Президентът на Съединените щати Джо Байдън напусна предизборната борба малко преди финала, след злополучен дебат с Тръмп, от който стана ясно, че не е с всичкия си (да не дава Господ никому!).
Намериха се дори хора да твърдят, че той все още не знае, че вече не е кандидат за президент – толкова е изкукуригал.
На негово място издигнаха вицето му Камала Харис, която през цялото време убеждаваше всички, че Байдън е с акъла си и че е изключително подходящ за президент. И след като се оказа, че, меко казано, не е права, сега й предстои предизвикателната задача в кратки срокове да убеди колкото може повече американци, че е подходяща самата тя, пък Байдън не е. И че в крайна сметка няма никакво значение. Най-лесният начин за това е да не променя абсолютно нищо в стратегията на Байдън (каквато и да са била тя) и просто да продължи, надявайки се, че не всички ще забележат промяната. Тогава обаче остава въпросът: каква е ролята на личностите в цялата тая работа, освен да са симпатични на масовия избирател по причини, нямащи общо с евентуалното бъдещо управление? Не е ли по-лесно да гласуват за своята партия, пък тя да туря за президент когото си ще и да го сменя с друг когато и колкото пъти си ще?
Една от многото разлики между ляво и дясно, поне в умовете на нас, простите граждани, е тази, че лявото е колективистично, а дясното – индивидуалистично. Подложено на научен анализ, това твърдение може и да не издържи, но общото впечатление е такова. Затова и един от най-големите проблеми на десните партии е лидерството, докато при левите не е толкова важно. В повечето случаи, ако дясна парти изгуби лидера си, тя се разпада, докато при левите лидерите могат да се сменят, но партиите си остават на същото място и със същото име. Ето, БСП ще има нов лидер, но няма да изчезне – напротив, вероятно ще ѝ се отрази добре за мъка на нейните опоненти. От друга страна СДС, след като Костов го заряза, за да направи ДСБ, тръгна надолу и сега е скромна присъдружна организация на ГЕРБ и нямаше да бъде и това, ако не държеше марката – носталгичната марка на младата българска десница. Когато пък Костов напусна и ДСБ, виждате какво остана от тях – последна дупка на кавала в една дразнещо лява, културномарксическа коалиция. Да не говорим за НДСВ, след като Царят ги изостави.
Затова и за американската левица е напълно възможно Байдън да бъде сменен с когото и да е в самото навечерие на изборите. А в това да го заменят с неговия вицепрезидент, е даже логично. Въпросът, който стои пред нас, не е дали Камала, защо Камала, каква политика ще води тя, ще пусне ли имигрантите, ще разреши ли абортите и еднополовите бракове, ще забрани ли личното оръжие на гражданите, ще се бърка ли в политиката на други държави, ще води ли войни… Не, въпросът, който стои пред нас не е този. Въпросът, който стои пред нас е какво ни пука от всичко това.
Очевидно е, че ни пука, защото хората вече се разделиха на тръмписти и камалисти (бивши байдънисти). На някои им пука, просто защото те имат само два списъка, в които поместват целия свят – списъка „Обичам“ и списъка „Ненавиждам“; списъка „Наши“ и списъка „Врагове“. В първия са сексуалните малцинства, имигрантите, зелената сделка, климатичните промени, тротинетките и всички раси, различни от европеидната, както и всички религии, различни от християнството. Във втория списък попадат националистите, привържениците на семейството, противниците на абортите, критиците на синдрома „Грета Тунберг“, вярващите християни и изобщо всички консервативно настроени хора, неподатливи на индоктринация. Кое и кой ще попаднат в единия или в другия списък, за тези хора до голяма степен е въпрос на инстинкт. Ако ги попитате защо този и този писател е в списъка ви „Обичам“, а този и този – в „Ненавиждам“, при положение, че не познавате творчеството на нито един от двамата, нищо не сте чели от тях, те няма да могат да ви обяснят, но за миг няма да се съмняват, че са прави и силно ще любят единия, а другия искрено ще ненавиждат.
