Още във вторник, когато вече бяха излезли окончателните резултати от изборите, разсъждавахме по темата в Националното радио. Онзи ден пък в Националната телевизия.
Тогава съвсем импровизирано предложих една идея, която после пуснах да се тества и в социалните мрежи. Признавам, че е малко екзотична, затова моля да не я разглеждате като сериозно предложение, а по-скоро като тема за размисъл.
Мисля, че вече не остана човек, който да не е на мнение, че нашата демократична политическа система не може да произведе нищо по-различно от това, което видяхме на последните не знам вече колко избори – редовни и извънредни. Две съизмерими една с друга партии се редуват на първото и второто място, после идват две-три с близък помежду си резултат, които оформят средата, и накрая са субекти, които с мъка са прескочили бариерата. И нито една партия не получава достатъчно подкрепа, за да състави правителство и да управлява спокойно. Това е много порочно. Болезнено е. Болезнено е, защото в почти всички случаи на партиите са налага да си плюят на сурата, колкото и гьон да е тоя сурат. Довчера са се нападали по най-отвратителен начин, днес са в коалиция. Електоратът се обезсърчава и с всеки следващи избори активността му намалява. С намаляването на активността намалява и абсолютната (по принцип крехка в условията на секуларна държава) легитимност на управлението. С намаляването на легитимността изчезва уважението към институциите, а омразата към политическата класа добива тревожни размери. Какво е решението?
Преди всичко нека кажа (пък вие ме ругайте колкото си щете), че в рамките на този свят тук и сега абсолютно решение няма, защото светът цял лежи в зло и дори и най-добрите начинания рано или късно се извращават под натиска на изкушенията. Но в нашия случай някакво решение все пак има и то е да се осигури комфортно мнозинство на победителя в изборите, за да може той да управлява еднолично и да носи отговорността за управлението си.
Всички знаем каква е практиката в Гърция. Там от 30 години (с известно прекъсване по времето на Сириза от 2016 до 2020) действа правилото на служебното парламентарно мнозинство, което по изкуствен начин се предоставя на партията с най-голям изборен резултат. Техният парламент е от 300 души, а бариерата им е 3%. Когато партията, класирала се на първо място, получи резултат над 25%, тя автоматично получава 20 допълнителни депутати. А пък за всеки половин процент (0.5%) над този резултат получава по още един депутат, като обаче максималният брой на допълнителните (изкуствените) депутати за първата политическа сила не може да надхвърли 50 души. Не знам как би изглеждало това, приложено към нашите последни парламентарни избори, защото ГЕРБ за малко недостига 25% – има 24.7%. Но пък и нашият парламент не е от 300, а от 240 души. Все едно, принципът е този – по изкуствен начин да се увеличи броят на депутатите от първата партия, за да получи тя достатъчно парламентарно мнозинство.
Има само един проблем. Гореописаният начин заличава изцяло идеята на демокрацията. А идеята на демокрацията (нека я припомним още веднъж!) е следната: приемаме властта за цяло, за 100%. Всеки гражданин има равна част от цялата власт. Ако българите са, да кажем, 6 милиона, аз притежавам и никой не може да ми отнеме една шестмилионна част от властта. Оперативното упражняване на властта, наречено „управление“ обаче е друго. Повечето хора нямат време, нямат желание и което е най-важно – не са компетентни да управляват. Затова чрез средствата на представителната демокрация и с помощта на избори некомпетентните делегират на компетентните – много по-малко на брой – своите парченца власт. Делегират им ги и ги уведомяват каква е в общи линии тяхната политическа воля, та да могат компетентните да управляват според нея.
Проблемът обаче е, че в България, пък и не само тук, отдавна не управляват компетентните. Извън органите на властта остават десетки хиляди хора, по-компетентни от онези, които попадат вътре. А некомпетентните попадат вътре, единствено заради по-силното си желание и по-занижените си нравствени критерии, които им помагат да приемат безболезнено факта, че често се оказват марионетки на сенчести кукловоди.
