След гласуването в парламента за първия връчен мандат – този на ГЕРБ, политици, журналисти, анализатори говорят вкупом не толкова за несъстоялото се правителство, колкото за личността, която провали диктата на скандалния Пеевски над ДПС.

Не мога да гадая защо Ахмед Доган след над две десетилетия безспорно лидерство в движението го повери на онзи, когото наричат Шиши. Факт е обаче, че Пеевски арогантно се обяви за едноличен собственик на партията, предприе бясна чистка на хора на Доган, не се посвени да прави достлук с турския посланик току преди гласуването за кабинета „Желязков“, прегърна ГЕРБ и заповяда цялото ДПС да подкрепи неговия кабинет, над който смяташе да властва по същия начин. Подцени обаче основателя на тази единствена етническа партия у нас.

Не за актуалните събития сега ми е думата обаче. Интересен е самият Доган, някои го наричат „най-добрия политик на прехода“. По невероятно съвпадение току що излезе от печат нова книга на известната историчка проф. Искра Баева – „Личностите, които определиха нашата съдба“. В нея са събрани 12 биографии на политици от епохата на социализма, на прехода и на капитализма, в който живеем сега – от Тодор Живков и Антон Югов до Ахмед Доган и Благовест Сендов. Проф. Баева проследява пунктуално живота на Сокола, от детството му, та до ден днешен. Изнася подробности, повечето позабравени, но и някои за първи път. Авторката нарича Доган феномен в годините на прехода, чието силно влияние продължава и до днес. Мисля, че за читателя ще е интересно да си спомни как действа Доган с подробностите за неговия сложен и нееднозначен път в последните десетилетия, които предлагаме в откъс от посветената на него биография.

“Личностите, които определиха нашата съдба”, проф. Искра Баева, изд. “Захарий Стоянов”, 2024 г.

Ахмед Доган – създател на първата турска партия в България

[...] Водещ политик в годините на прехода

Началото на парламентарната си дейност Доган описва по следния начин: „В началото на 90-та година Движението беше организация на мюсюлманите в страната и аз като председател представлявах предимно интересите на турците”. Първите му цели са да осигури на турците свободен избор на име и изучаването на турски език в училище. Скоро обаче амбициите му нарастват. Той обявява, че сам ще определя стратегията на ДПС, защото е убеден, че партията може да играе самостоятелна роля. Още на 29 юни 1990 г. в интервю за основната новинарска емисия на Българската национална телевизия „По света и у нас” Доган формулира политическото си верую: „Никога няма да предам, първо, демокрацията в България. Второ, сигурността на страната, изобщо на целия български народ, и заедно с това тази борба за права и свободи на всички хора, на всички етноси. Това е борба за равноправие”. Типично в свой стил след това успокоително изказване, той заявява предизвикателно, че пътят на България към Европа (всепризната тогава цел) трябва да мине през Босфора, сиреч през Турция. Фразата стряска българското общество, защото напомня за вековете османско господство, когато българските земи са били част от Османската империя, но тя не е последвана от действия, което показва, че Доган е искал по-скоро да демонстрира собственото си значение.

Отговор на предизвикателното поведение на Доган е засилването на национализма в смесените райони. А тъй като техните кадри се набират от активистите в прилагането на „възродителния процес”, те се обръщат към БСП с надеждата, че тя ще ги защити. Всъщност БСП е осъдила насилието към турците и е отрекла „възродителния процес”, но в ръководството ѝ има различни позиции, затова за Доган и ДПС БСП си остава основен противник, а СДС основен съюзник. […]

Решителният момент в работата на ВНС настъпва, когато през пролетта на 1991 г. започва работата по новата конституция. Тогава група депутати от СДС обявяват, че парламентът трябва да се разпусне, преди да изработи новата конституция, тъй като „бившите комунисти” нямат моралното право да приемат новата конституция. Недоволните излизат от парламента и обявяват гладна стачка с надеждата, че по този начин ще саботират работата по конституцията. Един от тях – Йордан Соколов, предлага на Доган заедно с неговата формация да се присъедини към бойкота, но той отхвърля предложението. ДПС продължава работата по конституцията, но само до момента, когато мнозинството отхвърля искането му в конституцията да се включи понятието „национално малцинство”. Тогава 15 от 23-та депутати на ДПС напускат ВНС и на 12 юли 1991 г. отказват да я подпишат, което обаче не пречи на нейното утвърждаване. Наистина в новата конституция влизат текстове, които изглаждат мотивирани от желанието ДПС да бъде изключено от политическия живот. Става дума за чл. 11, ал. 4, който гласи: „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа...”, както и чл. 13, ал. 4: „Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели”. С това предизвикателство трябва да се справи Ахмед Доган преди следващите парламентарни избори, обявени за 13 октомври 1991 г.

