Информационният повод е, че в сряда, на 29 май, тленните останки на цар Фердинанд бяха тържествено положени в криптата на двореца Врана. В продължение на 76 години той лежеше в „Св. Августин“ в Кобург в очакване да се изпълни последното му желание – да бъде погребан в любимата си България – страната, която даде смисъл на аристократичния му живот и осъществяване на неговото историческо предназначение.
Приятно изненадан съм, че не се изля тази помия, която очаквах. Разбира се, имаше и отвратителни коментари, но без тях не може – някои хора просто са си бесновати. Други споделиха смущението си, че е имало две опела – католическо и православно. Голям праз, ще кажете, но всъщност не е малък. Притесненията на хората идват оттам, че според каноните който служи с отпаднали от Църквата, сам отпада от нея. И все едно дали ще си мислите, че православието е отпаднало от католицизма или католицизма от православието. Факт е, че между двете има схизма.
„Чакай, чакай! – чувам ви да викате. – Нали на 7 декември 1965 Вселенският патриарх Атинагор и римският папа Павел VI едновременно отмениха анатемите, които си размениха през 1054 патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX чрез кардинал Хумберт!“. Няма такова нещо. Не може двама епископи на своя глава да вдигнат Великата схизма. Ако можеха, защо продължаваме да служим отделно, защо опяха Фердинанд веднъж православно и веднъж по католически?
Но нека се притесняват онези, които са участвали в съслужението. Отстрани погледнато (граждански и политически), не е голяма драма. Та нали и при коронацията на крал Чарлз III, в момента, в който ставаше глава на Англиканската църква, пееха на гръцки псалм 71:
Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда,
за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда.
Става дума за цар Давид и неговия син от Вирсавия – Соломон. Подходящо за Чарлз, който е син на Единбургския херцог принц Филип (член на гръцкото кралско семейство) и очевидно православен, колкото и да не се говори за това. Нашите царе пък са роднини с английските крале и не само с тях. В Европа всичко е омешано така, че монархическата власт или бледото подобие, което е останало от нея, да се върти в една голяма фамилия. Именно членство в тази фамилия, прозирайки бъдещето, е търсил Стамболов, действайки за възкачването на Фердинанд на българския престол.
Фердинанд
Като личност той е олицетворение на цивилизационния избор на българите. И е сторил всичко онова, което е вярвал, че се е очаквало от него. Този избор, а именно Запада с неговите граждански свободи, технологичен просперитет и богатство, българската нация прави още в зората на своето раждане или по-добре да го кажем – в зората на своето осъзнаване и консолидиране някъде в средата на 19 век. Обезглавена откъм аристокрация, с крехка, малобройна и колеблива интелигенция, българската нация се задушава в корупцията и беззаконията на Болния човек на Босфора. И доколкото Османската империя е Ориент, то нейната естествена алтернатива е Окцидентът. Така, въпреки тревогите на някои загрижени наши първенци в Цариград, либералният елит на младата българска нация се ориентира към Запада, още преди да е предприел конкретни постъпки за извоюване на политическа независимост.
Фердинанд е сложна личност. Не може да бъде сведен до изкупителния козел, който прогресивното гражданство ще заколи като наказание за собствените си простотии. Мисля, че единственият и правилен подход към Фердинанд трябва да започне от епистоларната книга „Български дневници“ на граф Робер дьо Бурбулон и да мине през забележителната книга на проф. Петър Стоянович „Фердинандеум“, където може и да завърши. Препоръчвам втората книга заради убеждението на проф. Стоянович в пълната несъстоятелност на идеята за относителност на истината.
Фердинанд е роден владетел, той не може да мисли себе си като някакъв различен. И като такъв дръзко застава между институциите в младата държава и селската хитрост и дребнавост на новородената нация, на нейния анархизъм и недоверие към властта, характерни за народи без своя собствена държавност. Това искаме, това получаваме. Защо после ругаем Монарха? Защото е чужденец ли? Или защото има свое разбиране за универсалност, което ясно се вижда и у неговия внук Симеон II?