Друг проблем е, че не само компетентните са отстранени от властта, но е отстранен и естественият духовен елит на нацията. А именно той трябва да управлява заради интелекта и здравите си нравствени устои. Казвам „духовния елит“, защото икономическият и финансовият винаги е притежавал властта, но това не е достатъчно за всеобщото благо. В икономическия елит могат да попаднат истински питекантропи с напълно закърнели морални ценности.
Трети проблем. Не знаем какво искаме. Пращаме някакви хора да управляват държавата, обаче не знаем какво искаме от тях. А едно общество може да иска най-различни неща. Например може да иска да е максимално богато при минимални усилия. За обществото благоденствието и безметежието може да са приоритет №1. А може, с цената на благоденствието и безметежието, с цената на временни ограничения, обществото да иска да покрие определени стандарти и по този начин да се изравни с други общества, които е приело а еталон. Може да иска да има най-мощната армия между съседите си. Може да иска да няма външен дълг. Може да иска да прати експедиция на Марс. Всичко може.
Така или иначе, според логиката на демокрацията, тези, които няма да се ангажират пряко в постигането на целите на обществото, делегират властта на някакви други – добри или лоши, – които са готови да се пробват. Но при този начин на осигуряване на изкуствено мнозинство като в Гърция, цялата идея се проваля. Защото дадена партия събира гласове, да речем, за 100 депутати, след което ѝ дават още 30 депутати, за които не е събрала гласове, не е събрала онези парченца власт, които ѝ трябват по законите на демокрацията. И по-лошо: тези 30 допълнителни депутати са събрали своите парченца власт, но от хора, които са ги дали някому другиму. Ето защо казваме, че тази система на практика зачерква демокрацията в нейната философия, дълбоко в нейната същност.
Затова си мисля, с което и започнахме, че може би няма да е зле да се подходи по друг начин. Нека парламентарните избори са пропорционални, но да бъдат на два тура. На втория тур се явяват всички, които са прескочили бариерата на първия. На втория тур също има бариера, но тя е още по-висока. Колко точно – да кажат онези, които са добри в сметките. Така в парламента ще влязат по-малко субекти с по-изразена обществена подкрепа. Пак е възможно да се очертае един, който да управлява сам, носейки цялата отговорност. Тогава и опозицията ще е опозиция, а няма да се мърси от недостойни сделки с управляващите. Разликата с първия подход е тази, че при втория в крайна сметка победителят ще управлява с истински гласове, а не със служебни, никой от избирателите няма да е ограбен и никому няма да е подменена волята.
При обсъждането на тази идея в социалните мрежи, единственото сериозно възражение беше, че активността ще падне още повече и на практика никой няма да отиде да гласува на този втори тур. Вижте, знаем, че гласуването у нас на теория е задължително, но то никога няма да бъде такова, докато няма работеща система от наказания. Да измислят нещо – например който не е гласувал да не може да вземе разрешително за оръжие, ловен билет, да не може да регистрира фирма, да не може да участва в управлението на юридически лица, да му се отнемат точки при кандидатстване за нещо, за което се събират точки, да бъде лишен от данъчни облекчения, ако такива му се полагат и т.н. Ще го измислят. И като го измислят, вторият тур, за който говорим, ще се случи и вярвам, че ще произведе по-стабилни управления. Разбира се, може и да не съм прав.
И накрая няколко думи за конкретната ситуация. Всъщност, две неща. Първо: в никакъв случай ГЕРБ и Промяната да не си помислят за поредна коалиция помежду си – това ще унищожи и двете страни. ГЕРБ да си направят коалиция с ДПС и да си вземат недостигащите мандати от, да речем, ИТН. ИТН са подходящи за пълнеж, а Станислав Трифонов не е толкова неразбран, колкото някои се опитват да го изкарат. Печеливши от тази работа ще са Промяната, защото като останат в откровена опозиция, нищо чудно да започнат да възстановяват доверие за сметка на неминуемото разочарование от управляващите.
И второ: Борисов трябва да е премиер лично. Вече показа достатъчно мекота и феновете му започват да го гледат с озадачено повдигнати вежди.
И трето: Картаген трябва да бъде разрушен.
