Махалото на историята неизбежно се люшка между неприемането и помирението, които са полюсите на паметта. Полагането в българска земя на тленните останки на цар Фердинанд I Български е завършекът на една дълга история, включваща не само краха на държавата ни след края на Първата световна война и абдикацията на монарха през 1918 г. Вътре в този важен исторически отрязък е и изграждането на модерна България – чак до окончателната „съветизация“ на страната ни, съвпаднала с кончината му през 1948 г.
История, която минава през личността на най-дълго управлявалия владетел от Третото българско царство – от 7 юли 1887 г. до 3 октомври 1918 г., сиреч 31 години. Период, в който България става централноевропейска по духа си държава, част от тогавашната Mittel Europa, благодарение и на огромните модернизационни усилия на своя монарх, но и понася две национални катастрофи (след Балканската и Първата световна война) пак заради неговите непомерни имперски амбиции. Едното не изключва другото; историята не бива да се пише само в черно и бяло. Затова и упокояването на цар Фердинанд в българската земя след толкова десетилетия предполага сериозна историческа равносметка. По време на абдикацията на цар Фердинанд през 1918 г. министър-председателят Александър Малинов го изпраща с думите: „Ваше Величество, един ден историята ще съди за Вас“. И като че ли този ден настъпи.
В живота на Фердинанд Сакс-Кобург и Гота (1861–1948) историята винаги е играла първостепенна роля. Неговият биограф Стивън Констант пише, че той проявявал огромен интерес не само към естествената история, което е известно на всички (автор е на сериозни научни трудове по орнитология, ентомология и ботаника), но и към историята, изучавайки генеалогията на предците си. В случая обаче е важна връзката между Фердинанд и България. Не реабилитацията на неговата личност, а осмислянето на българската история – такава, каквато тя е.
Приемането на българския престол
Не може да се отрече, че младият кобургски принц предлага себе си на България в един от най-критичните мигове за нашето отечество. През зимата на 1886 г. трима делегати – Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев – тръгват на обиколка из европейските столици, за да търсят нов български княз. След детронирането и абдикацията на първия български княз Александър I Батенберг страната е в тежко положение: княжеството формално е васал на Османската империя, но за част от сънародниците ни то сякаш е васал на Руската империя. Русофилските заговори следват един след друг, с руски пари в страната проникват чети от заговорници. Това обяснява и преврата срещу княз Батенберг, героя от Сливница, който още след пристигането си в България пише на баща си: „Ще повярваш ли, ако ти кажа, че за малкото дни, когато съм тук, остарях с десет години? Цялата измет на Русия се е приютила тук“.
Министър-председателят Стефан Стамболов с желязна ръка и крайни мерки удържа независимостта на България, но спешно е необходимо да се намери нов владетел, който да легитимира страната пред света. Руската империя иска да си „върне“ на всяка цена непокорното княжество, докато Австро-унгарската империя, която също има свои интереси на Балканите, подсказва, че това би довело до „европейска война“.
На този фон опитите на българската делегация да намери нов княз обяснимо удрят на камък. Но ненадейно на 13 декември 1886 г. във Виенската опера австрийски майор влиза в контакт с делегата Хаджикалчев, за да му съобщи, че потомък на една от най-знатните фамилии в Европа би приел българския престол. Предложението изглежда странно и неочаквано, но ситуацията е такава, че делегатите не могат да пренебрегнат нито една възможност.
На другия ден Калчев посещава двореца в Кобург в десет часа сутринта. Ранна визита, поне според виенските разбирания, но принц Фердинанд го посреща във военна униформа, на която е сложил ордените си. Сред тях е и българско отличие, което е получил от княз Батенберг, както и руски орден.
Фердинанд иска да разбере две неща. Дали Батенберг няма да размисли и да поиска да се върне на престола? И второто е – как той би бил приет от българския народ? След което изтъква, че е готов да се нагърби с „трудната задача“ и че сам ще се нагърби с „дипломацията“. Защото признаването на един княз на България от Великите сили – и то в онзи момент – е нещо почти непосилно, което крие огромен риск.
