитанието и второто ниво с безхарактерността, но дори и не подозирам за него. Освен това някак се налага да имаш "големи принципи", които много приличат на принципите да не ми се пипат кофичките и лопатките на пясъка, защото са си мои и никой няма да си играе с тях. И точка.

Но защо и това е вид постмисъл? Защото средата, включително политическата, че и училището, облъчват, че "трябва да имаш позиция" и тя трябва да е непроменима, а това вече е добродетел; т.е. сякаш против всичко, на което ни учат по-големите умове през вековете.

Този културен климат обаче произвежда основно дървени глави, включително сред по-младите, и обслужва сегашната политическа класа, включително и с негласуването. Обратното би било среда, в която умът се учи да подлага света на съмнение и рационализация, но нашата политико-олигархична класа няма сметка от това. 

Тя не го инициира, забележете: само чудесно се ползва от "имам позиция, бе, кво? Ти ли ще ми кажеш за друга позиция? Лицемерен си, аз съм истински."

Ще живеем в постмисъл. И точка.

Ето така се създава постмисъл. Тя преди всичко означава незамисляне и частично или абсолютно неглижиране на здравия разум, за сметка на индоктринирания по един или друг начин масов ум. Има сто начина, които са все за политически дългосрочни цели - от насърчението на малоумни конспиративни теории, през чиста "партизанска" пропаганда, до дърпане на тънките националистки струни относно българина като вечна жертва. Напоследък на Америка, защото Америка, представете си, не му дава долари.

Идеите на постмисълта изглеждат валидни само от гледна точка на непознанието и неразума, докато отсреща все по-голямото мнозинство смята, че не само е равно, но и усеща велика социална сила, генерирана чрез Фейсбук.

Има ли излаз от постмисълта? Засега не. Те не могат сами да излязат от "когнитивната кутия", както я описва философът Уилям Джеймс. Има нужда от нова обществена салутогенеза, т.е. оздравяване, в която да се изучават мисловните постижения и дори "отклонения" на различни гении - т.е. какво ги е направило такива. 

А може би е късно, кой знае. Засега само знаем, че т.нар. "cost-to-benefit ratio" (цената срещу постигнатия резултат) е единствено в полза на олигархична България. И там едва ли ще се появи истински опозиционен субстрат или пък внезапен нов "черен лебед", който наистина да промени съдбините ни в следващите 5-6 години. 

Дотогава ще си живеем в постмисъл. "И точка", както казваше една участничка по телевизията, побрана в когнитивна кибритена кутийка.