ПРЕДАТЕЛСТВАТА НА БЪЛГАРСКАТА „ИНТЕЛИГЕНЦИЯ“

Едва ли днес в света има по-невероятна „страна на чудесата“ от нашето мило Отечество!
Тук всеки първи гражданин е писател, всеки втори – политик, а всеки трети – „интелектуалец“. В последната категория влизат всякакви хора: неизвестни никому „учени“, хвалещи се „литературни критици“, посредствени или застаряващи актьори и актриси, угодливи и пресметливи „класици“, плиткоумни музиканти, суетни певци и певици и не на последно място отявлени инфлуенсъри, плеймейтки, „аристократи“ на духа и всякакви други неузрели и разръфани съзнания.
Предателствата на нашенската интелигенция не са от вчера и за тях са писали и Иван Вазов, и Йордан Йовков, и Атанас Буров, и Николай Хайтов и много, много други. Боян Пенев пък евфемистично беше отбелязал: „Имаме таланти, но нямаме характери“.
Аз няма да изследвам причините за това нерадостно явление, защото то е от сферата на психологията, само ще се спра на няколко съвременни негови проявления, които са очеваден симптом, че нашето общество е изправено пред доста сериозни проблеми в сферата на образованието и културата.
***
648 представители на нашата академична общност, накичени с титли и звания, призоваха президента Радев да не подписва закона за забрана на ЛГБТ пропагандата в учебните заведения на страната ни. Това било висш израз на „демокрация и толерантност“.
Ума ми не го побира, как може хора, които се смятат за интелектуалци да искат осакатяването и развращаването на българските деца не само пред очите им, но и с тяхната безценна „елитарна“ благословия. Подобна мерзост и  падение отдавна не бях виждал. 648 „учени глави“ са готови да унищожат българските деца заради материални облаги и потупване по рамото от западните си господари, на които служат вярно и неумолимо. 
Колективният Запад ни предложи не една и две извратени дивотии, които нашенския „културен“ елит веднага приема с отворени обятия и радостни усмивки: децата да могат да си сменят пола, когато им хрумне, всеки кретен да може да ги отнема от родителите им като „кръвен данък“ за демокритчиния Молох, да ги опростачват целенасочено и превръщат във верни еничари на сатанинските „евроатлантически ценности“.
Със самочувствието, че от простолюдието ги делят няколко вагона книги, горепосочените „академични“ светила гледат отвисоко и с презрение към своя народ и го хулят до истерия, сякаш те самите не са българи, а някаква по-висша каста, паднала навярно от небесата „със зюмбюл в ръката“, както казваше Войниковият хаджи Коста от „Криворазбраната цивилизация“. То хубаво, че са прочели толкова много книги, но в това отношение ми приличат по-скоро на Чичиковия слуга Селифан от Гоголевите „Мъртви души“, който всеядно четял всичко, попаднало пред очите му, без дори да го разбира. Та нали и Лев Толстой твърдеше, че не е нужно да прочетеш всички книги, а само тези, които са ти необходими. А после трябва да ги осмислиш, прецениш и приложиш на практика наученото от тях.
Та, нашенските квазиинтелектуални светила решиха веднъж завинаги да свършат с пагубната „токсична мъжественост“, както я определят вече западните сексолози, т. е. веднъж завинаги да превърнат населението в аморфна, безполова и „толерантна“, лесно манипулируема маса от угодливи и безхарактерни индивиди без корен, без идентичност, без мозък. Затова вече не се говори нито за хайдутите ни, нито за революционерите, нито за антифашитите, защото при тях тази „отровна мъжественост“ избликва в чудни цветове и печели свободата на родината ни през страдания и кървави битки. Само че днешните господари на света се страхуват от истинските мъже, защото истинските мъже могат да воюват, да вдигат въстания и революции и в крайна сметка да променят света към по-добро.