И успява да го направи, като за пореден път демонстрира тактическите си умения. За да отклони вниманието от ДПС, Доган обявява създаването на нова Партия за права и свободи, чиито документи внася за регистрация в Софийския градски съд. През август 1991 г. съдът отказва регистрацията, а седмица по-късно същото прави и Върховният съд, тъй като новата партия противоречи на изискванията на новата Конституция. Докато българското общество се вълнува от този казус, Доган внася документите на ДПС в Централната избирателна комисия на основата на регистрацията на Движението за изборите за ВНС. ЦИК приема документите, ръководейки се от решението на Софийския градски съд от 26 април 1990 г. (преди приемането на новата Конституция) да регистрира ДПС не само по Закона за лицата и семейството, а и по Закона за политическите партии. С близките си сътрудници Ахмед Доган споделя, че създаването на новата партия е било само „прах в очите”: „Никаква нова партия не искам да създавам. Просто ангажирах вниманието към нея. Вчера подадохме в ЦИК документите на ДПС, за да бъде регистрирана за изборите. Не могат да ни откажат, тъй като миналата година ние се регистрирахме и като партия и не сме преставали да бъдем такава през цялото това време”. По същото време българският министър-председател Димитър Попов получава писмо от турския си колега Месут Йълмаз, в което се иска ДПС да бъде допуснато до изборите. Писмото е оповестено в пресата и предизвиква възмущението на българите, но представителите на западноевропейските страни и на САЩ дават съвети ДПС да се допусне до изборите.

Сложните си действия по създаването на дублираща структура с цел да бъде регистрирано ДПС Доган нарича „политическа игра” и „отклоняване на вниманието”, но те му позволяват за пореден път да легитимира ДПС, въпреки конституционните ограничения. Три месеца след приемането на конституцията, на 8 октомври 1991 г., 93 бивши депутати от БСП от ВНС се обръщат към Конституционния съд с искане партията ДПС да бъде обявена за неконституционна. Това искане е подкрепено на 4 февруари 1992 г. от още 53 депутати от БСП от следващото 36 НС. Но Конституционният съд на 21 април 1992 г. отхвърля и двете искания, макар и не единодушно. […]

Изборите за 36 НС, проведени на 13 октомври 1991 г., са в центъра на вниманието на Ахмед Доган. В тях ДПС получава 418 341 гласа (7,55 %) и има 24 депутати. Този резултат е голям успех, тъй като Движението се оказва единствената партия, която успява да прескочи парламентарната бариера, наред със СДС и БСП. СДС излиза на първо място, но с много малко мнозинство, така че без ДПС не може да състави правителство. Тази ситуация дава уникална възможност на Ахмед Доган да определя съдбата на България или както той определя позициите на ДПС: „След последните избори имаме вече 10 % от състава на Народното събрание. Това беше голям успех за нас, голяма изборна победа. И стана така, че от нас зависеха и зависят много решения на законопроекти в НС. Тъй да се каже, станахме ключова партия”. И напълно се възползва от положението.

Още в първата си реч при откриването на парламента на 4 ноември 1991 г. Доган предизвиква скандал, като поставя под въпрос съществуването на БСП: „Напускайки историческата сцена, дериватите на комунистическата партия постоянно си правят упражнения за обновление. За да сме сигурни, че няма да има рецидиви на тоталитарните режими и идеологии, ние трябва да им помогнем да си намерят истинското място в политическия живот на днешна България. А това може да стане само тогава, когато се поставят на подсъдимата скамейка не само и не толкова отделни персони – кукли на историята, но и партията им като цяло. Защото в случая въпросът се свежда до доказана обща вина на една политическа организация, която е виновна за поредната национална катастрофа на Република България”. Това е неговият отговор на внесеното месец по-рано от депутати на БСП искане до Конституционния съд ДПС да бъде обявена за неконституционна партия. С тази разлика, че призивът на Доган е по-успешен, защото се превръща в закон за национализиране на имуществото на БКП и присъдружните ѝ организации.

