Паметта за т.нар. Възродителен процес си отива постепенно с вече покойните участници, потърпевши и очевидци. Но пък тази част от най-съвременната история на България се оказва идеална за политическа употреба.

По традиция на 19 май в Кърджалийско отбелязват драматичните Майски събития от 1989 г., центърът е в Джебел, близо до областния град. Там е и първият протест погребение с искане за незабавното връщане на рождените имена на турците. Възпоменателните митинги обаче явно са останали назад в миналото, когато винаги имаше искрено възпоменание за жертвите и потърпевшите, както и минута пълна тишина.

Вчера в Джебел беше различно. С решение на местния общински съвет от 14 май 1998 г. 19 май е обявен за Ден на града.

Пострадали от т.нар. Възродителен процес се събраха и тази година в ДжебелСнимка: Vildan Bajry

Този път той трая два дни - панаир, сергии с всичко възможно плюс захарен памук, чалга маратон, 200 чевермета, многобройни гости от Турция и - разбира се - политици от ДПС. Екс-председателката на парламента Цвета Караянчева е била забелязана на една от улиците, но не и сред множеството или официалните гости. На подобен митинг през 2012 г. тя скандално не бе допусната до микрофоните - историческата дата е приватизирана от ДПС. Елена Йончева, която е пета в евролистата на ДПС, също се беше покрила в дискретността на присъствието си. Иначе вчера политическите оратори, а те пак бяха много, от трибуната на площада поздравяваха с деня на демокрацията събралите се.

Възпоменанието този път включваше панаир и чеверметаСнимка: Vildan Bajryamova/DW

"Минало-заминало" ли е "Възродителният процес"?

Трибуната пък беше брандирана по-особено от всякога - оттам към народа гледаха портретите на Делян Пеевски и Джевдет Чакъров, а между тях този на неизменния почетен председател Ахмед Доган. Освен големите цифри на изборната бюлетина, вляво пишеше "Заедно с хората". Кметът на общината и бивш евродепутат Неджми Али направи около 15-минутно изложение на реализираните проекти. Факт е, че градът е преобразен до неузнаваемост с парковете и ремонтираните улици, зелените площи и чистотата. За разлика от областния център Кърджали, управляван 20 години от кмет от същото ДПС.

Али съобщи нещо много интересно: "Всяка година на тази дата се събираме, за да изразим нашата почит и благодарност към организаторите начело с нашия почетен председател д-р Ахмед Доган и участниците в протестите срещу погазването на човешките права в България". Запитан на 19 май 2012 г. пак в Джебел ще има ли възмездие за престъплението "Възродителен процес" и какво прави ДПС за това, Ахмед Доган отговори: "Възродителният процес" е прочетен вестник, минало-заминало".

Има книги и отделни научни и медийни публикации за смутните събития от периода 1984-1989 г. Но българското общество няма или не желае да има информация за тях, то не знае за т.нар. Възродителен процес, нито за ключа към "голямата екскурзия", каквото цинично определение дава Живков. Няма и в учебниците по история. А паметта си отива постепенно с вече покойните участници, концлагеристи, потърпевши и очевидци. Иначе има конспиративни версии в изобилие. Но пък тази част от най-съвременната история на България се оказва идеална за политическа употреба.

Политици от ДПС се качиха на сцената под зоркия поглед на Пеевски, Доган и ЧакъровСнимка: Vildan Bajryamova/DW

Как се стигна до "екскурзията"

В края на месец май и началото на юни 1989 г. в Париж предстои първа среща на Конференцията по човешкото измерение на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (днес Организация за сигурност и сътрудничество в Европа). Тогава вече в България действат правозащитни организации. Демократичната лига за защита на правата на човека с лидер Мустафа Юмер, изгонен на 9 май следващата година, впоследствие завърнал се и избран за общински кмет на Крумовград, Независимото дружество за защита на правата на човека в България и Дружеството за подкрепа "Виена’89" са "подпалвачите" на протестите на етническите турци и мюсюлманите срещу асимилацията, наречена от Живковия апарат "Възродителен процес".