Най-смешното на умнокрасивите ни „титани на мисълта“ е тяхната пещерна русофобия и нападките срещу Путин за щяло и нещяло. Според тях руският президент е като един вездесъщ божествен дух, виновен за всички природни бедствия и политически катаклизми на планетата ни, нещо, в което се явява съперник дори на многоръкия индуски бог Шива.
***
Протяжен вълчи вой надигнаха нашите соросоидни „интелектуалци“ и против НПО-тата, финансирани от чужди държави, които бавно, но сигурно разяждат държавния ни организъм и съсипват бъдещето на децата ни. България вече не е суверенна държава, а опоскана и воняща американска колония. Всеки опит да се спре този туморен процес среща зловещия отпор отново на умнокрасивите ни троглодити, които са готови да хвърлят отечеството си в бездната на робството и разпада заради дребните си материални интереси и ненаситните си търбуси. Да се чуди човек дали вижда възкръснали Вазовите „чичовци“ или Алековите „ганьовци“, или пък съвременните двойници на Ст.Л.Костовите комедийни герои.
Да не говорим за гаврата с националните ни класици, която покрай прекрояването на историята ни от нечистоплътните и нагли исторически корифеи, е огромно и непростимо престъпление. Вазов е главният им прицел, защото той е гръбнакът на новата ни литература, т. е. „началото на всички начала“. Освен това името му е синоним на българин, не е върл любител на лицемерната Европа, а отгоре на всичко е и отявлен русофил. Осъвременяваха езика на „Под игото“, който според френският критик Луи Леже е „Война и мир“ за Балканите“. После поклонникът на киевския режим Манол Пейков го преведе на „шльокавица“, а накрая взеха да мрънкат да отпаднел от учебните програми поради стария си, архаичен език. Не съм чувал досега някой да е осъвременявал езика на Вергилий, на Данте или пък на Омир. Това е американска мода и е твърде нездравословна. Там вече орязаха родоначалника на националната си литература Марк Твен и закастриха всичко, което не е политкоректно и антидемократично.
Твърде обидно е и отношението към българските антифашисти и онези от тях, които са били поети и писатели. За тях и дума не се споменава от соросоидните ни критици, защото господрят им бясно размахва камшика над продажните им умове и здраво държи кесията на тяхното благоденствие и ефимерна слава. „Необразованите“ според тях  умове след 1944 година сътвориха „Железният светилник“ и „Иван Кондраев“, „Диви разкази и „Барутен буквар“, „Цената на златото“ и „Време разделно“ и ред други шедьоври. Що за нахално и безпочвено твърдение на късогледи и озлобени посредствености?!
***
Освен науката и образованието, третият бастион, който щурмува глутницата на академичната ни общност, е, разбира се, православната ни християнска вяра. Те няма да възкликнат като големият наш писател, драматург, политик и духовник митрополит Климент Търновски (Васил Друмев): „И занапред: има Православие у нас, има и български народ, няма Православие - няма и български народ.“
Православната класика за тях е тъмна Индия. Едва ли някой е чел многобройните съчинения на Йоан Златоуст, на Ефрем Сирин, на патрирах Евтимий, на Григорий Цамблак и на ред други духовни отци. Затова пък са специалсти по богомилската ерес, която възхваляват, по езотеричните буламачи на Дънов и неясните предсказания на баба Ванга, възхваляват тамплиери, масони, разни секти и ред духовни пирати и шарлатани. Неистово мразят българската църква, защото тя ни свързва духовно с братска Русия, а освен това успешно се бори с техните сатанински вярвания за душите на българите.
Eто как виждат бъдещето на религията у нас двама известни „академици“: „Имаме нужда от религия, но без бог, без баща който е строг и наказва.“ (доцент д-р Николай Гочев – „Класическа филология“ в Софийския университет). И още: „Да, и без нашите църкви, до нас има една която ми пречи, бие камбаната и ми пречи.“ (проф. Даниела Колева – ръководител на катедра „История и теория на културата“ в Софийския университет).
Думи нямам за подобно профанство и невежество. Както казва народът: гледай му ума и му крой шапката.
