Миналата седмица кметът на Промяната ДС отрочето Терзиев стори нещо налудничаво, до такава степен нелепо, че го извикаха да дава обяснения пред общинските съветници – ни в клин, ни в ръкав прекрати процедурата по възстановяване на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк, т. нар. „Желязна дивизия“, чиито казарми са  били на мястото на НДК или както го знаят софиянци – „Монтето“. Защо?

За човек, лишен от информация „от кухнята“, има две хипотези: или се е появил нов, партийно правилен изпълнител, за усвояване на поръчката, или тази порода двуноги бозайници, известни преди два века и кусур като „якобинци“, а днес – леви либерали и „джендъри“, изпитват ужас от всеки знак на нравствена нормалност, подлагащ под съмнение извратените им идеологии и глобалистични доктрини. Всъщност абсолютно нищо не пречи да са налице и двата мотива. По-интересни са съображенията на кмета.

В становището си за прекратяване на процедурата той казва така: „Изумително изобщо е допускането на идеята, че нещо старо, останало назад в миналото може да бъде възкресено в центъра на съществуващата повече от четири десетилетия паркова композиция, създадена в съвсем друг дух“. Тоест за Терзиев въпросът е единствено декоративен, градоустройствен, така ли? Много е полезно да го знаем. Много полезно е да знаем как Държавна сигурност гледа на паметта и на историята – със страх и омраза. Комунистите мразят миналото, пълно с неудобни за тях истини, и предпочитат пред него хипотетичното и замъглено от идеологизми бъдеще, пълно с удобни за тях лъжи. Защото в това замъглено бъдеще лежи недостижимият земен рай, в който човек за човека ще бъде брат, приятел и другар и всеки ще получава според потребностите си, а в миналото остават неприятни факти като взривяването на църкви, разстрелите на хора по домовете пред очите на семействата им, концлагерите, бодливата тел по границите, привилегиите на номенклатурата, узаконеното бездарие и простащина и т.н. Да, за някого миналото може да бъде много кофти. Да оставим настрана глупостта „нещо старо, останало назад в миналото“ – че за какво иначе са паметниците, ако не да напомнят за нещо „старо и останало назад в миналото“! Да предвкусват бъдещето ли?

И за това, че въпросът с паметника не е само декоративен, не е само естетически, признава и самият Терзиев, изпускайки се: „Този паметник е обект на много спорове и е пример за необходимостта да водим осъзната дискусия за историята ни като общество“. Така значи. Много спорове. И какви са тези спорове, от какво естество? Вероятно се спори за това каква е ползата (или вредата) от това да се включи в списъка от национални ценности онова, за което говори паметника, което утвърждава като добро и достойно. А какво паметникът утвърждава като добро и достойно?

На първо място утвърждава идеята, че саможертвата е нещо красиво. Саможертвата притежава висока морална стойност, защото е свързана с дълга и със себеотрицанието, което е чуждо като мисъл на съвременния потребител, който бива насърчаван от мейнстрийма да бъде именно такъв – егоистичен, капризен, затворен в себе си, откъдето и отчужден, самотен и фрустриран – човек без съществена цел и без идеали. Идеали ли? Това е нещо много глупаво в очите на модерния свят. И може би малко опасно, защото идеалите могат да накарат човека да се държи по неприемлив за статуквото начин.

На следващо място паметникът утвърждава идеята за любовта, любов толкова силна, че заради нея си готов да жертваш живота си. И това не е каква да е любов. Не е любовта на мъж към мъж, на жена към жена или на небинарен към небинарен – такава любов е похвална. Любовта на героите, на които се посвещават паметници, любовта на героите, пред която се прекланят онези, които гледат паметниците, е любовта към родината. О, ужас! Има ли нещо по-отвратително за културния марксист от любовта към родината!

