На челните места в парламента продължават да са лица, за които общо взето всички са убедени, че са замесени в корупция. Защо?
Даниел Смилов търси възможните обяснения:
Един от основните политически парадокси през последните години е в това, че (почти) всички са убедени в корупцията на определени лица, но те продължават да са на челните места в парламента и се готвят да печелят политически избори. Подкрепата за техните партии е парадоксална, защото в лично качество те не могат да убедят почти никого, че са изрядни или поне прилични.
Двамата, които се превърнаха в незаобиколим управленски фактор
Един от въпросните лидери има персонален рейтинг от 2% според социолозите и е в официалните санкционни списъци на САЩ и Великобритания за корумпирани лица. Другият не е съвсем в тези списъци, макар че негови близки съратници са, но с рейтинг от около 20% той също среща огромно обществено неодобрение след дългите години, в които управляваше. Въпреки това тези две лица са незаобиколим управленски фактор и това обяснява невъзможността да се състави стабилно управление през последните години.
Целият въпрос е защо българското общество не се мобилизира, за да се справи с този проблем? Огромното мнозинство от българите нямат някакъв сантимент към въпросните политици или ако имат, той е негативен. Малцина вярват в даването на втори шанс, защото вече сме на прага на седмия или осмия шанс, който те съвсем осъзнато пропускат. В момента например точно те се гласят отново да избeрат зависим главен прокурор и да доразпердушинят (ако "опраскат" считате за твърде грозна дума) ВАС и другите независими институции на страната. И това се случва на финала на предизборна кампания, в която единият от тях, със съдействието на другия, на практика корпоративно превзе една партия с откровено съдействие на държавни институции.
Липсва ли алтернатива?
Причините за тази нерадостна ситуация сигурно са много, но обикновено за основна се смята нещо, което не е вярно - липсата на алтернатива. Алтернативата, повтарят или си мислят твърде много хора, е по-лоша от управлението на тези две лица. Вярно е, че ако за алтернатива се приемат радикални крайно десни или популистки формации, които имат Путин за идеал, това твърдение има смисъл. Също така то е вярно, доколкото има и фалшиви алтернативи, които са просто мюрета на партиите с корупционнен багаж. Едно такова мюре - водено от известен шоумен - даже веднъж спечели парламентарни избори и провали три парламента, точно когато гражданската енергия от 2020 г. беше най-силна.
Но има и проевропейски, съвсем приемливи партии и коалиции, които са ясна алтернатива на управлението на проблематичния за България тандем. Не е случайно например, че партията, на едно от двете лица, която е по-голямата в този тандем, води кампанията си само и единствено срещу тях, защото знаят, че другите са фалшиви и невъзможни алтернативи.
Та въпросът е защо българското общество, което ясно съзнава дефектите на управляващата двоица "лидери", не се сплотява достатъчно зад реалната алтернатива, която би нормализирала ситуацията в България, би осигурила безпроблемно членство в еврозоната и би ни доближила максимално до начина на живот на останалите развити европейски държави и народи?
Възможните обяснения
1. Лидерите на реалната алтернатива не са по-малко корумпирани
Това просто не е вярно, макар че ще го чуете от време на време. Няма сравнение между политическите формации на тази плоскост - битката е по-скоро между корупционен Голиат и антикорупционен Давид. Разбира се, правят се опити алтернативните лидери да бъдат пришити към "митническата афера", някаква фантазмена афера с "Лукойл" и т.н. Но това всичко е направено с толкова бели конци, че дори ученик в час по трудово би се изчервил от резултата.
2. Лидерите на алтернативата са неефективни, докато статуквото си знае работата
През последните три години, през които имаме "алтернативни" бюджети, правени от опонентите на корупционното наследство, България се развива в икономическо отношение по-бързо и по-добре от предходните 12 години. Всички макро индикатори са нагоре, включително и ключови, като доходи и потребление на глава от населението. Дългът на България е най-ниският в ЕС и дори спрямо БВП леко спадна или поне се задържа на сходни нива. Неравенството в страната бележи негативен ръст. От тази гледна точка, дори с редовно алтернативно управление от само година и половина стана ясно, че е възможно да се постигне по-ефективно управление.
3. Партиите на европейската алтернатива са безпринципни, защото те се коалират с партиите на корупционното наследство
А с кого да се коалират, за да управляват? Пробваха с проруски партии и мюрета, но тогава също бяха обвинявани в безпринципност. Оставаха и в опозиция, но тогава пък бяха критикувани (и то основателно), че зарязват България без упраление. В крайна сметка сме в парламентарна демокрация, в която винаги е по-добре, когато по-читави партии са в управлението, отколкото ако не са. Логиката колкото по-зле, толкова по-добре е кръчмарска логика. По нея за три месеца България може да стане член на Евразийския съюз, БРИКС или направо на федерацията на световните урунгели.
4. Медиите са доминирани от корупционното наследство
Това е донякъде вярно, но в България все пак има достатъчен медиен плурализъм, който да дава шанс и на политическата алтернатива. Въпросът защо хората не се вслушват в нея достатъчно, остава.
5. Хората не виждат достатъчно полза за себе си от смяна на положението
В това обяснение има повече истина, защото ако положението се подобрява дори и с минимално участие на алтернативата в управлението (година и половина през последните три), защо хората да я подкрепят масово? И така добрите им управленски идеи си намират път и се реализират. Ползите могат да се консумират от избирателя и със стоене вкъщи или чрез отиване за гъби. Теорията на рационалния избор предсказва, че в подобна ситуация ще бъде предпочетено гратисчийството - използване на всички предимства с минимален или никакъв разход. Да, такова поведение е късогледо, защото то подрива основата на правенето на добрата политика и укрепва корупционните модели и играчи. Но късогледството не е забранено.
Сигурно и други "обяснения" могат да бъдат приведени: естетически, биографични и какви ли не. Но важното във всяко едно от тях е, че те предполагат даване на предпочитание от страна на избирателя на краткосрочни и контекстуални фактори, а не на по-дългосрочните и стратегически цели. Основната калкулация, която се прави, е, че дори да си останем вкъщи, дори да не дадем подкрепа на тези, на които би трябвало да я дадем, ако наистина ценим европейската ориентация на България и свободата, тези стратегически цели няма много да пострадат. Ще има други избори, ще имаме шанс тогава да се мобилизираме, а сега можем да си създадем малки удоволствия - да натрием носа на някого, да сменим даден лидер, да загробим определена партия, да погледаме политически сеир и т.н.
Сигурно ще има и други шансове за в бъдеще. България няма да се превърне в автокрация в понеделник. Но времето на краткосрочните малки радости за сметка на подриването на стратегическите цели на страната бавно и сигурно изтича. Задачите стават все по-трудни и някои "рационални калкулатори" от типа на гореописаните homo economicus - предследващи краткосрочния си личен интерес - може да се изненадат в каква каша са се вкарали заради като цяло не особено умни прищявки.