Само за сравнение ще цитирам една знаменита мисъл на гениалния Достоевски за християнстово: „Ако някой ми докаже, че Христос е вън от Истината и действително се окаже така, че истината да бъде вън от Христос, то бих искал да остана по-добре с Христос, отколкото с истината.“
Да, ама Достоевски не е бил умнокрасив и яростен евроатлантик. Освен това като русин е със съмнителен авторитет и репутация в очите на соросоидните ни умници.

***
Всички предателства и престъпления, обаче, които нашите интелектуалци сервират на своите бедни и неуки братя и сестри българи винаги избиват в обругаване, хулене и поучаване на тези клети същества. Това е плод на комплексарщината и прозападната папагалщина на нашенския културен „елит“, както и на нечистоплътната му гузна съвест.
Поради пословичната си страхливост, бездарие и беззъбия неолибарлните ни литератори ругаят поетите и писателите ни от антифашистката съпротива, омаловажават делото им и ги обвиняват в хиляди грехове или в наивност. Че били подлъгани от комунистическата партия. Че били терористи и чужди агенти. Че получавали пари от Съветския съюз и ред подобни небивалици и скалъпени измислици. 
Недолюбвани са от съвремените ни литературни лилипути, обсипани с незаслужени и нагласени награди, великите български творци, които са защитавали своето творчество  пред лицето на смъртта и не са предавали нито народа си, нито жаждата му за свобода и вярата му в тях. Героичните ни поети и писатели, като се започне от Ботев, през Яворов и Дебелянов, през Гео Милев и Вапцаров, през Веселин Андреев и Веселин Ханчев всички са сливали своето слово с безсмъртното си дело и саможертва в името на народа и отечеството.
Дори Алеко Константинов, който разкри най-нелицеприятните черти от националния ни характер, беше извикал: „Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на тоя измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ!“ 
А Вапцаров часове преди разстрела написа огнения си завет към идните поколения:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Неслучайно войводата Георги Бенковски не е обичал „учените глави“. Знаел е той техните дребни душици и продажничество. Този неспокоен авантюрист, обходил почти цялата Османска империя, владеел говоримо няколко езика, между които и персийски, е знаел толкова много за реалния живот и за недъзите на поробителите,  колкото не са знаели по негово време възпитаниците на няколко университета. Та нали благодарение на неговия нускърушим и пракитчен дух дължим безценната си свобода от петвековния гнет на азиатските варвари. Едва ли Бенковски е презирал истинските народни будители и книжовници. Та нали неговите най-верни съратници Панайот Волов и Тодор Каблешков са хора малко или много изкушени от науката и културата. Първият, учил в Русия, е бил учител и директор на училище, като е играел в пиесите на своя съгражданин Войников, а вторият е първият преводач на  „Граф Монте Кристо“ от френски на български език.
Не, нашите апостоли на свободата са били не по-малко учени от днешните ни акедемични продажници, но са служили преди всичко на българския народ, а не на своите „безценни“ тленни телеса.
И накрая ми се ще да завърша с един цитат от знамените „Записки“ на Захарий Стоянов, който много проницателно е уловил движещите сили на историята, т. е. народните маси, които със своите страдания, кръв и героизъм пишат с телата и душите си нескончаемата и вечна книга на земната история: „Всичко това те направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер насъкрушим, обичаха горещо своето отечество... Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите... на пръсти се броят ония учени глави, които би се решили да жертват своя гечинмек за вашето добро... Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, има ли някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши багодетели? Те се криха из миши дупки по него време...“.
Полезно е да се препрочитат родните класици, господа и госпожи академици, а освен това е хубаво да бъдете благодарни на своя мъдър и добронамерен народ, че все още ви търпи и храни, като понася всички хули и обиди към него. 
Ако пък не ви харесва моя съвет, то вземете по едно огледало и хубавичко се огледайте в него дали пък нямате всички магарешки уши, като древния цар Мидас!

Стоян ГЕОРГИЕВ, дф