Около 70 000 души се включват в мирните протести в Североизточна и Югоизточна България. Убити от режима са хора от селата Кус, Климент, Тодор Икономово, Езерче и Медовец, ранените са стотици, има и самоубийства. Световните информационни агенции съобщават за трагичните събития, България изпада в тежка изолация от външния свят. Дойче веле, ВВС, Гласът на Америка, Франс прес и много други са в течение на развитията още от края на 1984 г., когато започва престъплението с "покръстването". Това става благодарение на алармите на правозащитници, дисиденти, интернирани и дори затворници. Притиснат и в безизходица, по-късно Тодор Живков обявява по националните радио и телевизия, че отваря границите. Но не за всички е била тази свобода - само за турците и мюсюлманите. Голямата част от тях имат срок в рамките на 24 часа със служебно издадени паспорти да напуснат родината си България. А това става основание тази "екскурзия" да бъде определяна и като мащабна форма на етническо прочистване. 

Независимото дружество за правата на човека, Независим профсъюз "Подкрепа", "Комитет 273", Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България, "Екогласност" и др., косвено или пряко се застъпват за ревизия на "възродителната" политика. През април 1989 г. Народното събрание приема нов закон за задграничните паспорти. Той влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват скоростно и се налага да бъдат използвани от българските турци още в началото на юни.

Още началото на 1989 г. води към най-горещата българска пролет - срещата на френския президент Франсоа Митеран с дисиденти през януари, гладните стачки на Петър Манолов и Илия Минев през февруари и март, конференцията по човешките права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, насрочена за края на май в Париж. В края на април съпрузите Себахат и Наим Наимови и Закир Мустафов в Дулово започват гладна стачка. Протестът им е срещу преследването на членовете на Независимото дружество и Демократичната лига за защита правата на човека. На Гергьовден 1989 г. към гладния протест се присъединяват още трима души от Дуловския район, които настояват етническата асимилация да спре и рождените имена на "покръстените" българи да бъдат върнати. На 9 май Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Сабри Искендер - лидери на Демократична лига, са експулсирани от страната, а от 15 май властите стартират масово прогонване на членове на двете правозащитни организации. Тогава започва и партийно-държавната кампания, дала началото на огромната бежанска вълна към Турция. Раздават се молби за задгранични паспорти за екскурзия в чужбина, емисари от ДС внушават да напуснат България. Само до края на май са изгонени 5 000 участници в протестите.

Милицията и военните получават заповед да стрелят на месо

Отново Дойче веле, Свободна Европа, ВВС излъчват призивите за демокрация и за протестни демонстрации в цялата страна, които е трябвало да се състоят на 22 май. Датата е така избрана, за да не се помрачат честванията за Деня на Светите братя Кирил и Методий. Дни преди това обаче в Джебел е заловен лидерът на местните противници на "възродителния процес" Исмет Панишев-Паниша. ДС е узнала за готвените протести. От седмица текат безсрочните гладни стачки на над 100 души.

Джебелчани не искат да чакат насрочената за протести дата. На 18 май в родопското градче умира един от най-уважаваните турци Местан Агата. Погребението трябва да бъде на следващия ден. Паниша е в ареста на милицията. Всички жени от квартала му са се струпали в тиха обсада пред милицейския участък и се ослушват - ако се чува, че го пребиват вътре, ще влязат с взлом сградата.

"На 19-и сутринта го връщат у дома, а ние цяла нощ обикаляхме от къща на къща, за да обясняваме, че всички трябва да бъдем на погребението на Местан Агата и че погребението е само претекст за струпването на всички ни на едно място", разказва бившият кмет на Джебел Бахри Юмер. Така на 19 май в центъра на градчето се събират над 10 000 души, а погребението се превръща в първия масов мирен протест на турците. Тогава те първи скачат с исканията да им бъдат върнати незабавно рождените имена. Огромното шествие минава да поздрави гладуващите в квартал "Изгрев" на път към гробището. Научават, че войската и милицията са получили заповед да стрелят на месо. Водачите на протеста предупреждават всички да се приберат по домовете си, а на следващия ден към 10 ч. отново да излязат на площада. Същата нощ Джебел е блокиран. От всяка къща извеждат с кръв и бой поне по един човек, после в участъка следват пак побоища и кръв. А после ги изхвърлят някъде по улиците. "Много мъже получиха инфаркти, други ги увиваха в пресни овчи кожи, за да зараснат раните им. На лекарите беше забранено да оказват първа помощ на пострадалите и да се грижат за тях", спомня си Бахри Юмер. Тогава е експулсиран председателят на Дружеството за подкрепа на Виена '89 Авни Велиев.