И Калчев, както и Стоилов и Греков на другата сутрин са впечатлени от неговата решителност. В бележките на Калчев откриваме и описание на външността на бъдещия български владетел: висок над 180 сантиметра, строен, с характерен носов изговор и малко по-тънък от обичайното глас. Безупречно елегантен, със светла и вълниста коса, той има тесни, блестящо сини очи. Ръцете му са отрупани с пръстени. Обзет е от маниакална страст към бижутата, дори в джобовете на панталона си носи скъпоценни камъни, тъй като смята, че контактът с тях му придава сила. От лицето му не слиза леко присмехулното и подигравателно изражение, подсилено от големия му бурбонски нос, който ни най-малко не го притеснява, макар че става впоследствие любим мотив на европейските карикатуристи.
Интелигентен и свръхамбициозен, Фердинанд е педантичен, има изискан вкус и е възпитан от майка си Клементина, дъщеря на последния френски крал Луи Филип, със съзнанието, че е роден за владетел, както и за велики дела. Така че „българското предложение“ (независимо от огромните рискове) устройва и двете страни.
Фердинанд Сакс-Кобург и Гота, 1882 г.
Сроден с почти всички европейски големи династии, Фердинанд е смятан от мнозина за вятърничав и ексцентричен, прекалено обсебен от властовите амбиции на майка си. Когато докладват на руския цар Александър III, че именно той е кандидатът за българския престол, самодържецът изсумтява и казва на френски, че „кандидатурата е също толкова смешна, колкото и персонажът“. След което нарежда начинанието да бъде „осуетено“. С „всички средства“ и на „всяка цена“.
Защото „българският избор“ на Фердинанд Сакс-Кобург и Гота изниква на разлома на два глобални замисъла за бъдещето на Балканския полуостров.
И тогава, както и днес, руската външна политика е силно „идеологически мотивирана“. По онова време източник на имперското вдъхновение е „Библията на панславизма“ – книгата на Николай Данилевски „Русия и Европа“ (1869), в която на базата на дарвинизма се твърди, че борбата за съществуване е господстващ фактор в отношенията между държавата, затова и Русия трябва да победи „болна“ или „загниваща“ Европа. Сиреч да обедини славяните (в това число и българите) около превзетия Цариград, над който ще се вее победният руски флаг. Австро-Унгария пък, която поддържа друга версия за „панславянството“ (в неговия чешки формат), смята, че именно тя е закрилник на славяните от апетитите на Русия, затова противостои на сърбите, проводници на руската политика, като подкрепя хърватите. В резултат на което през 1914 г. идва „изстрелът в Сараево“ – австрийският престолонаследник Франц Фердинанд е убит от сръбския националист Гаврило Принцип и Първата световна война избухва. Но всичко това предстои.
Междувременно дипломатическите совалки на Фердинанд продължават. Чрез майка си Клементина той си осигурява личната подкрепа на руския княз Лобанов-Ростовски, посланик във Виена, но цар Александър III е непреклонен, говори се, че може дори да нареди ликвидацията на кандидата за българския престол. Бисмарк отказва подкрепата си, тази на Виена е уклончива и полуприкрита и рискът се увеличава.
А през лятото на 1887 г. напрежението в България нараства. На Стамболов му е ясно, че режимът на регентството не може да продължи безкрайно дълго. Затова на 3 юли свиква в Търново Велико народно събрание, което да избере Фердинанд Сакс-Кобург и Гота за нов български княз. И така да сложи край и на неговите колебания. Депутатите са катерят на пейките, за да видят портрета му, който Стоилов е донесъл от Виена. На 7 юли Фердинад е обявен единодушно за княз на България и става Фердинанд I Български. Жребият е хвърлен.
В благодарствената телеграма до Народното събрание тези му колебания все пак проличават:
Готов съм да засвидетелствувам благодарността си към българския народ, като му посвещавам живота си; ще разчитам на вашето усърдие, на вашата способност и преданост да ми помогнете да постигна неговото процъфтяване; веднага щом изборът ми бъде одобрен от Високата порта и признат от Великите сили, ще откликна на призива на българския народ, като дойда сред него.
Твърдя много условности, разчетени като малодушие в Европа. Ясно е, че Русия няма да промени мнението си. Съответно Фердинанд няма как да разчита на „признание“ от останалите Велики сили, които заради него (и българския народ) едва ли ще се скарат с руския брутален самодържец. Тъжно, но факт. Realpolitik. Бисмарк надрасква в полето на дипломатическата депеша следната раняваща самочувствието ни фраза: „Князът и българите нямат значение за Германия; значение има Русия“.