Но най-значителната роля на Доган не е в борбата с БСП, а при сформирането на първото правителство на СДС. Лидерът на СДС Филип Димитров е принуден да започне преговори с ДПС, защото СДС няма абсолютно мнозинство в парламента. Проблемът е, че в българското общество, включително и сред привържениците на СДС има силни анти-ДПС настроения заради връзката му с Турция. Затова Доган е толкова внимателен при преговорите, както сам разказва: „В момента се водят неофициалниконсултации за правителство. ДПС ще участва в него само при необходимост, а не на всяка цена. Ние не сме хора, които правят пазарлъци”. Доган предоставя на Филип Димитров правото да състави самостоятелно правителство без участието на ДПС. Изглежда сякаш Доган е направил услуга на Филип Димитров, но решението се оказва по-скоро в полза на ДПС, тъй като то поставя правителството на СДС в зависимост от волята на ДПС, докато ДПС запазва свободата си на действие.

Ахмед Доган демонстрира нарасналото значение на своята формация и при първите преки президентски избори по новата конституция, обявени за 12 януари 1992 г. От името на СДС в тях е издигната кандидатурата на дотогавашния президент д-р Желю Желев с подгласничка поетесата Блага Димитрова. Въпреки че Желю Желев олицетворява демократичните промени, той не успява да спечели на първия тур и му се налага да отиде на балотаж срещу непартийните кандидати на БСП юриста проф. Велко Вълканов и правозащитника Румен Воденичаров. А за окончателната си победа на д-р Желев му се налага да благодари на Ахмед Доган, защото тя е постигната благодарение на гласовете на българските турци. Близостта между Ахмед Доган и д-р Желев ще продължи през всички последвали години.

През лятото на 1992 г. идва моментът Ахмед Доган да покаже, че подкрепата за създаването на правителството на СДС не е била безусловна. Когато действията на правителството, обявило се за „смяна на системата”, засягат болезнено интересите на синдикатите, медиите и селото, Доган напомня за себе си. На 24 юли 1992 г. при гласуването на внесения от БСП вот на недоверие към правителството на СДС Ахмед Доган гласува за недоверие, докато останалите депутати от ДПС – против вота. Правителството печели вота и не обръща внимание на знаковата позиция на Доган, независимо че той я обяснява във в. Дебати: „Моят глас против правителството беше първо предупреждение и последна подкрепа за него. По всяка вероятност веднага след парламентарната ваканция ДПС ще поиска пълно реорганизиране на кабинета, но не е изключено и формирането на нов екип”. Филип Димитров подценява думите на Доган, защото смята, че той не може да си сътрудничи с БСП в светлината на взаимните им опити да се забранят. Но подценява политическия прагматизъм на лидера на ДПС, който неведнъж е заявявал, че при дадени обстоятелства казва едно, а при промяната им – друго.

Всъщност тази позиция на Ахмед Доган е опит да постави ДПС в центъра на парламента, а не да го направи придатък към СДС. Още преди вота има няколко случаи, когато ДПС гласува заедно с БСП – например на 27 февруари 1992 г. заедно отхвърлят една от поправките, предложени от СДС в закона за земята, която ограничава кооперациите и правата на онези, които обработват земята. При това още на 22 октомври 1991 г. Ахмед Доган прави следното признание пред съветския посланик Виктор Шарапов: „По социалната политика възгледите на ДПС и БСП са еднакви или близки. Другият елемент е свързан с приватизацията на земята”. А след като Филип Димитров отказва да се съобрази с исканията на ДПС и влиза в конфликт с президента Желев, на 23 септември 1992 г. Ахмед Доган обявява, че сваля доверието си от правителството. При вота на доверие, поискан от СДС на 28 октомври, ДПС гласува против и правителството пада.