Съвсем малко от "враговете на генералната линия на партията"' или "свободните" заминават за Западна Европа. Около 360 000 - 400 000 намират подслон в Турция

"Опитвам се да забравя унижението и обидата"

Обратно в 2024 година: Един белокос мъж стърчи сам на площада и не приближава трибуната, натоварена с разпалени политици от България и Турция. Той е Мелтун Кадъоглу, роден в Ардино през 1952 г., един от първите изгонени преди отварянето на границата. Късметът обаче го е пипнал поне два пъти - въпреки че е известен като отявлен критик на репресивната политика на комунистическия режим, дори не е бил арестуван, после в Турция пък бързо става директор на филхармония. А вчера той пристигна в Джебел с голяма хорова формация, съставена от потомци на изселници.

През 1966 г. се записва в Музикалното училище в Пловдив, през 1974 завършва и консерваторията. Започва работа в симфоничния оркестър в Кърджали, по-късно се премества на работа в Хасково. Още тогава открито заявявал, че комунистите провеждат агресивна и грешна политика. Говорел пред колегите си българи и подчертавал, че ще дойде ден на разплата за огромното зло с насилствената смяна на имената и че сценаристите ще съжаляват дълбоко за репресиите. "Тогава може би някой ме е докладвал, милицията имаше очи и уши навсякъде, започнаха да ме следят, идваха вкъщи след полунощ. Но не посмяха да ме уволнят от работата ми, не ме и затвориха - моят фагот беше необходим за концертите, бях единствен", разказва Мелтун. Сега се смее, че е извадил късмет и като по чудо е избегнал побоищата в ареста. Когато в знаменитата си реч от 29 май 1989 г. Тодор Живков обявил, че се отваря границата с Турция и всеки желаещ може да замине, той се оказал сред първите. Но не по свое желание.

"Не питай за кошмара, през който трябваше да преминем", казва Мелтун Кадъоглу.Снимка: Vildan Bajryamova/DW

"Опитвам се да забравя унижението и обидата от онази нощ, когато ни прокудиха. Бях известен на властите като яростен противник на асимилацията на турците, още преди тя да започне масово и с жестоки репресии. Нахлуха в 3 часа сутринта с готови задгранични паспорти за мен и жена ми, не можахме да вземем нищо, просто седнахме в колата и потеглихме", спомня си музикантът. Тогава бил 36-годишен, баща на три деца, едното едва на 6 месеца, по-голямото с вроден недъг. Не им дали никакво време да съберат поне най-необходимите вещи, тръгнали само с дрехите на гърба. Хората на ДС предложили на Мелтун да избира - или в Германия, или в Турция, но веднага. Така заради близостта с южната граница семейството предпочело Турция. В Бурса за петимата започнал нов живот от нулата. За да изхранва семейството си, свирел по сватби на саксофон, акордеон. Министерството на културата обявило, че създава симфоничен оркестър в Адана в Южна Турция, кандидатствал и бързо получил одобрението. И така започва да работи в симфоничен оркестър в петия по брой на населението град. Връща се в Бурса, когато се основава симфоничен оркестър с участието на много музиканти, изселници от България. Бързо го назначават за директор. До 2016 г. животът му минава в репетиционната зала и по сцените, после се пенсионира. Но не спира да работи.

"Не питай за кошмара, през който трябваше да преминем. На тези, които по-късно тръгнаха с керваните, им беше разрешено да вземат покъщнина и всичко необходимо, а ние нямахме нищичко, поне за децата. Научих, че при претърсването на дома ни в Хасково са разграбили всичко, оставили само пианото ми и книгите, имах богата библиотека - Достоевски, Сабахаттин Али, Балзак, Назъм Хикмет, всичко любимо остана в България", с помръкнали очи се връща Мелтун назад. Разказвали му, че и съседи изнасяли каквото си харесат от апартамента, а после там се настанили роми. Когато през 1993 г. за пръв път се завърнал, се запознал с новите обитатели на някогашния си дом. А после срещнал и хората на ДС, които са го следили преди заминаването му - Лозко Лозев и Гальон Гальонов, които вече били уволнени от работа. Дори си признали, че е бил прав в твърденията си за онова, което им предстои – че греховете се плащат с горчива цена.

"Светът ми е в музиката, не мога да търпя политически популизми, отдавна съм се наслушал и не им вярвам", казва той и се отправя към сцената за концерта. А там тъкмо са приключили гръмките предизборни речи с внушенията, че "няма друга такава партия" и само "заедно с хората ще бъде в управлението на страната".