Всякаква дипломатичност, финес и интриги, характерни за по-сетнешния стил на Фердинанд, тук се оказват безполезни. И на 9 август той тайно заминава за България. Страхува се от всички. Най-вече да не би „превантивно“ да бъде задържан от австрийските власти, или убит от руски агенти. След една ранна литургия в замъка Ебентал, предрешен до неузнаваемост и загърнат с жълта пътна дреха и нахлупена мека шапка на очите, той се качва във второкласен вагон (!) на „Ориент-Експрес“ за Оршова, последното унгарско пристанище на река Дунав. Готов е на всичко. Изобщо не е сигурен, че ще стигне до назначението си, както и че е наясно с това какво там го очаква. В деня на заминаването му княгиня Клементина разпространява до европейските столици следното негово послание: „Задачата, която съм си поставил, е благородна и висока, дори свещена, защото искам да посветя целия си бъдещ живот на делото на един благороден народ; Всевишният ще ми даде сили да не се спъна по пътя си, а да вървя с твърда крачка към целта“.
В Оршова взема кораба „Ориент“, където го чака част от свитата му. Същият кораб, с който като дете е пътувал с баща си до Константинопол. След Железни врата корабът стига до първото българско село на Дунава, където местните хора, главно рибари, са се струпали на брега, за да го приветстват. Денят е невероятно горещ. Скоро „Ориент“ е пресрещнат от българската яхта, на която са министър-председателят Стамболов, другите двама регенти и членовете на делегацията. Първа среща с български политици. И първа среща със Стамболов – с „канцлера“ на България, с този син на търновски ханджия, осигурил му българския престол. Какво ли е било първото впечатление на Фердинанд? И как ли „железният канцлер“ е провидял своя избор? Пред английския журналист Биман Стамболов споделя, че бил обзет от „неизказана радост“. България имала княз и била спасена.
Смутило ли го е все пак нещо? Този твърде изтънчен (по българските разбирания) владетел, с волева брадичка и любител на Вагнер, може би го е стреснал с неординерността си. Особено, докато му е разправял как, щом е депресиран, му е потребно само букетче теменужки, за да стане отново собственото си аз. Още тогава мнозина се питат кой е автентичният пласт в личността на Фердинанд, която подобно на скъпоценните камъни има твърде много фасети.
Да не забравяме, че и Фердинанд, и Стамболов са съвсем млади мъже. Кобургският княз е на 26 години, а Стамболов – на 32. Търновчанинът е минал през съзаклятия, войни и преврати, а на потомъка на Орлеаните и Кобургите му предстои да открие новото си отечество. Той не знае езика на страната, не познава никого, ето защо години наред Стамболов ще му бъде необходим.
След възшествието си на престола в Търново княз Фердинанд чете прокламация, която завършва с думите: „Да живее свободна и независима България!“ Присъстващите не са на себе си от възторг, носят го на ръце до каляската.
В дипломациите на Европа тази фраза се посреща с тревога, ако не и с ярост. Какво означава „свободна и независима България“? Край на Берлинския договор? Нова европейска война?
Във Виена са ядосани от неопитността на Фердинанд, скрито му пращат сигнал да си затрае. Бисмарк е гневен. Нарежда знамето на германското генерално консулство да бъде сведено и отзовава консула си. Фердинанд е принуден да влезе в режим на обяснение. И в традиционен и до днес за българската дипломация стил започва да обяснява, че думата „независимост“ не означавала това, което означава. В по-тесен кръг, за да преодолее несигурността си, се шегува, че вече си бил намерил мястото – „на бълха в ухото на мечка – там никой не смее да пипа“. Но дали е така?
Красотата на Търново го очарова, но гледката на руините на Царевец и Трапезица го обезсърчава. Нищо не е останало от замъците на „вековните български царе“, за които говори в прокламацията си. Пътищата в България, макар и вече „шосирани“, са прашни и лоши, горите край тях са силно изсечени. Предстои много работа заедно с неговия „канцлер“.
Розовата долина и Пловдив го преизпълват с гордост. В новата си униформа той трябва да язди под жегата, минавайки под безброй триумфални арки, окичени с цветя. Речи и банкети, силно изпитание за гастроном като него.
Дворецът в София го стъписва със запуснатостта си. Веднага след това пише на престолонаследника Рудолф Австрийски, че храната в България предизвиква у него „чувство на страх и ужас“.