И доколкото любовта към родината е леко абстрактна, то съвсем конкретни са нещата, от които тя се състои. Преди всичко това е любовта към семейството и към малката общност – квартал, село, училище, университет; любовта към хората, с които говорите на един и същи език; любовта към предците, на които дължите ценните рецепти за справяне с житейските проблеми; любовта към миналото, пълно с хора, изпитвали същата любов, каквото изпитвате и вие; любовта към културата – това приказно изживяване на границата между материалното и нематериалното. Най-ужасно е човек да постави себе си на първо място, да се помисли за най-важен, да презре нуждите и интересите на другите. Тогава той се превръща в човекобог, което точно обратното на Богочовек. И доколкото човекобогът е богът на модерния консуматорски свят, дотолкова и любовта е омразна на този свят, защото пречи на човеците да се изродят в човекобогове.

На следващо място паметникът утвърждава идеята за благодарността и признателността. Благодарността на живите към загиналите заради тяхното себеотрицание и тяхната любов. Благодарността е едно от най-красивите чувства, които човекът е способен да изпита. Благодарността е смирение и същевременно възхищение пред трудно постижим идеал. Благодарността е признание, но и надежда, че вероятно и ти си способен да постигнеш върховете, които е постигнал друг слаб човек като теб. Най-сетне благодарността е обещание да положиш всички сили, за да се окажеш достоен за стореното за теб и да не го погубиш от леност и безразличие. Благодарността е част от благородството – най-малкото и двете думи съдържат „благодат“.

Не на последно място паметникът утвърждава идеята за войнската доблест, което е друго име на благородството, на честта. Честта е особено омразна за хунвейбина, за болшевишкия агитатор. Може би защото честта е по-скоро индивидуално, отколкото колективно качество. А болшевишкият агитатор е фен на колективизма, за него добрият човек е масовият човек. И забележете един парадокс, който не е никакъв парадокс, като се замислиш. И при човека на честта, и при масовия човек водеща е една добродетел – да жертваш личното в името на общото. Само че от масовия човек се очаква да го направи насила и в името на лъжа, а човекът на честта го върши от любов и по повеля на съвестта си, която е гласът на живия Бог у всеки от нас. Саможертвата е високо ценена при далекоизточните народи, но при тях тя е от презрение към личността, а не от любов към ближните. Защото единствено християните гледат на себе си и на другите хора като на образ Божи. Скоро в един разговор някой каза, че болшевиките са православни и православните са болшевики. И че комунизмът много прилича на християнството. Разбира се, че прилича! Наричат комунизма „християнство без Христос“. Антихристът няма да дойде, за да отрече Христос, а за да се представи за Него. „Анти-“ не означава „против“, а „вместо“.

Ако гордостта е грях, най-големият при това, то можем да наречем честта добродетелна гордост, чувство на достойнство, на удовлетвореност от извършването на нещо правилно. Удовлетвореност, съпроводена от смирение и скромност. Това е нравствена ценност, която съвременният секуларен свят не желае да вижда у масовия човек. Не е страшно масовият човек сам да избира пола си, страшно е да има чест. Затова и някои паметници се оказват неудобни.

Понеже кметът Васил „Ухото“ Терзиев е страхлив, не се обявява открито за враг на паметника, а увърта: „Искам да го има този паметник и мотивацията ми е максимално бързо да бъде реализиран паметник, който да отдава почит на тези хора, които са загубили живота си за България“ и разправя някаква сърцераздирателна история за дядо си. Същевременно обаче заявява, че ще бъде проведен нов конкурс с урбанисти, архитекти, художници, скулптори, историци, социолози, професионални организации, сдружения на гражданите. „Ще положим усилия възможно най-много творци да се включат с проекти в следващия конкурс. Ще търсим различните гледни точки и ще стъпим на данни и анализи на общественото мнение“. Тоест – от умрял писмо.

Разбира се (и слава Богу!), болшевишкото изстъпление на кмета на Промяната срещна подобаваща реакция. Много добре я обобщават думите на Борис Станимиров, Председател на Клуба на потомците на царския офицерски корпус, в който членувам и аз:

„Васил Терзиев няма историческата култура, моралния интегритет и личностния капацитет да разбере, че възстановяването на паметника на Първи и Шести полк не е въпрос на градоустройствени решения, а на възстановяване на поругана памет. Този човек е един софийски Пеевски, който си прави каквото си иска в града, погазвайки закони, решения на Върховния съд, собствените си публични обещания, а вече и решения на СОС“.

Ще добавя само, че може да мечтае да прави каквото си иска, но няма да му се получи. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.