Ако четем източниците, идващи както от Античността, така и от Средновековието, не може да не ни направи впечатление нещо, което определено ги едини. Във всички тях непрекъснатата континуалност на историята присъства единствено като най-общ фон.
Дори в писмените паметници със специфично „историческо“ съдържание обикновено „осветеното“ от прожектора на паметта време в тях е само онова, което самият този, който пише – помни, или най-много – онова, което той физически – непосредствено – би могъл да чуе от своите реални предшественици – предшествениците, сиреч, с които е имал и е можел да има жив контакт. По такъв начин в прожектора на историческата памет се намират най-много жизнените цикли на две-три до четири генерации люде, т.е. колкото и биха могли реално да се застъпят заедно в този свят, за да обобщят живота си. Онова, което лежи назад от това, което живо се помни и разказва от живата реч съставлява времето на полуопределените предания; времето, за което нещата се знаят по слухове и въобще – легендаристично.
Казано иначе, континуитетът на историята е крехък, слаб конструкт през цялото време на Стария свят. Времето определено се дели за живеещите го хора на качествено по-слабо осветена минала епоха на легендариката и на един, относително тясно – непосредствено антропологически определен – времеви отрязък, осветен от прожектора на живите носители на живи спомени. Може направо да се каже, че и през Античността, и през Средновековието хората не познават Историята в нейния глобално-времеви смисъл на тази дума. Те знаят, помнят, разказват и живеят в историите (си), за които имат само базисното съзнание, че са разположени върху една обща „хроносна“ траектория.
През всичките векове на Стария свят (независимо дали ги определяме като „антични“ или „средни“) хората нямат такова ясно усещане за „намиране“ в историческа цялостност. Дори и да знаят, че историята е цялост, в Стария свят хората в собствен смисъл „обитават“ своето и най-много на отците и дядовците си време. От него назад има по-скоро „пунктир“ и човешкият дух спокойно живее с този „пунктир“. Дори аристократите, чийто капитал е в паметта, удържат в нея само името на славните си родоначалници, без особена грижа какви са били те по своя етнос, местоживеене и т.н. Напротив, увеличава се и с настъпването на Новото време експоненциално се увеличава усещането за цялостност на историята, за глобалност на историческото битие. Това бележи една много дълбока разлика на това време от целия период преди него.
Най-добре можем да усетим тази разлика, ако започнем да четем някоя средновековна хроника (или „historia“ – тя наистина може да носи и такова наименование). Действително като правило (жанров канон) тя започва „със сътворението на света“ – това е общ, задължителен топос за средновековния исторически разказ, който може да ни заблуди да възразим на казаното по-горе. Но е характерно, че в нея събитията „от Адама“ до непосредствените предходници на пишещия хрониката винаги се пробягват с огромни крачки, които съвпадат с траекторията на библейския разказ (за никакви други „страни и народи“ в тези уводи никога не става дума); присъстват в разказа наистина като един много, много разреден „пунктир“, след който без никакви „сглобки“ събитията започват да се „обглеждат“ и излагат в собствения смисъл от времето на самия пишещ или от времето на непосредствените му предходници. Изследователят на подобни хроники би трябвало непременно да забележи, че тяхното канонично въведение „от сътворението на света“ до най-близките събития представлява изобщо друг тип разказ – схематичен, изпълнен с образцови, почти кристализирали библейски наративни кодове, които действително очертават по-скоро битийната „територия“, в чийто поток или, по-точно, в чийто „океан“ ще се нарисува островът на една жизнена, партикуларна, непосредствено антропологически – чрез живата памет и живата предаваща реч – придобита „история“. Остава се с отчетливото впечатление, че начупената пунктирна линия „от Адама до Христа и от Христа до края на този свят“ е само рамка, в която се разказват, пишат „историите“, но не „Историята“, от която са елементи, етапи, „възли“ малките партикуларни истории.
Колко различно е това от систематически провежданите в Новото време опити за самообясняване и самоконституиране на големи, действително „исторически“ субекти чрез духовно-дисциплинарния „проект“ за „Историята“. „Историята“ е буквално институция за тяхното „произвеждане“. Чрез „Историята“ определени общности направо се създават.