Но това са дребни несгоди. Интересуват го хората. Той с лекота влиза в ролята на монарх, държи да покаже решителността си и да прояви умението си да управлява. Тъй като е надарен за езици, бързо започва да говори на български, макар и с носов акцент.
Българските поданици също са смаяни от новия княз. Той не е доброжелателен и приветлив като княз Александър. Държи най-вече на етикета, на маниерите и обноските, иска да промени всичко, нищо не му харесва. Из Европа летят поръчки, старият дворец (конак) изцяло се преустройва. За целта майка му Клементина не жали средства. Канят се френски и немски придворни, които налагат бляскав дворцов церемониал, направо немислим за селска България.
В този модел на царстване Фердинанд се чувства като риба във вода. Нали за него е подготвян от дете от майка си Клементина. Той с щедра ръка прави изключително скъпи подаръци, набира свои хора, плаща там, където е нужно. Наясно е, че от това зависи не само съдбата му на монарх, но даже и неговият живот.
Ала скоро чува изръмжаването на руската мечка. На тържествен молебен в катедралния храм „Св. Крал“ владиката Климент (Васил Друмев) го поучава, че е „длъжен да възстанови отношенията между България, нашата освободителка и нейния велик монарх“.
Фердинанд е гневен, Стамболов още повече и му обещава да се заеме с владиците. Заточава някои от тях с присъщата си бруталност.
А заплахата от Русия наистина виси на косъм. Четири дни преди възшествието на престола на Фердинанд руският посланик в Берлин сондира как Германия би се отнесла към руски военни действия срещу България. Бисмарк отказва, а Австро-Унгария започва да замисля превантивна война срещу Русия. В София е осуетен атентат срещу Фердинанд. Полицията на Стамболов арестува някой си Франц Мактич, който срещу шест хиляди френски франка трябвало да го взриви с мина във въздуха.
Новият княз обаче не се отказва. Всеки ден излиза по улиците на София, придружен само от ординареца си и един човек от охраната. Повечето от срещнатите хора му благодарят, че е решил да поеме България, а той води разговори с тях на политически теми. Често купува ябълки от сергията на някаква селянка през една улица. Немски дипломат обръща внимание на Стамболов, че охраната на княза е слаба и може да стане беля. Стамболов се разсмива и обяснява, че всички хора, срещащи княза, били наети от него, даже селянката с ябълките. Сред тях той бил в по-голяма безопасност, отколкото сред своите войници.
А истината е, че княз Фердинанд посвещава всички сили на укрепването на българската армия. Такива са времената. Въпреки негласното ембарго над България, той урежда австрийски доставки на оръжие и муниции. Прави всичко възможно да модернизира железниците. Тъй като никоя западна банка не предоставя на България заем, майка му Клементина плаща последните три отсечки през 1888 г., предоставяйки сумата от 4 млн. френски франка.
Отсечените ръце на Стамболов
Ако има нещо, което най-вече тревожи Фердинанд вътре в страната, то е, че реалната власт е в ръцете на министър-председателя Стамболов. Пред австрийския дипломатически пратеник в София Фон Буриан той саркастично отбелязва, че става дума за „двама деспоти, изправени един срещу друг“.
Стамболов е непоколебим, познава добре страната си и смята, че е незаменим. Фердинанд изчаква, той има други планове за бъдещото си царуване. След като се задържа две години на власт, отношението на Европа започва да се променя. София също се променя и от провинциален турски град започва да се превръща в европейска столица. Проектират се дългите булеварди, строят се нови мостове и важни обществени сгради (благодарение на един заем, сключен в Лондон). През 1890 г. княжество България сключва важни търговски споразумения с Великобритания, Франция, Швейцария, Германия и Австро-Унгария. Започват строежи на пристанища, прокарват се още железопътни линии.
Княз Фердинанд прави първа, макар и неофициална обиколка в Европа. Но все още не е официално признат за владетел, което продължава да му тежи. След неговото пътуване в България за първи път идва високопоставен руски представител – княз Долгоруков със съпругата си. Среща се със Стамболов, но и с капитан Коста Паница.
Стамболов подозира, че назрява нов заговор. Военният преврат е замислен през нощта на 1 февруари 1890 г. от над двеста офицери, част от тях родом от Македония. Те обвиняват Фердинанд и Стамболов, че са предали „македонската кауза“. Замесените офицери са толкова много, че когато Стамболов арестува Паница и открива в дома му писма, той не посмява да арестува всички. Става ясно, че затворниците са смятали да убият княза, за да възстановят отношенията с Русия, с което подписват и присъдата си. И макар част от тях да са се отличили в Сръбско-българската война, Стамболов е непреклонен, всяко снизхождение може да предизвика нов заговор и нов бунт. Затова на 27 юни, докато Фердинанд пътува по Дунава, той разстрелва основните организатори.
