В една знаменита книга, посветена на американската демокрация и публикувана през 1835 г. французинът Алексис дьо Токвил посвещава една глава от нея на тиранията на мнозинството. Той обяснява тази тирания като най-голямата опасност за демократичното управление, но е чут много по-късно.

Чувам днес често, дори от образовани хора, че има „тирания на малцинствата“, такива като ромите, ЛГБТИ хората, наркоманите и всякакви други „маргинали“, че „източват социалните фондове“, че „налагат на другите разбиранията си“, че „живеят на гърба на другите“, накратко – паразити, излишни хора. Но обичайно споделящите такива разбирания забравят, много удобно, че единственото малцинство, което е способно да упражнява тирания, защото има необходимите ресурси, са свръхбогатите. Но това е подробност.

Мнозинството, винаги когато се чувства уплашено, неспособно да реши съществени социални проблеми, недоволно от ситуация, която не може да промени и пред която се чувства безсилно (между другото, защото не е достатъчно храбро, за да мисли и да действа), намира малцинство (едно от многото в обществата), което да бъде сочено с пръст като виновно за бедите му и да бъде тормозено, за да се вдъхва кураж на иначе безсилното мнозинство.

Тиранията на мнозинството може бързо да промени едно демократично управление в прикрит тоталитаризъм, където нито една различаваща се от масовите нагласи идея не може да бъде изказана или чута. А тези масови нагласи най-често са и масови предразсъдъци – убеждения, за които не се питаме, откъде сме ги взели, от кого сме ги приели, защо са наши убеждения, приели сме ги на сляпо, без да се питаме. Защото това е по-лесно и ни спестява нуждата от мислене.

Някога римските императори като Тиберий са гонели и убивали юдеите, но и първите християни. Те са били виновни, че не искат да приемат вярванията на мнозинството. После малцинството става мнозинство (включително по повелята на императора) и започва да гони еретиците, онези, които имат различно разбиране за християнството от онова, което постановяват овластените прелати. Така и до днес отлъчват „еретиците“, били те религиозни или светски.

Светата Инквизиция се е специализирала в разобличаването и наказанието на еретиците, които са били приемливи само мъртви. И до ден днешен това име на тогавашната папска следствена служба се е превърнало в синоним на изтезанията и нечовешкото отношение към себеподобните. Сред еретиците особено място заемат „вещиците“ – някой беше успял да преброи приблизителния брой на жените, изгорени на кладата за това – стотици хиляди в Европа. Ттова също трябва да впишем в „европейската идентичност“.

В по-ново време, но основаващо се на стари предразсъдъци, ролята на жертвено малцинство поемат евреите. Един пропаганден нацистки филм ги уподобява, наред с душевно болните и инвалидите, на паразитите в обществото, които изсмукват жизнените му сили и му пречат да се развива. Тази пропаганда предшества следващата степен на тормоз – „кристалната нощ“, когато нацистите правят погром на еврейските магазини, ресторанти, кантори. Върхът на това, което започва само като пропаганда обаче предстои – концентрационните лагери през Втората световна война, снабдени с газови камери за по-бързото и по-ефикасното „окончателно решение“, термин от нацисткото оправдание на това гигантско престъпление.

Днес отново имаме набедени за несгодите малцинства, които винаги в крайна сметка са беззащитни и винаги са малцинства. Ромите, класически, откакто са уседнали и не носят в градовете една различна и шарена култура, са прицел на всички крайно-десни националисти. И те са набедени „паразити“, защото не работят, а получават социални помощи. Но недоволните от това никога не се питат, а как и защо се е стигнало дотам, че в едно сравнително богато общество може да има толкова много „социално слаби“ и то най-вече сред ромите. Простите обяснения са обичайно расистки – на ромите се приписват най-лошите характеристики на човеците.

Или имигрантите, които непременно ще са натоварени с най-лошите очаквания: те ще грабят, ще насилват, ще живеят на гърба на обикновените хора. Това се отнася дори до бежанците, които бягат от ужасите на някоя гражданска война и търсят спасение в един мирен свят. И с удивление се сблъскват с омраза и неприемане. Включително в България, където самозвани „граничари“ ще ги ловят по шубраците и ще ги тормозят всячески. Противно на надеждата, която четем в Търновската конституция: „Всекой робъ отъ какъвто полъ, вера и народность да бъде, свободенъ става, щомъ стъпи на Българска территория.“ (чл. 61)

Но напоследък едно много удобно за тормоз малцинство са ЛГБТИ хората. Обявени за „хора на греха“ от църквата (интересно, не са обявени за хора на греха олигарсите, изсмукващи общото богатство, нито призоваващите за саморазправа крайно-десни националисти). Обвинени, че организирали Прайд, че подтиквали другите да бъдат като тях и какви ли не още грехове. Последният парламент, който отново ще бъде кратък, намери за най-належащо да приеме през 2024 г. промени в закона за образованието, който забранява „извършване на пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Законът ще предвиди и санкции за учителите, дръзнали да „популяризират“ идеи и възгледи за полови идентичности, различни от биологичните. Следващата стъпка, вероятно, ще бъде забраната да се преподава еволюционната теория на Дарвин. Но пък децата ще научат в очакваните задължителни часове по вероучение, че хората сме създадени по образ и подобие на Бога (макар мъж и жена, та се чудя, от кой пол е Бог), но сме заченати в грях. Ах този секс, пак се оказа грях?! Но после ще има и списък със забранените книги, които са дръзнали да оспорят това, а след забраната и аутодафета по площадите, където ще ги горим, за да не развращават младите.

Горко им на учителите в България, ако се изправят пред необходимостта да обяснят на учениците нещо, което Ботев е написал в „Смешен плач“:

„Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. „И свободата ще има свойте езуити“, казва Гейне.

Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?… И ще бъде ден – ден първий.“

Тук има три капана. Първият, ама защо „комунистите са мъченици“? Не попада ли текстът под ударите на закона, който дефинира комунизма като престъпен? Вторият капан е, кой е този Гейне и защо Ботев не пише Хайне? Да не говорим за това, кои и какви пък са тези „езуити“? Но третият капан ще вкара учителя, който и да е той, направо в разпоредбите на новия закон, защото ще трябва да обясни, що е това хермафродит. Бедни ми, бедни ми български учители!

Няма съмнение, че законът ще насърчи единствено и само тормоза, нищо друго. Ще насърчи насилието срещу онези, които английският език нарича „странни“ (queer). Ще насърчи приемането на още и още забрани в сфери, където след толкова много политически борби забраните са били ограничени. Ще въведе наказания и наказания, един чудесен нов свят, бленуван от онези, които наивно смятат, че тези наказания никога няма да ги застигнат.

Добре дошли в НРБ, но не онази, народната, а бъдещата Наказателна република България!