Излезе нова мода в говоренето на политолози и социолози, както и на политически личности – особено млади и представляващи нови партии. Прокламира се „смяна на статуквото“.

Това е новата революционност, проявлението на новата смелост и решителност. Подклаждат го и титулованите политически коментатори, представящи се за радикални мислители, остро критикуващи родната политическа действителност, както и политическата система, която днес е доминираща. Едни смятат, че статуквото не само трябва, но и може да бъде променено. И доказват, че с повече решителност и организираност, но най-вече с разбирането, че нещата не вървят в България и че така повече не може да се живее, то наистина ще се промени.

Публиката харесва такива „радикали“, смята ги за умни, находчиви и достойни, за да бъдат слушани и следвани.

А има и такива, които също са убедени, че статуквото трябва да се промени, но считат, че е невъзможно, защото няма условия и желание у тези, от които зависи смяната. Пък и народът е инертен и все чака някой друг да му свърши работата.

Не са малко тези, особено привържениците на големите партии, чиито шансове за успех на изборите са безспорни, но са противници на каквато и да било промяна – особено на „статуквото“.

Политическите мнения са различни и предизвикват спорове. Не са малко по- радикално мислещите измежду тях, на които им е омръзнало да живеят по начина, който либералите са установили. Наистина, видя се колко скверен е животът, когато е подчинен на техните правила и норми. Лошо се живее и е време за промяна.

Добре, ала ако решаваме да променяме статуквото, какво по-точно ще променяме в него. За какво статукво говорим? Преди да започнем да се изразяваме дръзко, е редно да уточним понятията и да определим ясно и конкретно целите, към които призоваваме обществото да тръгне, за да промени живота си. Иначе приказките, макар и сладки, си остават празни, кухи и гнили.

Статуквото е състоянието, в което в момента сме.

Ако говорим за състоянието на държавата, то това означава формата й на управление, действащите закони, икономическата й сила, демографията и редица още други показатели. Всеки един от тези показатели е знак на статуквото. Променим ли един, е възможно да се променят веднага още няколко – зависи в каква подчинение са и към коя сфера се отнасят.

Нашите учени очевидно говорят за политиката. Т. е. за властта и нейното устройство и функциониране, за личностите и политическите субекти, които я представляват и олицетворяват, за начина на функциониране на институциите на властта. Когато се говори за такова статукво, непременно трябва да се уточни за какво точно става дума. Защото от това зависи дали промяната ще е възможна или думите просто прикриват някаква немощ и демагогия.

Понеже за промяна на статуквото се говори най-често и най-много в навечерието на избори, смисълът, който се влага в понятието, се отнася преди всичко за смяна на хората и партиите, които управляват. Тях май ще трябва да махаме, за да дойдат на местата им нови личности.

За десните политолози и политици „смяна на статуквото“ придобива значение, ако управлението е ляво и амбицията им е да го свалят и заменят със свое. За тях всякакви други промени са допустими, ако са палиативни или такива, които подобряват общото състояние на системата, за да им носи още изгоди и печалби.

Когато левите говорят за промяна на статуквото, това означава, че нямат никакво намерение да установяват нещо ново, което да съответства на тяхната идеология (те дори нямат идеология), начин на мислене и политическа цел. Ако ще махат от властта хора, за да поставят в нея свои привърженици, напразни ще са им усилията. Защото такава власт не се задържа дълго и след нейната смяна, хората й ще бъдат изгонени от местата им. А иначе левицата във властта обслужва винаги статуквото, което уж иска да променя. Защото в буржоазната държава властта прннадлежи на капитала и това статукво не може да бъде променено. Освен с революция, която да разруши социално-икономическата и политическата система, за да установи нова, наречена социалистическа. Това е главната цел на лявата партия.

В подготовката за постигане на целта, левицата води рутинната си борба с властта за подобряване жизненото равнище на пролетариата, за спазване на неговото право на труд, отдих и заплащане. Властта е нейният най-омразен враг – дори и тогава, когато поради едни или други обстоятелства тя е част от нея или дори когато самостоятелно управлява. Но това няма да е лява власт, а само ляво управление, което никога не трае дълго, камо ли да е постоянно в буржоазната система на капитала. Когато левицата спечели избори и състави правителство, това не означава, че е променено статуквото на системата. Капиталът й е предоставил властта, за да извърши промени, които да интензифицират организацията в държавата и в стопанския живот, да внесат известна социалност в начина на разпределение на благата, за да задоволят бедните и несъгласните. Статуквото обаче не се променя. Или само леко се разклаща и разколебава, но после бързо се възстановява.

Когато не се посяга на собствеността върху средствата за производство и върху икономическите отношения, т. е. не са разрушава базата на системата, какво статукво променяш? На думи може и да правиш нещо, но реално от него нищо не излиза.

Политическото говорене, дори когато е пред широка публика, трябва да бъде конкретно и непременно с уточнени понятия. Техните значения задължително се изясняват предварително, за да е ясно за какво се говори и какъв смисъл се влага в това говорене.Общо взето приказките на въпросните политолози са почти винаги изпразнени от съдържание и може би затова и тях ги канят постоянно в различни телевизии. Явно са удобни за приспиване съзнанието на зрителите, като им вдъхват лъжливи радикални идеи. Казваш на човека, че трябва да се промени статуквото, но не му обясняваш кое точно статукво ще е. И какво ще стори този човек, когато се вдигне на бунт или най-малкото на протест? Само ще викне един-два пъти и ще разбере, че го залъгват и изпращат „за зелен хайвер“.

Много хора и този път ще отидат да гласуват с намерението гласът им да подпомогне промяната на статуквото. Нека знаят обаче, че това няма да стане. По-добре е да осъзнаят, че е нужна радикална смяна на социално-икономическата система, а не на статуквото, както им говорят политолозите. На тази система, която потиска, лишава от свобода, сее бедност и неравенства. Най-добре е да не ги слушате тези бърборковци, когато ви убеждават, че от вас зависи дали „статуквото ще се възпроизведе“ или „ще бъде сменено“. То просто няма да помръдне, защото никой не го заплашва истински!

Автор: Панко Анчев