На другата сутрин на върбата, на която е бил вързан Коста Паница, е намерена следната бележка: „Тук ще бъдат застреляни Стамболов и княз Фердинанд“.
Онова, от което Стамболов най-много се опасява, е нещо да не се случи на княза, затова иска династия и на всяка цена държи да го ожени. Ала коя европейска принцеса би се чувствала добре в страна като България, където всеки момент могат да убият съпруга ѝ?
През лятото на 1891 г. Стамболов и княгиня Клементина започват да търсят на княза знатна съпруга. Така стигат до Мария-Луиза Пармска, която по майчина линия е роднина на старите Бурбони, а семейството ѝ е много близко до папа Лъв XIII. Преди венчавката княз Фердинанд и Стамболов са приети във Виена от император Франц-Йосиф и от външния министър Калноки – ледът се пропуква. На сватбата „канцлерът“ Стамболов държи следната реч: „България Ви е благодарна, че повeрявате дъщеря си на нейния княз. България ще я почита и пази като съкровище“.
Прави се и поправка в българската Конституция – престолонаследникът да е католик по рождение – условие, при което се сключва бракът. И така на 30 януари 1894 г., девет месеца след сватбата, 101 топовни салюта възвестяват появата на престолонаследника княз Борис, на когото е даден и още дълъг набор от имена.
След раждането на престолонаследника княз Фердинанд вече се чувства по-уверен в България. Още повече че ненадейно във Виена си отива на 32 години княз Батенберг, изчезва основната заплаха за неговия престол. Но не е уреден международният му статут и няма го и признанието на Русия. Стамболов не се безпокои особено от това. Смята, че ще дойде ден, в който руското признание само ще падне в скута им.
Онова, което истински безпокои Фердинанд, са отношенията му със Стамболов. Без еманципирането от своя „канцлер“, той не вижда своето бъдеще. Отстраняването на Бисмарк през 1890 г. е също подсказка, че и той може да действа както германския кайзер.
Затова започва да подава „сигнали“. В интервю пред Рихард фон Мах за „Кьолнише цайтунг“ монархът леко открехва завесата:
Как става така, че всички се променяме? И при това за толкова кратко време? Стамболов не е онзи весел, уверен народен трибун от миналото. Той е загрижен и умислен, изпада в мрачно настроение. По-рано всички задаваха един въпрос, почти обиден за мен, но го преглъщах, както и много други неща: „Къде е Стефан? Да живее Стефан“! И Стефан Стамболов излизаше от каляската лъчезарен и добродушен и извикваше към тълпата: „Ето го князът!“ А сега лицата са наведени и само тези в униформи го приветстват. Неговите чиновници са пачаври, а префектите му – конекрадци, които трябваше отдавна да бъдат обесени или пратени на каторга. Колко често съм му казвал: „Ти сам унищожаваш делото си“. Никаква полза обаче. Имам впечатлението, че скоро ще напусне управлението.
Падането на всевластния канцлер става по-бързо от очакването. Срещу Стамболов се завързва интрига, свързана с жената на военния министър Михаил Савов. Стамболов подава оставка, както го е правил на няколко пъти, но този път тя е приета. Властта се връчва на набързо издигнатия в чин генерал Рачо Петров.
На 1 юни е съставено ново правителство, начело с Константин Стоилов, който поема ангажимент да води по-балансирана политика и да нормализира отношенията с Русия. Но проблемът е Стамболов, от когото Фердинанд има комплекс. Из цялата страна вървят демонстрации срещу „тирана Стамболов“. Последният пък е убеден, че те са поръчани от двореца. Пред къщата му на улица „Раковски“ има „шайкаджии“, той знае, че е „поръчан“ от хора на Паница.
Стамболов не може да прости на княза и „проруския завой“ заради едното „признание“. Убеден е, че трябва да се изчака още съвсем малко, без никакви отстъпки и унижения.
