Жалбите на соцносталгиците ни край нямат. По медии и мрежи те ден след ден оплакват демократичното ни настояще и се топят от наслада, потъвайки в сладникавите си спомени за онова комунистическо минало, което, видите ли, обезпечавало на народонаселението онова социално щастие, което Моралният кодекс на строителя на комунизма обещаваше да въдвори и което безредието на демокрацията ни погълнало без остатък, без остатък похитило и опустошило в услуга на съмнителните си морални и политически ценности.
Жалбите и носталгичната им печал са адресирани до всички поколения и възрасти, на първо място обаче са поставени децата и подрастващите. Похватът им не е нов – той е унаследен както от болшевишкото, така и от нацисткото ни минало. И Сталин, и Хитлер, и Георги Димитров, и Вълко Червенков, и Тодор Живков обичаха да се снимат с деца – винаги усмихнати и жизнерадостни. Поне на снимките, както децата, така и възрастните излъчваха един поривист, ентусиазиран оптимизъм, приютил във всеобщите усмивки и обятия цялото битие. Детското присъствие по конгресни и празнични трибуни в обятията на така необяснимо сменящите се петилетка след петилетка функционери и вождове си имаше свое скрито партийно-политическо предназначение: да придаде по командно-административен път живот на един залиняващ и умиращ свят, да вдъхне чрез бъдещето, което всяко детство вещае, бъдеще и на една погубена в тресавището на миналото идеологическа кауза.
Най-малко фотографираните и филмирани деца можем да виним за този неуморно повтарящ се маскарад – те дори не са осъзнавали фалша и лицемерието на спектакъла. За вината на малките са виновни, както винаги, големите – онези апаратчици, онези чичковци и батковци, които в услуга на собственото си тщеславие и на собствените си номенклатурни привилегии с готовност пожертваха и собствената си морална съвест, и чуждото детство. Защо става така, защо цинизмът и безскрупулността надделяват ден след ден над здравия разум и над добродетелността, е въпрос с труден отговор. Запитан защо след като злото на комунизма е така отчетливо, така ясно видимо, така многократно доказвано и безспорно се разраства и разраства година след година и епоха след епоха в световен мащаб, навремето Солженицин отговори без капка ирония: Попитайте раковия тумор, защо така интензивно се разпространява в човешкия организъм. Рационална причина явно няма – има само ирационални причини и мотиви, които са трудно разгадаеми. Като нацизмът, и комунизмът е деструктивен по своята природа – една античовешка, една некрофилна, една несъвместима с живота социална теория. И една още по-деструктивна, още по-античовешка и още по-смъртоносна и несъвместима с човешката природа и с живота социална практика. Откъде идва тогава масовото пристрастяване към тези две най-крупни злини на миналия век, пък и на цялата човешка история? По всичко личи, че, както и друг път съм отбелязвал, инстинктът за смърт, инстинктът за себеразпад и себеунищожение, е не по-малко присъщ на човешката общност от инстинкта ѝ за себесъхранение. И от тази безнадеждност цивилизацията ни като че ли не е в състояние да предложи изход – камо ли моето авторово безсилие.
Да хвърлим обаче отново поглед към най-популярния, към най-боеспособния аргумент (или по-скоро довод) на нашите носталгици за мнимите предимства на тоталитаризма пред демокрацията. В онези недавни времена – уверяват ни апологетите им – децата били несравнимо по-възпитани от днешните дрогирани, алкохолизирани и хулиганстващи подрастващи. За разлика от днешните, бившите деца били, видите ли, по-солидарни и помежду си, и с по-възрастните. Деца, обществено интегрирани и социално ангажирани, деца с развито чувство за обществена отговорност, предани на заветите на дедите и на националните ни цели и интереси, деца родолюбиви, но и свободолюбиви, уважаващи възрастни и съседи, деца, еднакво отговорни и към светлото социалистическо настояще, и към комунистическото ни още по-светло бъдеще. Толкова много духовни блага и добродетели, побрани в едно детство – продължават с комисарски плам носталгиите – не са шега работа, те са продукт и постижение не толкова на домашното възпитание, колкото на държавните грижи, на загрижеността на обществото и на обществениците му.
Зад тези общи приказки надничат неумолими конкретни дадености. Дадености, сурови и нелицеприятни, дадености, тактично премълчавани от митолозите и митовете за доброто старо време. Защото това повишено държавно внимание към децата и подрастващите е симулирано, неговата скрита, но неумолимо преследвана цел е не детското щастие – щастието е само фасада. Поставената свише истинска цел е да се одържави детството, да се отнеме то от децата и да се постави в услуга на ненаситната партийна идеологическа пропаганда. На практика това значеше детското съзнание да се обработи и преработи, да се идеологизира и доктринира, за да може да бъде превърнато то в инструментариум на демоничната партийна политика. Едно детство, заредено до пръсване с организационни мероприятия, с кръжочна дейност, с паради, с художествена самодейност, с отрядни и дружинни събори, с рецитали, с ритуални походи по стъпките на героите, със спартакиади и фестивали, с партийно-политически учебни години. И всичко това – в директна или индиректна прослава на ръководната роля на Партията-ръководителка. Ограбването на детството ни ставаше чрез встъпване първо в чавдарската, а няколко години по-късно – и в пионерската организация. Която неслучайно носеше гордото наименование Димитровска пионерска организация. И за да бъде щастието пълно, за да обхване милитаризираната партийна идеология детството ни изцяло и да пристъпи със старата непоколебимост и в юношеството, с прекрачването ни в гимназията следваше Комсомолът. Който също бе окачествен като Димитровски. Членството в тези три формации беше фактически задължително и всеобщо – на всяка възрастова група съответстваше подобаваща детско-юношеска партийно-политическа организация.
Спомняте ли си как звучеше тържествената клетва, с която тържествено встъпвахме в Димитровската пионерска организация? Да си я припомним: „Аз, димитровският пионер, тържествено обещавам пред другарите си и пред своя героичен народ да се боря всеотдайно за делото на БКП, за победата на комунизма. Да бъда верен на заветите на Георги Димитров, да изпълнявам законите на димитровския пионер. Обещавам да бъда достоен гражданин на моето мило отечество – Народна Република България!”
Идеологизирането ни започваше всъщност още с предучилищното възпитание – и най-ранното ни предучилищно детство протичаше под напътствието на Павлик Морозов и в сянката на висшестоящите трибуни протичаше под портретите на родни и съветски партийни вождове, под речитатива, под канона и хералдиката на вездесъщата партийна пропаганда протичаше. Представете си сега как една управляваща политическа партия в САЩ, да речем, ще организира и мобилизира непълнолетните скаути, ще прекрои отрядите им спрямо собствената си ведомствена догматика, ще ги натовари с партийно-политически поръчения и ще се радва на институционалния си триумф над детството! Подобно издевателство е не само невъзможно като социална практика – то е абсурдно и като представа. И тази му абсурдност е единствената ми надежда за моралното оцеляване на нашия извечен общ духовен дом – християнската ни цивилизация!…
