Кои са историческите фактори, които обуславят сегашната политическа действителност в България?

Политологът и анализатор Димитър Ганев вече повече от 8 години присъства редовно в българските медии като коментатор на актуалните политически събития в страната. Сега един от създателите на изследователски център „Тренд“ обобщава в своето приносно изследване „Българската политическа почва“ (Сиела) събитията и факторите, които „прокарват път“ на съвременните тенденции в родната политическа и обществена сцена.
Кои са онези корени, които обуславят посоката на развитие на политическите процеси у нас от Освобождението до днес? Кои са пластовете в родната „почва“, чиито последици виждаме в съвременната политическа доктрина? Как тази „почва“ реагира на комунистическата вълна, заляла цяла Източна Европа в средата на XX век? Каква е реакцията на същата тази българска „почва“ на либералната демокрация в края на века, а и до наши дни?
В базираната на над 13 години работа с емпирични социологически изследвания монография Димитър Ганев щрихова основните моменти от българската „съдба“ и ги обяснява в контекста им на локална проекция на глобални тенденции в културно и политическо отношение. Той онагледява с примери „одомашняването“ на тези процеси и разяснява как осмислянето на тази преработка на идеи и влияния с местен привкус дава отговор на много въпроси, касаещи родното минало, настояще и бъдеще.
Като си служи с прийомите на политологията, историята и социологията, изданието успява да обобщи и анализира на достъпен език основните характеристики на българската политическа култура и нейните специфични характеристики като например: подчертано егалитарните нагласи; особеното отношение към държавата; мисленето на политиката през личности и търсене на конкретна личност, която да застане начело; лутането между източното и западното; и специфичната лоялност към силния на деня геополитически играч.
Аналитично и балансирано „Българската политическа почва“ обяснява чрез критическите и рационалните методи на науката проблемите и основните положения в българското общество, но и напомня, че независимо от политическите течения общ дълг остава познанието на миналото и развитието на съвременната критична мисъл и политическа култура.

Димитър Ганев е роден през 1986 г. във Варна. Завършва специалност „Политология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация през 2016 г., върху която стъпва и неговата първа книга „Пътят към конституцията“. Към момента е главен асистент в катедра „Политология“ на СУ. Следва откъс.

Какво означава „политическа почва“

Вероятно първият въпрос който си задава човекът видял заглавието на тази книга е какво означава това „политическа почва“. Редно е в началото да се изясни какво се има предвид под този термин.
Земната почва представлява смес от жива и нежива материя, които непрестанно реагират помежду си. Затова, когато казваме „почва“, не си мислете за нещо статично и мъртво, тъкмо напротив – почвата е процес, непрекъснато взаимодействие на живо с мъртво и външно с вътрешно. Политическата „почва“ е социална конструкция, сбор от поведения, които се преподават, усвояват и интерпретират с активното участие на индивидите в процеса на тяхната собствена социализация и лично съзряване. Понякога тя съхранява с векове дадени поведенчески модели, а друг път се разтваря под краката на цели общности и институции и ги погребва изведнъж под себе си, само в рамките на едно поколение. Именно „почвата“ е това, което формира нашата политическа култура.
Всяко общество, в това число и българското, е формирано бавно и постепенно от разнородни фактори – географски, исторически, културни и др. Те формират различни пластове. Всеки един от тези пластове влияе върху следващите и те се трупат един върху друг. Именно тези различни пластове формират „почвата“ – нашата политическа култура, нашите политически нагласи и разбирания. „Почвата“ е историческият субстрат на обществото, който съществува вън от актуалната конюнктура и без помощта на институциите. Институциите се опитват да влияят на „почвата“ и да я променят, но в действителност „почвата“ има не по-малко влияние върху институциите. „Почвата“ е толкова устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я изменят коренно. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов пласт. Нещо повече – върху тази „почва“ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, пропаганда и т.н. Но българската „почва“ не само е устоявала, а дори е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари.
Ето в този смисъл се използва понятието „почва“ – като съвкупността от сложни, исторически породени и наслагващи се един върху друг елементи на политическо съзнание, изграждащи модерната политическа култура.