Така Доган демонстрира, че може да играе водеща роля в българската политика. Още повече нараства значението на ДПС при преговорите за съставяне на следващо правителство в същия парламент. СДС не предлагат подходящ нов премиер, БСП също не успява да формира правителство, след което последният шанс за съставяне на правителство е мандатът на ДПС. […]

Тогава се налага Доган да посочи новия министър-председател и решава да избере не някой от членовете на ДПС, а икономическия съветник на президента Желев проф. Любен Беров. При това не допуска в състава на правителството с мандата на ДПС да влезе нито един турчин, за да избегне обществената подозрителност към турците и ДПС. Един представител на ДПС все пак е включен в правителството – това е вицепремиерът Евгений Матинчев, който обаче е българин. Тактиката на Доган се оказва успешна, много скоро всички забравят, че новото правителство е с мандат на ДПС, при това то изпълнява икономическата програма на СДС, но при вотовете на недоверие е подкрепяно от БСП. С други думи, Доган наистина успява да превърне ДПС в балансьор и парламентарен център.

Ахмед Доган има ясна позиция и по външнополитическите дилеми на България. През 1990–1992 г. той е категоричен привърженик на преориентирането на България от Изток на Запад. По това време за „път към Европа” се обявяват всички стари и нови политически сили, а разликите са в това, че СДС предпочитат Европа да е в пакет със САЩ, а БСП иска преориентацията на Запад да не наруши добрите отношения със Съветския съюз. В тази ситуация Доган търси свой собствен път.

Първата специфична за ДПС външнополитическа посока е Турция. Именно към нея е обърната известната фраза на Доган, че пътят на България към Европа трябва да мине през Босфора. Пак с негова помощ на 6 май 1992 г. в Анкара е подписан Българо-турският договор за „мир, добросъседски отношения, сигурност и съвместно сътрудничество”. Този договор възстановява двустранните отношения след рязкото им влошаване заради „възродителния процес”. С Доган и Турция е свързан и един от първите големи скандали от годините на прехода. През февруари 1992 г. в българските вестници са публикувани сведения, че на 4 февруари Ахмед Доган е предал в турското посолство в София списък на работещите в българските дипломатически представителства разузнавачи. Аферата е наречена „Оня списък” и нанася тежък удар на българското разузнаване. Но Доган не е склонен да изпада в пълна зависимост от Турция и го казва ясно: „Каквото става в България с българските турци, си е наша работа”. Той не допуска прякото турско влияние в ДПС, което впоследствие влошава отношенията му с турските лидери.

Особено интересно е отношението на Ахмед Доган към глобалните сили. Още на 13 юли 1990 г., скоро след като за първи път влиза в парламента, Доган се среща със съветския посланик Виктор Шарапов. В продължилия два часа и половина разговор Шарапов се интересува преди всичко от ДПС като „уникалното явление” и от оценките на Доган за политическата обстановка. Приятелският тон между двамата се запазва и след повече от година, когато от 22 октомври 1991 г. Шарапов кани Доган в посолството.[…] Доган използва срещата, за да декларира вижданията си за новото място на България. Той повтаря тезата си за безалтернативния път на България към Запада, но същевременно казва, че „не вижда възможност България да следва външнополитически курс, без да поддържа близки икономически и политически отношения със СССР като цяло и специално с Русия и отделните републики”. И дори упреква СДС, че са тръгнали към американизация на външната политика, докато според Доган „Русия е свръхсила и това трябва да бъде отчитано при всички случаи, особено за гарантиране на националната сигурност на страната ни”. Той подчертава значението на Русия за България и след разпадането на Съветския съюз, което става и една от разделителните линии между ДПС и СДС. По неговите думи: „Аз мисля, че прекъсването на търговските и икономическите връзки с бившия Съветски съюз беше грешка, защото 60 % от експорта ни беше насочен там. Ние се предоверихме на САЩ”.

Отношението на Доган към САЩ е доста по-сдържано. Веднага след първата си среща със Шарапов на 13 юли 1990 г., той посещава и посолството на САЩ, но там е приет само от двама секретари. Те му предлагат едномесечно пребиваване в САЩ през октомври с.г. за тяхна сметка, но за разлика от повечето български политици Доган не приема предложението. През март 1991 г. той се среща с посланика Хю Кенет Хил, но като цяло отношението му към голямата отвъдморска сила остава сдържано и никога не я посещава. И при срещата си с бившия български цар Симеон Сакскобургготски в Мадрид на 9 март 1992 г. Доган предупреждава: „Не бива да изпадаме от една крайност в друга. От опеката на Москва да се хвърлим към Съединените щати”. Същото обяснява и пред актива на Втората национална конференция на ДПС (27–28 ноември 1993 г.): „Ако на този етап Америка за нас е образът, то реалността е Русия. Америка е твърде далече, господа. Русия е и ще продължава да бъде геостратегически партньор при още много събития в нашия свят. Дори и да се включим, което е необходимо и за което трябва да се борим, в системата на НАТО, това все още няма да бъде разрешение на въпросите, свързани с нашата национална сигурност”. С тези външнополитически позиции Ахмед Доган се очертава като умерен политик, който може да намери общ език както с прозападните, така и с произточните сили.

