Ситуационният анализ на изборните резултати показва, че е невъзможно да се състави правителство. Той е омръзнал до голяма степен на широката публика, но същевременно е необходим, защото държавата затъва във все по-дълбока политическа криза.
Крайно време е този анализ да бъде положен в адекватна теоретична перспектива, за да се стигне до пълноценно осмисляне на същността на перманентно повтарящия се електорален цикъл. Парламентарният вот е универсалното средство за преодоляване на кризата в рамките на демократичната процедура, но същата процедура често бива използвана по начин, който прекрачва съществуващите институционални ограничения. Това е един от ключовите фактори за продължителността на политическата ерозия. Оттук следва необходимостта да направим кратко пояснение относно същността на споменатите ограничения. Те произтичат от спецификите на демокрацията като плуралистичен политически режим. Разнообразието на парадигматичните полета, в които е възможно да се постави тяхното разглеждане, контрастира със стеснения потенциал на публицистичния текст. Поради тази причина в следващите редове ще използваме различни области от предметния обхват на теорията, без да ги назоваваме конкретно, без да навлизаме в спецификата на детайлите. Накрая, по изключение, ще се спрем на концепцията на Уилям Райкър за минимално печелившите коалиции, за да очертаем колизията между стратегиите на българските партии и класическите правила на демокрацията. Ще започнем обаче с темата за институционалните ограничения в широкия контекст на нейните интерпретации, за да стигнем до взаимовръзката ѝ с темата за ограниченията, произтичащи от влизането в коалиционно взаимодействие.
На първо място, съобразно тривиалната дефиниция, партиите са посредник между гражданското общество и политическите институции и представляват в Народното събрание разнопосочните интереси на гражданите. Девиацията, която задълбочава състоянието на тупик в българските условия, е категоричната заявка на всяка от популистките сили, че единствено тя разполага с легитимното право да бъде автентичен изразител на общата воля на народа. Опитът за погазване на принципите на политическия плурализъм води до утвърждаване като негова радикална алтернатива на авторитарно-патерналистичното лидерство от класически популистки тип. Второ, Конституцията задава формалните юридически параметри, в чиито граници трябва да протече съставянето на редовно правителство. Процесът е особено важен от гледна точка на факта, че България е парламентарна република. Продължителният период на управление на служебните кабинети е индикатор за наличие на трайна институционална дисфункция, който поставя под въпрос легитимността на конституционно закрепения политически модел. Трето, демокрацията е плуралистичен политически режим, за чието ефективно функциониране е необходимо постигане на съгласие в съответствие с волята на мнозинството, която надделява над волята на малцинството. За съжаление, често пъти в масовото съзнание терминът „политически режим“ се възприема в неговата всекидневна употреба като доминация на едно правителство, което управлява държавата еднолично, а не в теоретичния смисъл – като режим, който съответства на характера на политическия модел (демократичен, авторитарен или тоталитарен). Съпротивата на парламентарно представените политически сили срещу естествената логика да се търси съгласие между защитаващите различни интереси партии означава, че всяка от тях отстоява само собствената си позиция, и тъй като не разполага с мнозинство, отказът ѝ да взаимодейства с останалите е открита форма на саботаж срещу фундамента на демокрацията.
Другата аналитична перспектива, през чиято призма може да се разглежда несъобразяването със съществуващите институционални ограничения, е коалиционната теория. Тук на помощ ни идва класическият труд на Уилям Райкър от 1962 г. „The Theory of Political Coalitions“. Типологията на Райкър на видовете коалиции е систематизирана от Тодор Танев в неговата монография от 2003 г. „Политическите стратегии“. Позовавайки се на изложението на Танев, ще представим накратко типологията на Райкър, за да я приложим в анализа на заплетената следизборна ситуация.
Теорията на коалициите произлиза от теорията на игрите и доразвива теорията на политическите стратегии, опитвайки се да преодолее проблема за ирационалността на колективното действие. При всяка коалиция съществува възможността част от участниците в нея да я напуснат и да формират нова коалиция. Друг вариант за дестабилизация е те да създадат вътрешно мнозинство в нейните рамки, което да диктува решенията. Без налагане на допълнителни ограничителни условия е невъзможно да се постигне удовлетвореност за всички коалиции по едно и също време (Танев 2003: 140). Тази теория се прилага във всички политически системи, при които не е установен мажоритарен модел на управление и поради липсата на структурирано парламентарно мнозинство се налага да се търси политически консенсус. Уилям Райкър развива концепцията за т.нар. минимално печеливши коалиции, съставени от минималния брой партии, чийто сбор от депутатските им гласове надхвърля 50% от броя на парламентарните мандати. Коалицията се нарича минимална, защото, ако бъде напусната само от една от участващите в нея партии, тя ще престане да съществува.
Концепцията за коалицията на минималния размер произхожда от теорията на Райкър за минимално печелившите коалиции, като при тази разновидност условието е да се търси възможно най-малкият брой на парламентарните мандати, за да се премине границата от 50% от необходимите гласове.
Друга разновидност е концепцията за коалицията с най-малък брой партии, която се структурира с цел да се минимизират разходите, направени в процеса на преговорите, както и за да се осигури нейната стабилност.
Концепцията за минималния обхват на коалициите въвежда като допълнително ограничително условие близостта на политическите платформи на партиите, участващи в нея. За разлика от останалите концепции, които търсят рационалната максимална изгода, тази концепция поставя акцент върху близостта на идеологическите възгледи на партньорите.
