В крайна сметка в страната останаха една срещу друга две партии. От едната страна – всички партии вкупом, от другата – народът. Партията на партиите расте, партията на народа намалява. И макар едната партия да зависи от другата, те са си доста безразлични. В парламента Партията на всички партии малко се занимава с Партията на народа, а по време на избори Партията на народа пет пари не дава за Партията на всички партии. Всяка от двете партии си има свой живот и го живее за себе си. Има една тясна ивица на застъпване между двете, в която са разположени предимно роднини на Партията на партиите и тук-там хора от Партията на народа, които искат да се впишат в Партията на всички партии – разположените на тази междинна ивица са наречени процент на избирателната активност. С времето тя се свива, от което са притеснени основно политолози, всичколози и въобщественици. За приличие те маскират своето нежелание да се замислят по-дълбоко по въпроса с констатацията: Народът се умори от избори. Тази фраза звучи загрижено и винаги на място, когато не знаеш какво да кажеш. Тя има само един недостатък – не е вярна.
Чак пък изморени! Други са причините, но никой не си направи досега труда да ги потърси със средствата на науките за установяване на причини. Имаше време, когато картината можеше да се изясни с най-обичайно анкетиране и анализиране на резултатите от допитването. Вече е по-сложно, чувства се нуждата от намеса на социална психология и тук-там психиатрия. Или пък просто оглеждане наоколо. Ето днес, да речем, неделя. Телевизиите ни просвещават на коя както е наредено. По една обществена телевизия Мика Зайкова обяснява колко сме бедни, въпреки някакви бомбастични новини, че вече сме сред богатите държави, по една частна – Красен Станчев твърди, че въпреки всеобщото мърморене колко сме бедни, икономиката ни расте с похвални темпове. Кой каквото иска – в това да вярва. Ние не гледаме телевизии да се ориентираме каква е истината, ние гледаме, за да потвърди всеки своята истина. Денят напредва. По една обществена телевизия говори специалистка по крадене на козметика, по една частна – специалист по крадене на парламентарни групи. Има всичко за всеки вкус. Само да се е оплакал някой, че животът е скучен.
Но не са много гледащите телевизия в неделя. Иначе как щяха да са пълни всички кафенета, всички плажове и молове. Опитайте се да направите резервация в спа хотел и после ме оспорвайте. Гранични пунктове, екскурзионни автобуси, аерогари – празно няма. А колко народ се отправя по горски пътеки… Ах, гората в „Силистра-йолу!“ Как хубаво е описал Иван Вазов в „Под игото“ тази зелена морава в манастирския дол, чиято прикритост и прелест я бяха направили любимо място за пиршества, веселби и оргии. Туй Вазов го пише, да знаете, не аз. И пише още той: „…при другите си лошавини игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките, обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналото клоне, е царство, а ако има при него цигулари, това е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своята философия, която ги примирява с живота“ – заключава Вазов.
Ей за тези хубавини говоря. Дестинациите се променят – местността „Силистра-йолу“ може да е да е заменена с Кушадасъ, Катерини Паралия или където и да е другаде (вече) по света, но чувството остава същото. Робството върви в комплект с улеснението да се излежаваш под надвисналото клоне и да си хапваш гивеча (правопис по Вазов), без да ти тежат грижи с управлението на държавата – тя не е твоя, тя е чужда, тъй че чуждите да му мислят. Какво ти гласуване, когато отмората на горската сянка те влече. И тъй като не сме талантливи като Вазов, днес му викаме „да отидеш в гората за гъби“, когато трябва да отидеш да гласуваш. А що се отнася до игото – то също си е променило вида, но ни е завещало същото отношение. Най-големият труд, който полага един народ под иго, е да се кара под чие иго да бъде, останалото се решава от тези, които са надделели да осъществяват игото.
В тази дистанция между човека и държавата е заченато българското чувство за сеир. То е нашето отмъщение към ония, които притежават властта. То е и нашата изгода – сеирджийското отношение доказва, че не ние притежаваме властта, а след като нямаме властта, не се налага да правим нищо. Сеирът се оказа направен точно по размера на българската душа, пасва безгрешно на всеки, независимо дали той се намира в тълпата или на върха. Дори тези, от които зависи решаването на проблемите, си съчиняват аргументи в полза на обратното, за да не се лишат от българската мечта да си зрител, зяпач, кибик. Клет, клет Светослав Малинов, който тези дни обикаля студията с молби и заклинания поне в този момент да не подклаждаме сеира, защото вече няма накъде.
Такива неща си мисля, като се оглеждам наоколо. Но знам, че това не е цялата истина. Знам, че преди да дойде безразличието е била надеждата, после отвращението и накрая отчаянието. Това са етапи, през които на нас ни е съдено да минаваме при всяка земетръсна промяна в историята ни. И ние все по-бързо притичваме през надеждата, отвращението и отчаянието и засядаме в безразличието. Пробвали сме и знаем, че то няма да ни изведе до върхове, но е спасително, опазва ни живи. Ясно е, че в онази тънка територия между Партията на всички партии и Партията на народа има и ангажирани, неотчаяни, борбени хора, които винаги са гласували и продължават да го правят. Те са тези, които надават отчаяни призиви за масово гласуване в деня за размисъл. Във всички времена ги е имало – и добре, че е така. Само че тази повърхност, наречена избирателна активност, става все по-тясна и тясна и съвсем реална е опасността след още избори да стане ивица колкото острието на нож. Ако вече не е станала. А с нож могат да се направят две неща. Първото – може да се убие чов… демокрация. Второто – може да се отреже и намаже филийка, т.е. можем да се стреснем и да се захванем да оправяме живота си. Нито една от двете партии не показва в този момент, че разбира докъде стигнахме.
