…Да, мили по-млади или новодошли софиянци – в София през 50-те години имаше велосипедна алея, която беше успоредна на Борисовата градина и отделена от Цариградското шосе с дървета и храсти. И по тази алея караха колело много хора. С времето тя ставаше все по-населена, тъй като се появиха комплексите и нямаше нищо странно в това да яхнеш колелото и да отидеш на работа евтино и безопасно. Вече е трудно да се намерят фотоси, но ето една любителска снимка от онова време, където се виждат алеите, макар и скрити зад дърветата. „Цариградското“ беше като продължение на „Царя“. Чуваха се птиците от градината, през пролетта то се покриваше с цветчета от кестените, а лятото се усещаше уханието на розите. Сигурно и аз щях да се възхищавам, ако не беше безпомощното ми клатене по стръмното. Имаше и други алеи, по които се караха колела – по „Драган Цанков“ в посока Телевизионната кула покрай гората – след „Чепишев“ т.е. зад днешния „Парк-хотел Москва“ имаше вили и къщи. Алеята все още съществува, но е толкова разнебитена и обрасла, че не си личи, че я има.

Някогашната велосипедна алея в Борисовата градина. Снимка: архив

А после дойдоха автомобилите. Разшириха Цариградското, тогава „Ленин“. Алеята на велосипедистите изчезна, а заедно с нея и ивицата с розите в центъра на булеварда, която разделяше платната. Така класическият булевард с цветно островче по средата и алеи от двете страни спря да съществува. Стана си най-обикновено „шосе“ или по-точно „магистрала“. По него вече летяха служебните „Волги“ и „Чайки“, тук-таме се срещаха някои частни автомобили и всички завиждаха. Вече не беше престижно да караш велосипед, всеки искаше собствена кола, която да увива с покривало да не се цапа, да мие я всяка неделя под завистливите погледи на съседите и да ходи до „наш`те“ на село за консерви или на море. Беше престижно, а на велосипедистите се гледаше като на „селянина с колелото“. Все пак част от старите алеи останаха и до днес, но вече само за автомобили.

Зарадвах се, когато велосипедистите се появиха отново. Имаше нещо волно в това пренебрежение към еснафското треперене над колата. А и те трябва да имат своето място, както всеки един от нас, и да имат алеи, където да се чувстват в безопасност.

Сега отново има вой – защо алея, аз къде ще паркирам! Ами как ще има място като в София на трима човека се падат по две коли. А и собственикът иска колицата му да е под прозореца и най-гръмогласни са тези, които направиха от гаражите си заведенийца. Зная всичко – „градът е пренаселен“, „няма достатъчно гаражи“, „велосипедистите са по-малко от шофьорите“, „в белите държави не е така“. На последното ще отговоря – в една голяма европейска столица живеят мои приятели – на практика три семейства, защото големите синове вече имат свои и живеят отделно. Имат една кола, която използват при нужда. Пестят – не пари, а трудности със задръствания, с паркиране (там не можеш да оставиш колата си на улицата и да пазаруваш в центъра с часове), с гараж, с поддръжка. И се справят чудесно.

В София градският транспорт е добър. Много по-бързо се стига от кварталите до центъра с метро. Може би нещата все още се натаманяват и има още какво да се желае.

Но, драги граждани, свикнете, че градът е за хората, не за автомобилите. Че е за всички – и за пешеходците, и за шофьорите, и за велосипедистите, и даже за тези с тротинетките. Просто трябва да има правила, които да се спазват.

Съжалявам, че не се научих да карам колело.