Концепцията за минималните свързани печеливши коалиции съчетава принципите на близостта на идеологическите платформи и на минимално необходимия брой партии за формиране на парламентарно мнозинство (Танев 2003: 142–149).
Преди да пристъпим към анализа на българската емпирична реалност, обръщаме още веднъж внимание на акцента, който поставя Тодор Танев, върху необходимостта от налагане на ограничителни условия. Така през призмата на една съвсем различна парадигма стигаме отново до проблема за институционалните ограничения, който в началото беше концептуализиран в най-общ план от гледна точка на отхвърлянето на посредничеството. Казаното дотук позволява да обясним теоретично същността на актуалната политическа криза.
Видно е съществуващото несъответствие между обусловената от мажоритарната избирателна система партийна фрагментация и заявките на основните партии да управляват самостоятелно, въпреки че не разполагат със собствено мнозинство. Същевременно спецификите на българския политически живот и резултатите от изборите правят невъзможно да се приложи последната от посочените концепции – за минимално свързаните печеливши коалиции. Причината е добре известна – партиите, които имат сравнително близки идеологически разбирания, са в остри конфликтни взаимоотношения помежду си. Например във формалната плоскост на самоопределянето на идеологическата идентичност на парламентарно представените политически сили либерално-центристкото пространство е заето от ПП-ДБ, АПС и ДПС – Ново начало, с дясна ориентация са ГЕРБ – СДС и ИТН, в националистическия спектър се конкурират „Възраждане“ и МЕЧ[1], а обединената левица около БСП стои все така самотно в парламента. В това идеологическо позициониране ясно проличават зоните на личностна непоносимост между представителите на партиите: АПС и ДПС – Ново начало се структурираха в настоящия си вид след безпрецедентното вътрешно разцепление в ДПС. По същия начин „Величие“ възникна вследствие на разцеплението във „Възраждане“. Радостин Василев създаде МЕЧ, след като първоначално напусна ИТН, а после и ПП. „Възраждане“ е антисистемна сила, която застрашава геополитическата ориентация на България, и е нежелан партньор за всички останали. ПП-ДБ не е в състояние да посочи нито една друга парламентарна група, с която има желание да влезе във взаимодействие, за да започне процес на структуриране на мнозинство за избор на правителство. ГЕРБ протяга ръка към всички без „Възраждане“, но Бойко Борисов поставя непреодолимото условие да се изпълнява програмата на неговата партия. Стратегията на ГЕРБ е базирана на принципа на максимално възможното приобщаване, докато стратегията на ПП-ДБ изключва коалиционни партньорства. Но ако Борисов иска да успее да състави редовен кабинет, той трябва да взаимодейства с двете разклонения на ДПС, с ИТН и с БСП. БСП и ИТН няма да подкрепят неговата формула за открита коалиция с министри, които имат политически, а не надпартиен експертен профил. Така, ако се търси вариант за третия мандат, не е чак толкова трудно да се намерят желаещи за участие в програмно, експертно или надпартийно правителство, но основният проблем е, че този вариант ще се провали, защото няма да получи благословията на Борисов.
Влязохме в полето на ситуационния анализ, който след края на изборния ден не престава да се върти по медиите, за да стигнем до извода, че не съществува нито една опция за създаване на минимално печеливша коалиция в смисъла, вложен от Уилям Райкър. Оттук лесно можем да изградим моста към различните аспекти на отхвърляне на съществуващите институционални ограничения, разгледани в началото на анализа. Заявките на редица партии, че не биха подкрепили никакво правителство, неглижират конституционните императиви, задаващи модела на парламентарната демокрация. Нещо повече, текстовете на чл. 99 от основния закон бяха критикувани, тъй като показаха редица дефекти в продължителния период на криза, но се приеха изменения (със спорен характер), касаещи единствено процедурата по назначаване на служебен кабинет. Това е конкретен пример за неспособността на народните представители да променят по ефективен начин ограниченията, които задават правилата на играта. На следващо място, когато персоналистичното популистко лидерство преднамерено ерозира принципите на плурализма, общият резултат е задълбочаваща се поляризация, която влошава състоянието на политическата среда и делегитимира, маргинализира и изхабява конструктивните опции за влизане в работещи коалиции. Лидерът обикновено представя себе си като изразител на волята на целия народ и настоява за безрезервна подкрепа на неговото еднопартийно правителство с изричното условие, че то ще изпълнява само собствената си програма. Това е опит за изкривяване на политическия модел, който залага на предпоставящата партийна фрагментация и коалиционни кабинети пропорционална избирателна система. Волята за персоналистична доминация става ключова характеристика в поведението на популисткия водач и така унищожава всички шансове за създаване на минимално печеливша коалиция, тъй като то не може да бъде вместено в матрицата на Райкър. Оттук става видно, че това поведение подлежи на изследване, обяснение и анализ чрез инструментариума на една съвсем друга парадигма, която разглежда популизма като стратегия за политическа мобилизация. Но дори и от нейната гледна точка ситуацията в българския случай се свежда до абсурд, защото перманентната злоупотреба на партийните лидери с класически дискурсивни и мобилизационни техники не води до чувствително разширяване на електоралното влияние на техните формации. По дефиниция целта на стратегията е придобиване и упражняване на власт, а актуалната криза се дължи на отказа от поемане на властта. Това е екстремален пример за отхвърляне на институционалните ограничения, който не подлежи на рационално обяснение нито в широк, нито в тесен теоретичен смисъл.
–––
[1] Към този спектър принадлежи и останалата под чертата формация „Величие“.