Революцията, която се извършва през 30-те години управление на Фердинанд във всички сфери, безспорно е важна, но според мен по-важна е тази универсалност на мисленето. Вижте: сам ревностен католик, Фердинанд кръщава децата си в православието, за да не отсече Изтока от Запада в народната душа, а да го прелее безболезнено. Вижте и внукът му. Когато беше министър-председател, включи в правителството хора от всички партии, не затвори никому вратата и това потресе демократичния елит. Сега успява да бъде едновременно цар и либерал-глобалист, без при това да къса връзките си с Русия и близкия изток. За този универсализъм става дума и това е най-ценната валута, която придобива за България Стамболов, спомагайки възцаряването на Фердинанд.
Монархията
Тя отдавна не е онова, което трябва да бъде. Разликата между монархия и република е като между йерархия и демокрация. Йерархията (буквално „свещеноначалие“) е вертикална, при нея властта идва от Бог, минава през монарха и се простира върху институциите и народа. Демокрацията е хоризонтална и при нея властта идва отдолу или даже отвсякъде, от народа (или поне така трябва да изглежда). Ограничената монархия – конституционна или парламентарна – на практика е демокрация и е по-скоро република. И все пак при наличието на кадърен цар, монархията може да е важен фактор в живота на народа. И българската история го доказва. Днес много безобразия не биха се случили, ако бяхме монархия. Но най-важна е легитимността. Затова и в републиките карат народните представители да се кълната върху библията, за да замесят Бог и да се оправдаят с Него. Така че, освен като ярка личност, като амбициозен и работоспособен политик, Фердинанд оставя отпечатък в нашата история и като монарх.
Историята
Нека всички, които хулят и сатанизират Фердинанд, не забравят, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат във фейсбук, нямат само една страна. И като какви ще ги ползваме зависи единствено от това към коя от многобройните техни стани ще се обърнем, коя от тях ще отбележим като важна. Не случайно тоталитарните режими унищожават и осакатяват историята. Те предпочитат да имат светло бъдеще, отколкото славно минало, защо на фона на миналото може да изглеждат и като карикатури.
Една от най-престъпните и пагубни философии е „Грабни мига! Живей тук и сега!“. Тази философия изключва историчността и ни превръща в онзи епизодичен герой на Кърт Вонегът, който бил прикован към последния вагон на движещ се с бясна скорост влак, главата му била затворена в метална топка, а от топката напред стърчала пет метра тръба. И каквото успеел да види човекът през тръбата, това била неговата представа за света. Такава е представата и на човека без история и историчност.
Има два вида историческо мислене: еволюционистко и креационистко. Според първото материята възниква по случайност и по още по-голяма случайност придобива стремеж да се усложнява. Историчността на еволюционистите е именно дневник на този стремеж. Напред и нагоре към звездите!
Според креационистите светът е създаден с определен план, който се е объркал заради грехопадението. Следователно историята е права линия на покаяние и страдание, опъната между изгонването от Рая и деня на Страшния съд. Историята е дневник на завръщането и богоуподобяването.
Завръщането на цар Фердинанд в България е чудесен повод да ревизираме представите си за личността му, както и тези за монархията и историчността. Да не се отнасяме към него като към кандидат за педарий[1] в следващото народно събрание, а като към ярка и определяща историческа личност. Не може хем да искаме да се гордеем с историята си (аз не искам, не ме разбирайте погрешно), хем да очерняме главните действащи лица в нея. Вижте цар Симеон Велики! Със своите завоевателни войни той е бил същински кръволок, в сравнение с когото Путин е Махатма Ганди. Обаче ние сме избрали да гледаме друга страна на личността му и ни е добре. Защото ако баща ми е бил гениален музикант и алкохолик, аз ще кажа на децата си, че е бил гениален музикант и няма да ги излъжа. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Педарий — сенатор от втори разред, който не е заемал куриатна длъжност и е имал право само да се присъединява към изказано чуждо мнение, без да говори пред сенаторите.