На други обаче им пука за случващото се в Америка, защото къде знаят, къде долавят от обща култура, че то по някакъв начин ще ги засегне, колкото и далеч да е Америка. Технологиите смалиха света. Сега всичко се случва бързо и стига далеч. Това прави международната политика по-сложна от обикновената „игра на тронове“. След Втората световна война, в годините на Студената война сякаш беше по-просто – имаше два полюса, две сили и държавите попадаха или в отбора на едната, или на другата. В България нямаше възможност за друго влияние освен съветско (аз продължавам да го различавам от руското). После, след 1989, едната сила претърпя сериозно сътресение и светът престана да е прост и двуполюсен. Заедно с това в България дойде плурализмът, дойде многопартийната (либерална!) парламентарна демокрация. И тогава, свикнала с едно единствено външно влияния, България се оказа подложена едновременно на няколко. Още в зората на демокрацията се намериха политически партии, които обвързаха съдбата си с други държави според интересите и намеренията им към България. Средата стана остро конкурентна.
България се намира на кръстопът, на сложен кръстопът. Тя дори не е между чука и наковалнята, би било лесно. България се намира между три големи цивилизации (по Хънтингтън) – Запад, Изток и Ислям – и на всяка от тях принадлежи с едно или друго. Напоследък се присламчва и Китай (на който, слава Богу!, все още не принадлежим с нищо). Кое да изберем? За да си отговорим, първо трябва да си зададем един друг въпрос: сигурни ли сме, че помним що е то политика и за какво служи? Защо е лесно да викаме „А!“ и „У!“, даже на моменти е приятно, обаче към какво ни води това викане?
Политиката е система за постигане на цели било от народи, било от съсловия, било от партии. Целите се определят в съответствие с определени интереси. Най-голямата беда на политиката, най-голямото нейно извращение е това, че тя се е превърнала в инструмент за защита интересите не на онези, които избират политиците. Или иначе казано: в даден момент, без да се усетим, демокрацията е умряла, стига изобщо някога да е съществувала.
Освен това политиката е алгоритъмът за упражняване на властта. А пък властта е онзи феномен, който помага на хората да действат в синхрон помежду си, пренебрегвайки понякога личната си воля и желания. Без властта човечеството ще се превърне в самоизяждаща се тумба, която никога не би могла да създаде общество. Дали властта се движи в правилна посока от своето възникване към своето осъществяване? Дали властта е в ръцете на онзи, който знае какво да прави с нея? Ето това са въпросите, а не „А!“ и „У!“ и не списъците с „наши“ и „ваши“.
Не знам какво смята да прави Тръмп в Америка. Не знам какво смята да прави и Камала Харис. Мисля, че за американците ще е по-добре да спечели Тръмп, за да си поемат въздух от задушаващите глупости на либералите. Той в никакъв случай не е идеален, но каквото повикало такова се обадило – някой трябва да направи опит за обръщане от измислените ценности към истинските и в случая за Щатите това е Тръмп. Но в крайна сметка те си знаят, тяхна си работа. Нас ни интересува степента на настойчивост, с която Америка ще се намесва по нашите земи. Твърди се, че републиканците гледат повече навътре в държавата си, докато демократите са по-експанзионистични. Кое от двете за нас е по-добро? Прекомерната намеса чрез пряк дипломатически натиск и чрез различни НПО-та е дразнеща. Обаче ако тази намеса отслабне, знае ли някой какво ще запълни празнината? Ето това е едно от нещата, които трябва да се обмислят, преди да вземем решение за кого да викаме.
Другото е философията. От едната страна (консервативната) имаме визия за света, основана на разбирането за националната държава, а от другата (либералната) е глобализмът, мултикултурализмът и релативизмът, изразени в идеята за „отворено общество“ на Сорос & С-ие. Не съм фен на нито едно от двете, но сърцето ми категорично клони към първото, а второто ме плаши. И мисля, че така би трябвало да се чувства всеки с живи инстинкти за самосъхранение, защото второто е лъжа и до нищо добро няма да доведе. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, пък Камала Харис да е жива и здрава!