Започва да пише унищожителни статии срещу княза в своя в. „Свобода“. В една от тях дори споменава „хермафродитната същност“ на Фердинанд. Омразата между княза и доскорошния канцлер приема невиждани размери. Ако се съди по донесенията на австрийския дипломатически агент Фон Буриан: „Князът го мрази и се страхува от него. Никога не е знаел как да го държи под своя власт, ето защо охотно би спомогнал за унищожението му“.
За убийството на Стамболов, за отсечените му ръце и посечената с ятаган глава е писано много. В делото по убийството му, по чудо намерено през 1993 г., се казва ясно кои са физическите му убийци – Боне Георгиев, Халю (Михаил) Ставрев, Талю (Атанас) Цветанов, Наум Тюфекчиев. Но не се казва кои са поръчителите зад тях. И винаги въпросителните отвеждат към княз Фердинанд.
По-малко известни са обстоятелствата по кончината и погребението на Стамболов. Знаем подробностите от кореспонденциите на журналиста Рихард фон Мах, кореспондент на „Кьолнише цайтунг”, негов личен приятел:
В събота, 20 юлий 1895 г., опечалените се събраха в траурния дом; салонът, коридорът и приемните стаи бяха препълнени; в трапезарията бе поставен ковчегът със смъртника. Трупът на Стамболов е облечен във фрак, раните по падналата малко назад глава се разпознават, тесни, червени линии по слепите очи, над дясното око, над корена на носа, тесни като ръба на ножа и все пак убийствени… На една маса край трупа стои стъклено блюдо, то съдържа разсечените, обезобразените ръце, които някога направляваха съдбините на България, като стари ръкавици плуваха те в спирта.
Отвън се събират хора, разказва Фон Мах, тълпата шуми. Оказва се, че винтовете на колелата на погребалната колесница са били развити. По заповед на военния министър Рачо Петров на офицерите от българската армия е забранено да участват в погребалното шествие. Само трима полковници идват да се простят със Стамболов и сетне си тръгват. Носи се слух, че се подготвя посмъртна разправа с тленните му останки. Ден по-рано г-жа Стамболова е върнала погребалния венец на двореца. Тя отказва съболезнованията заради силните си съмнения, че Фердинанд е съпричастен в това убийство и изрича следните думи, посочвайки стъкленицата: „Това са ръцете, които поставиха короната на неговата глава!“.
Зад ковчега се осмеляват да застанат малцина. Отпред е близкият му приятел Димитър Петков, зад него са г-жа Стамболова и г-жа Муткурова, сестрата на Стамболов. След тях върви дипломатическото тяло, с изключение на белгийския представител. Зад дипломатическите представители са охранителите им с револвери на пояса. Австро-унгарските гавази даже носят карабини.
На Централните гробища шествието се натъква на ново брожение. Служат се панихиди на гробовете на екзекутираните от Стамболов съзаклятници – на Коста Паница, Светослав Миларов и останалите. Оттам се разнасят хули към Стамболов, вдовицата и близките му. Гледката е ужасяваща. Хвърлят камъни по децата му, пратени са хлапета да ругаят вдовицата му. Пийнали зяпачи си подават от отсрещния парцел шишета с ракия и публично говорят как ще осквернят тялото му. Фон Мах свидетелства:
Още преди последните опечалени да са си тръгнали от погребението му, неколцина от тях, като „диваци около кладата”, играха хоро край гроба му. Още докато качваха г-жа Стамболова на файтона, други омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия. Така беше погребан Стефан Стамболов.
И това не е всичко. От горния край на Централните гробища се задава друга тълпа, носеща дървета и въжета. Обсъждат как да изровят тялото му и да го обесят посмъртно. Омразата продължава. Австро-унгарският консул слиза от файтона си и се връща на гробището. Той заявява на началника на жандармерийския ескадрон, че ще го държи лично отговорен за това варварство, за което утре ще изпрати нота в двореца. Британският представител сър Артър Никълсън търси Стоилов в дома му, за да изрази възмущението си. Министър-председателят, видимо стреснат, го посреща на прага с револвер в ръката. По това време княз Фердинанд е избрал да не бъде в страната, заминал е на лечение в Карлсбад.
Година по-късно издигнатата от вдовицата гробница е взривена. Гробът на Стамболов многократно е оскверняван. Убийството на Стамболов и кощунствата над него няма как да не наложат своя отпечатък над царстването на Фердинанд. И сякаш незримо повлияват на личната му съдба – с това 76-годишно очакване да бъде погребан в България.
Следва продължение