Независимо от политическите успехи на ДПС социално-икономическото положение на българските турци и мюсюлмани след началото на икономическите реформи не се подобрява, а се влошава. Законът за земята възстановява собствеността върху земята на онези, които са я притежавали преди кооперирането, което изключва българските турци. Докато фалитът на социалистическата местна индустрия оставя хиляди турци без работа. И те отново започват да се изселват, този път в търсене на препитание – около 165 хиляди турци заминават в Турция само през 1992 г. Това обаче застрашава позициите на ДПС като единствен защитник на българските турци.

Освен всичко друго икономическите изпитания раждат носталгия към сигурността от социализма и на изборите от 18 декември 1994 г. БСП постига стабилно мнозинство, а гласовете за ДПС спадат до 283 094 или 5,44 % (15 депутати). Новото правителство на БСП не успява да се справи с реформите и в средата на мандата след масови демонстрации губи властта, което отново дава възможност на ДПС да се включи в голямата политика. Още при президентските избори от октомври–ноември 1996 г. гласовете на ДПС съдействат за избирането на кандидата на опозицията Петър Стоянов и отношенията със СДС са възстановени.

В новите парламентарни избори, проведени на 19 април 1997 г., Ахмед Доган за пръв път включва ДПС в коалиция, чиято цел е да прикрие намаляването на гласовете. Коалицията е наречена Обединение за национално спасение и включва няколко малки формации, включително и Федерацията „Царство България”, и получава 323 429 гласа (7,6 % и 19 мандата). Привличането на монархическата формация е стъпка към още една оригинална идея на Доган: да заложи на завръщането на Симеон Сакскобургготски като политик в България. Доган е първият действащ български политик, който още в началото на 1992 г. посещава бившия цар в Мадрид. Тогава, на 13 март 1992 г., той казва пред испанския в. „АВС”: „Ние не можем да бъдем безразлични към идеята за монархия, която вероятно тепърва ще се развива, т.е. алтернативата тоталитаризъм – демокрация се преобразува в република или монархия и ние трябва да бъдем готови за един такъв избор”. Първата стъпка към политическото завръщане на Симеон Сакскобургготски в България става именно коалицията Обединение за национално спасение, в която основната сила е ДПС.

След изборите от април 1997 г. СДС и неговите съюзници разполагат с голямо мнозинство, а ДПС активно сътрудничи на второто правителство на СДС. Новият премиер Иван Костов обаче не е забравил за ролята на Доган при свалянето на първото правителство на СДС и дори определя ДПС като „проклятието за България”. Затова Костов се опитва да замени ДПС на Доган с нова паралелна турска формация: на 12 декември 1998 г. той подпомага създаването на Националното движение за права и свободи (НДПС) с председател отцепникът от ДПС Гюнер Тахир. Опитът на Иван Костов да отстрани Доган от политическата сцена не успява, но той използва държавната власт, за да затрудни дейността и финансирането на ДПС. Както разказват членове на ръководството но ДПС, почти година Доган няма средства да плати заплатите на служителите в партийната централа и дори да плати сметките за телефоните.

