Държавата ни от доста време е на автопилот. Не може да се каже, че всичко е блестящо, но не е и катастрофално. На този фон конфликтите в ДПС са тревожни.
Ние не знаем какво става, защото всичко се случва зад кулисите и това прави нещата още по-тревожни. Публичните личности от Движението в публичните си изяви по медиите ни успокояват, но фалшивото им говорене внася още допълнителна доза тревога.
Никога не съм симпатизирала на ДПС. Напротив, смятала съм тази партия за най-успешния кремълски проект у нас. Но процесите на разпад, които в момента текат в Движението, не ме радват. Напротив, силно ме тревожат.
Подобни процеси в „сараите“ не са нещо ново. Напротив, обичайни са за този властови център. След оттеглянето на Доган всички председатели са поставяни от него и впоследствие отстранявани от него. За отстраняването на всеки причините са различни, но общото е, че почетният председател не изпускаше контрола над партията. По тази причина вътре в нея не ставаше разцепление, въпреки че повечето отстранени активисти създаваха свои партии.
Някои от тези личности и създадените от тях партии даваха добри заявки и е жалко, че не успяха да получат по-широко обществено доверие. Причината за това е същата – Доган контролираше не само партията, но до голяма степен и нейния електорат и не допускаше разцепленията да се разпростират надолу. И най-влиятелните личности в ДПС губеха влияние извън Движението. А това усилваше влиянието на Доган и създаваше впечатление, че всичко е под неговия контрол и неговите решения са решаващи и окончателни.
За първи път сега не е така. Изказват се съмнения, че декларацията „Късно е либе за китка“ не е писана от него, защото освен че закъсня, тя не показва неговия стил. Но много преди да се стигне до тази декларация някои неща подсказваха, че контролът е изпуснат. А Доган не се появява публично да опровергае догадките.
Ако контролът беше както досега, Пеевски едва ли щеше да се реши на поредицата от действия за овладяване на Движението. Тези действия не се дължат на някаква негова прозорливост, решителност или смелост, а на осезаемо отслабване на контрола. Освен това последните му действия бяха доста прибързани. Отстрани изглеждаха ненужно прибързани, но в действителност Пеевски сигурно е бързал, за да не изпусне момента. Защото процесите, които са почнали да се развиват в Движението, може да не са провокирани от него, а той само да се възползва от тях. Както преди години не той е поръчал убийството на Илия Павлов, но именно той седна в освободения мулташки трон. Явно добре се ориентира и е доста пъргав.
Докато не знаем какво се случва с Доган, няма да можем да си обясним какво се случва в неговата партия. До неотдавна той имаше самочувствието, че раздава порциите и че всеки в държавата е успял, ако не с негова подкрепа, то с негово одобрение. „Депутатите нямат власт… Властта е в моите ръце. Това искам да разберете. Искам да го знаете това.“ Хвалеше се с обръчите от фирми. Тези приказки издаваха не само самочувствие. Те са до голяма степен реални. Поне доскоро. Нещо се промени, щом Пеевски така безпардонно тръгна срещу него и отцепи половината парламентарна група. Това доскоро беше немислимо.
Доган беше спокоен пред трупа на „мъжката секретарка“ в сараите си, след раздялата с най-близкия си съратник Касим Дал, спокоен посрещна лодката на Христо Иванов на Росенец, а на следващия ден дори почерпи протестиращите срещу него с кошница сладолед.
Доган беше всесилен. Само година след създаването на Движението той вече държеше лостовете, с които свали председателя на Народното събрание Стефан Савов, а малко по-късно и правителството на Филип Димитров. Веднага след това имаше инструментите да създаде правителството на Мултигруп, при което България направи рязък обратен завой. Беше завладял държавата. От този момент нататък Доган определяше курса. Коалираше се с когото реши и разваляше коалициите, когато прецени.
Всичко това стана възможно заради успешното превръщане на Доган в легенда. Агентът на ДС беше брандиран като жертва на ДС. Движението се представяше като протурска партия, въпреки че изпълняваше кремълски задачи. ДПС се оказа толкова успешен проект именно заради своята двойственост – крепи се на етнически турско-мюсюлмански електорат, а обслужва кремълски интереси. За да бъде гарантиран контролът, в ДПС винаги е имало най-много агенти на ДС.
ДПС запази влиянието се три десетилетия, като спекулираше със страха от етнически конфликти, и монополизира заслугата си за опазването на етническия мир. Като използваше страха от етнически конфликт, Доган внушаваше, че е единственият гарант за неговото опазване.
Връщам се на това, с което започнах – тревогата ми от разцеплението на ДПС. И от двете страни на разлома се прокарва идеята, че в разцеплението има етнически елемент. Това внушение не е вярно, но има почва, на която отровните му семена да покълнат. Зависи от това дали конфликтите в Движението ще могат да бъдат разрешени безкръвно.
В противен случай тектоничните процеси ще се усилват. Колко надълбоко може да стигне разломът и каква тектонична сила може да придобие, не зная, но се тревожа, защото зная, че междуетническите пожари винаги пламват от малка искра. Видяхме го при разпадането на Югославия. Тя беше изкуствено създадена държава и разпадането ѝ беше естествено, но това не може да оправдае хилядите невинни жертви.
За да можем да предвидим какво ще се случи утре, трябва да сме наясно какво се случва днес. Виждам като възможни две причини за катаклизмите в ДПС. Едната е здравословното състояние на Доган предвид възрастта му. Другата е създателите на Движението да са преценили, че то вече е изиграло ролята си и трябва да се преформатира. Така, след като изпълни задачата си, мирно и тихо се разпадна НДСВ. Но процесите на разпад в ДПС стават при много по-висока сеизмична активност. Сблъсъкът е като между мафиотски групировки. Това е колкото закономерно, толкова и тревожно.
Няма го премъдрият Соломон, който да отсъди коя е истинската майка, и битката все повече загрубява. Опасността от студената война е, че тя всеки момент може да се възпламени. Не се забелязват признаци за мирно решение на конфликта. Напротив, похватите, които се използват, са взривоопасни.
Ние наблюдаваме отстрани и виждаме, че този път не е борба между двама души. Не е и само във върхушката. Но не знаем какво става в действителност. Не знаем дали огнището на пожара е под контрол. Само се молим огънят да не плъзне. Езикът на омраза, който ни залива, е като вятър, който може да разпали езиците на огъня.