***

Често от социолозите можем да чуем за електорални „ядра“ и електорални „периферии“, когато се стараят да обяснят определена динамика в партийните предпочитания на българите. В някои от случаите обаче това не са „ядра“ на партии, а всъщност са „ядра“ на политически субкултури. Получава се така, че има „ядра“, които за даден период дори си нямат партия, но не се разпиляват и не изчезват, а на избори си остават вкъщи и чакат по-добро представителство или пък припознават временно и отчасти някакъв кандидат или формация, за които стратегически подават гласа си, за да спрат кандидат или формация, които не харесват. А след време те могат да припознаят друг свой политически представител.
Политическата субкултура е много по-устойчиво явление от живота на една или друга партия. Партийните борби в едно идейно поле най-често са борба за по-адекватно представителство на определена политическа субкултура. Тя не само надживява партията, но и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда достатъчно добре нейните ценностни нагласи и възприятия, да бъде в нейния код.
Политическите субкултури в българския преход, по начина по който ще ги разгледаме, са устойчиви социални явления, които споделят общи възгледи, исторически травми, граждански ритуали, вестници, празници, паметници. Те не се увличат лесно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. Живеят вътрешен политически живот и водят вътрешни разговори, които се случват паралелно с обществения и държавния живот на България.
В историята на Прехода можем да различим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири трябва да добавим и масовата политическа култура. Ако първите четири изглеждат очевидни, то масовата може би ще предизвика почуда, но тя е особено важна.
Масовата политическа култура можем да определим първо негативно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа култура няма ясно обособен демографски профил – той съвпада почти напълно с този на пълнолетното българско население.
Това, което може да се изведе за нея е, че тя често залита по политически моди, няма твърди политически убеждения, които да я насочват в избора ѝ. Най-често е конформистка, нагаждаща се по политическия тренд. Поради липсата на опора в политически убеждения и отсъствието на принадлежност към определена общност, масовата политическа култура лесно губи доверие и интерес към политически лидери, за които е гласувала наскоро. Това я прави и податлива да даде отново политическото си доверие на някой нов играч, само защото е различен от политическото статукво към момента.
Всяка субкултура се ражда от някаква историческа катастрофа, травматично събитие, което капсулира една група хора. За социалистическата субкултура тези събития са повече от едно – Септемврийското въстание (1923 г.), Априлските събития (1925 г.), партизанството през Втората световна война и изобщо цялото политическо насилие в междувоенния период – като всички те имат образуваща роля за субкултурата. За националистическата субкултура това събитие се явява Ньойския договор от 1919 г., а за етнорелигиозната е серията от репресии спрямо турците още след Освобождението, последвалите такива по време на царския период и апогея на етническото насилие, който без съмнение е „Възродителният процес“ и последвалата го „Голяма екскурзия“. Корените на демократичната субкултура могат да се търсят още във Възраждането и църковната борба.
Без съмнение, изброените четири не са единствените политически субкултури в България, но те са най-големите и съответно най-влиятелни. Всеки друг опит да идентифицираме още една или повече политически субкултури, отделна от изброените четири, се натъква на обстоятелството, че не е толкова влиятелна, не определя политически тенденции, не влияе съществено върху политическите процеси, най-вече поради своята недостатъчна големина.

***

Ако книгата има някакви задачи, които трябва да реши, те могат да се сведат до две. Преди всичко има за цел да покаже, че всичко което се случва днес има своите дълбоки корени, които се намират в българската политическа „почва“. Второто предизвикателство, на което авторът се опитва да отговори, е да установи кои са пластовете в „почвата“ и как те са повлияли на българската политика и общество след Освобождението. Тези пластове представляват фундамента на българската политическа култура, който се развива и обогатява и след Освобождението.
На пръв поглед всички тези процеси в България изглеждат чисто нашенски. Но на втори план е точно обратното. Като изключим географските дадености, които формират първия пласт, то балканският, православният и националният пласт са продукт именно на външни фактори. Общото балканско културно пространство е следствие на дългото ни пребиваване под една власт – тази на Византия и Османската империя. Православното християнство е тук отново заради византийското влияние, а националният пласт се дължи също на външен процес, който този път идва от Запад.
Големите геополитически промени продължават да заливат България и през XX в. Краят на Втората световна война и на Студената война променят напълно политическия ред в страната. След 1944 г. страната ни става част от съветската сфера на влияние и в продължение на 45 години БКП има монополна роля във властта. Въпреки тоталитарния характер на режима, българската „почва“ реагира на новата ситуация и бавно пластовете започват да оказват влияние върху идеологическия облик на режима в България. Тази промяна ясно личи по няколко теми като македонския въпрос, културната политика, отношението към малцинствените общности и към църквата. Последният пласт – националистическият – е все още прясно положен отдолу, а комунистическата партия, давайки си сметка вече за охладнeлия ентусиазъм около комунистическата идея, започва бавно да адаптира национални елементи в идеологическия си арсенал. „Почвата“ започва да превзема режима, а той с охота приема тази дифузия, която го освежава и укрепва.
Формиралите се четири пласта още преди Освобождението далеч не остават без промяна в хора на третата българска държава. Премеждията на българите между 1878 г. и 1944 г., както и периодът на социализма добавят нови щрихи по българската политическа култура. Травматичните събития от този период формират четири общности, които представляват отделните политически субкултури в страната – социалистическа, националистическа, етнорелигиозна и демократична. Краят на Студената война носи нова промяна отвън за България. В страната ни навлиза либералната демокрация родила своя идеологически облик в младежките бунтове на 1968 г. Този либерален Запад среща в България едно консервативно общество, което не е интегрирало в себе си либералните идеи на западната 1968, но за сметка на това има няколко устойчиви политически общности (субкултури), които въпреки мощния вятър на промяната, стоят здраво в своята идентичност и само се огъват по посока на промените, без да бъдат пометени от тях. През взаимодействията помежду им може да бъде анализиран целият Преход в България, а могат да се правят и спекулации за бъдещето.
Всички изброени фактори способстват да се формира политическа култура в България със свои специфични характеристики като например: подчертано егалитарни нагласи; особено отношение към държавата; мислене на политиката през личности и търсене на конкретна личност, която да застане начело; лутане между източното и западното; и една специфична лоялност към силния на деня геополитически играч.
За да разберем по-добре българската съдба трябва да си дадем сметка, че България е локална проекция на глобални тенденции в културно и политическо отношение. Ние не задаваме трендовете, а ги одомашняваме. Но спецификата на тази преработка на идеи и влияния с местен привкус е следствие от многовековно формиралата се „почва“ и разберем ли нея ще можем да отговорим на много въпроси за себе си в миналото, настоящето и бъдещето.