Спадът в политическото влияние на ДПС през втората половина на 90-те години е преодолян благодарение на новата тактика на Ахмед Доган. На 30 септември 1999 г. той подписва споразумение с БСП, БСДП, Българската евролевица и Отечествения блок на труда за създаване на Съвет на опозиционните сили срещу правителството на Иван Костов. Но не прекъсва отношенията и със СДС, като на 14 март 2000 г. в Пловдив дори е проведена помирителна среща между двамата лидери, след която е обявено, че след изборите през 2001 г. ДПС може да влезе в управлението заедно със СДС. Само че Доган се е научил да не вярва на декларации, затова не се отказва от самостоятелни действия. На редовните парламентарни избори, проведени на 17 юни 2001 г., ДПС отново се явява в коалиция с партията „Евророма” и Либералния съюз, с които се опитва да разшири влиянието си чрез привличане на ромите (втората по големина етническа група в България). С тяхна помощ ДПС получава 340 395 гласа или 7,45 %, които му осигуряват 21 депутати и мястото на четвърта политическа сила. Сбъдва се и заявлението на Доган, че ДПС ще влезе в управлението […]

Завърналият се в България през пролетта на 2001 г. Симеон Сакскобургготски създава нова партия НДСВ (Национално движение „Симеон Втори”) и с нея печели парламентарните избори. За абсолютно мнозинство не му достига един мандат, затова кани ДПС за съвместно коалиционно управление. Оказва се, че пътуването на Доган до Мадрид през 1992 г. и коалицията от изборите през 1997 г. дават резултат.

В новото правителство ДПС вече участва открито с двама министри и петима зам.-министри, повечето от които са български турци: Доган е преценил, че времето за това е назряло. Но самият той няма намерение да влиза в изпълнителната власт, а предпочита да запази контрола си върху ДПС. Резултатите се виждат на следващите избори от 25 юни 2005 г., когато ДПС получава рекордните 467 400 гласа (12,68 % с 34 депутати), които отново му отреждат трето място. Резултатът се дължи и на умението на Доган да представи ДПС като партия на властта, която осигурява финансови предимства за бизнеса. На 23 юни 2005 г., два дни преди изборите, в популярно телевизионно предаване („Шоуто на Слави” по БТВ) Доган заявява: „Имаме си обръч от фирми – те ни финансират, ние им помагаме”. Тези думи предизвикват скандал, защото откровено демонстрират връзката между политиката и бизнеса. Всеки друг политик би платил за такова откровение (защото никой не се съмнява, че всички го правят) с отлив на гласове, но не и Доган. Неговата сила е в това, че овладявайки политическото представителство на българските турци и мюсюлмани, той има сигурен електорат, който не може да загуби.

ДПС остава във властта и след тези избори, но новото правителство е формирано много трудно и след като първите две сили се провалят, то отново е с мандата на ДПС. Начело на правителството застава лидерът на първата сила БСП Сергей Станишев, включва се и втората НДСВ, а заедно с ДПС те си разпределят властовите позиции в съотношение 8 (БСП) към 5 (НДСВ) към 3 (ДПС). В това правителството присъствието на представителите на ДПС се увеличава: трима министри и 14 зам.-министри. За пореден път Ахмед Доган се оказва прав в твърдението си, че ДПС вече не е само балансьор, а става ключов фактор, без който не може да се състави правителство. Но успехът предизвиква и негативни реакции и обвинения, че ДПС „преяжда с власт”, на които Доган отговаря на конференцията на ДПС на 1 април 2006 г. Но се съобразява с критиките и когато през април 2008 г. идва времето за промяна в правителството, на мястото на сменените министър и зам.-министър от ДПС той предлага българи – сиреч повтаря тактиката от първия мандат на ДПС с правителството на проф. Любен Беров. Въпреки отдръпването на турците от авансцената на политическия театър атаките срещу ДПС продължават. В края на август 2008 г. новият силов политик Бойко Борисов обявява: „Доган трябва да бъде изваден от властта”. Разбира се, Ахмед Доган не му остава длъжен и за пореден път размахва опасността от етнически конфликти, ако бъде атакувано ДПС като гарант за „етническия мир” в България. Прави го в специална статия във влиятелния всекидневник в. „Труд”, озаглавена „Някой пали искрата на етническия бунт”.

Предизвикателствата пред Ахмед Доган нарастват, защото към атаките от страна на Бойко Борисов се прибавя и недоволството вътре в ДПС. За да демонстрира пред съпартийците си кой държи контрола в ДПС, Ахмед Доган прави поредното си провокативно изказване: „Властта е в моите ръце, това искам да разберете. В мен е концентрирана властта, не е във вашите депутати, искам да знаете това нещо. Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата ”. Той казва това на 25 юни 2009 г. на събрание на ДПС в Благоевград, но с намерението да го чуят навсякъде и това наистина става. Но недоволството в ДПС не намалява, а води до поредния опит за разцепление – през януари 2011 г. от ДПС се отделя Касим Дал, заместник-председател и дясна ръка на Доган от 1985 г. На 1 декември 2012 г. Дал заедно със съмишленици, между които е и лидерът на Младежкото ДПС Корман Исмаилов, създават Народна партия „Свобода и достойнство”. Но и новата партия не успява да раздели гласовете на българските мюсюлмани, тъй като получава малко над процент в изборите през 2013 г.