Нужно е например да потопиш живия си, говорим тук и сега местен език в „Историята“ (с главна буква), за да го съзреш там не просто като “своя”, а като еднороден с френския, италианския и т.н., сиреч, като „романски“, та да се включиш чрез това в голямата общност на „романците“ в историята и да се конституираш като такъв „романец“ (румънец) на Балканите, както правят през XIX в. жителите на Влахия и Молдова, произвеждайки се по този начин като историческа „нация“. Трябва да разполагаш с инструмента на „Историята“ (с главна буква), за да проследиш разселването на славяните на Балканския полуостров, та да започнеш да имаш претенции да събереш съседите си в една единствена южно- (или юго-) славянска общност, както правят в началото на ХХ в. сърбите, обособявайки се чрез тази „История“ от множеството на племената в „рум-миллета“ на рухналата Османска империя.
По аналогичен начин саксонците, швабите, прусите, баварците и т.н. от началото на XIX в., заели се със своето обединение в „нация“, търсят своите корени назад-назад още в късната Античност, когато Тацит ги нарича всичките „германци“; опитват се да построят една континуална през времето цялост (която емпирически никога не е съществувала) и която трябва да стане тяхното ново („историческо“) единно битие. Подобни неща правят и французите, и италианците, и българите…
Но няма грижа за подобна цялостност, за подобна континуалност на историческите субекти през вековете на Стария свят. Те са винаги твърде-твърде „сегашни“ исторически субекти. Не са потомците на описаните още от Тацит „германци“, а едни са „челядта“ на графа на еди-кой си замък-castellum (на чийто прадядо те всички са „служили“), а други са „хората на архиепископа на еди-кой си град“, които помнят неговите предшественици максимум до осем-девет генерации назад. Не са нито „франките“ (дошли около Лоара още през IV в. сл. Хр.), нито „галите“ (с които още Цезар е воювал), а са от селяните на онзи споминал се по времето на техните дядовци граф Лузинян, и затова въобще не са „французи“ като съседите си по територия, а са само „лузинянци“, които имат родова и партикуларна история, редом с имащите различна, но също така родова и партикуларна история „анжуйци“ или „люде на Ено“ и т.н., и т.н. Тези хора нямат по-общо историческо потекло за себе си; те са партикуларно-исторически, родово-исторически субекти. Те са „внуци и правнуци на маркиз еди-кой си“ и не повече. Те са потомци на Адама и не по-малко.
Средновековният хронист – този на абатството „Сент Гал“ например пише своята история на няколко поколения монаси от тази общност и няма грижа за поколенията и събитията преди това. Не разполага „Сент Гал“, историята на който разказва, в определена „държава“, очертанията на обграждащата абатството територия са смътни и неопределени в неговия разказ. Това е повече история на един дом, една частна история, каквито пишат и разказват и в Античността. И това е много съществено. Тук има решителна разлика от цялостно историческото себеизживяване през Новото време.
В този смисъл и Античността, и Средновековието образуват свят с по-скоро „близка“ и „партикуларна“ историческа оптика, със съзнание с много повече прилики между носителите му, отколкото има между тях и човека от Новото време.
Ако продължим по-нататък сравнението си не можем да не забележим още, че Новото време е отчетливо глобалистично като базисен светоглед. В него различните политико-културни образувания (различните „цивилизации“) постепенно стават „региони“ на един все по-„един“ свят. Светът след края на XV в. е все повече свят на едното човечество – на едното човечество, което е подразделено на своите „народи“, живеещи в своите историко-културни региони, но все пак както тези региони, така и тези народи все по-ясно се осъзнават като принадлежащи към едно единствено историческо „човечество“. В Новото време, казано афористично, живее едното „човечество“ с всичките свои „членове“, разположено върху единния географски грунд на земята.
Веднага трябва да кажа, че този един свят, в който вече участват и който населяват всички народи, в който са въвлечени всички региони („цивилизации“) като части от „цялото“, е, разбира се, единният свят на европейското човечество. Защото именно европейското (християнското) човечество от края на XV в. насам къде доброволно, къде насилствено е увлякло в орбитата на своето историческо живеене, на своите исторически предприятия и структури всички извъневропейски (и дотогава обособено пребиваващи в себе си) народи и светове. Всички неевропейски народи от края на XV в. насетне са станали „актьори“ в историческата драма на европейското човечество. „Човечеството“, следователно, е човечество на глобализираната история на европейците. „Човечеството“ на Новото време е произведение на европейците; обединението на всички в едно живеещо „човечество“ е предизвикано от европейците и в това не може да има никакво съмнение. Всичко след XV в. постепенно започва да става все по повод на европейците. И като казвам тук „европейците“, аз, разбира се, имам предвид в тяхното число и онези, които са се заселили след този век на териториите на американския (а и на австралийския) континент.
Европейците глобализират своята история и тя – тяхната история – става оттук нататък история на всички.