Изправен пред брожения в ДПС, Доган решава, че е дошло времето да се оттегли от председателския пост в ДПС. Прави го на VIII национална конференция на движението, проведена на 19 януари 2013 г. Точно тогава обаче става нещо неочаквано – докато Доган чете доклада си, в който обявява, че се оттегля от активната политика, младеж от гостите (25-годишният Октай Енимехмедов) се качва на сцената и се опитва да го застреля в главата. Пистолетът засича и атентаторът е съборен от хората от президиума, но тази сцена е заснета и предадена по националната телевизия. Така по съвсем необичаен начин приключва последният мандат на Доган като председател на ДПС. Оставката му е приета и той е определен за почетен председател, с което приключват обществените му изяви.

Почетен председател на ДПС

Ахмед Доган напуска ръководството на ДПС, но почти никой в България не вярва, че това означава край и на политическата му роля. Потвърждението идва само три години след оттеглянето му. На новогодишното тържество в резиденцията на Доган в Бояна на 24 декември 2015 г. Доган остро критикува своя наследник Лютви Местан, след което той е отстранен от ръководството и изключен от ДПС. Причината за атаката е протурската декларация, която Местан чете от името на ДПС в парламента след свалянето на руския самолет Су-24 от турски изтребител на 24 ноември 2015 г. С това действие Доган не само показва кой контролира ставащото в ДПС, но и това, че няма да допусне промяна в стратегическата линия на ДПС на балансьор между външните сили.

Уважението към Доган в ДПС ни най-малко не е намаляло през трите десетилетия след 1989 г. Неслучайно един от най-дългогодишните депутати на ДПС д-р Хасан Адемов отговаря през 2016 г. на въпрос кой ще бъде новият лидер на ДПС така: „Вижте какво, ДПС си има лидер и той е г-н Ахмед Доган. На конференцията ще бъде избран следващият председател на ДПС”.

Ахмед Доган продължава да е дразнител в българското общество, както показва скандалът, предизвикан от опита на лидера на дясната партия „Да България” Христо Иванов в началото на юли 2020 г. да влезе в лятното имение на Доган на пристанищния терминал Росенец на Черно море, което се оперира от нефтопреработвателното предприятие „Лукойл”. От този акт започват продължителните масови протести срещу управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ, които разтърсват политическата сцена на България и предизвикват дълготрайна нестабилност. Но когато отново се стига до създаване на редовно правителство през 2023 г. се оказва, че въпреки скандалите и атаките позициите на ДПС са останали непокътнати.

Десет години, след като Доган официално се оттегля от председателския пост в ДПС и осем години, след като сменя Лютви Местан с Мустафа Карадайъ, отново му се налага да действа. Това става в края на 2023 г., когато на 7 ноември Карадайъ подава оставка, след като Доган е направил медийния магнат Делян Пеевски съпредседател на парламентарната група на ДПС. В тази ситуация Доган отново поема временно ръководството на движението. Първоначално той дава пълното си доверие на Пеевски като бъдещ председател на движението, но след като среща съпротива сред българските турци, на 3 януари 2024 г. обявява, че ДПС ще има двама съпредседатели: Делян Пеевски и Джевдет Чакъров. Поредната намеса на Доган в политиката на ДПС показва, че той няма намерение да изостави своето творение на променливите политически страсти, а ще продължава да контролира неговото развитие…

И ако сравним позициите на ДПС със съдбата на другите партии, създадени в началото на българския преход, изводът е, че ДПС е единствената партия, която присъства в парламента през всички отминали години (редом с БСП, чиито позиции обаче се свиват), която участва официално в три правителства, а две от тях са съставени с нейния мандат. Основната заслуга за това е на Ахмед Доган.

Източник: *Черно на бяло ; Автор: Христо Георгиев