Наближават избори и е резонно да потърсим отговор на следните три въпроса: какво се случва в момента, как се стигна дотук и какъв ще бъде развоят на събитията след 9 юни.
Функцията на тези въпроси не е да се зададе рамката на поредния рутинен ситуационен анализ. Обществото и държавата се намират в състояние на криза, която продължава повече от три години и не се очертава изходът от нея. Един партиен лидер често цитира онази пословица, според която само глупакът се спъва два пъти в една и съща мотика. Но практиката показва, че политическият процес е торпилиран от цикличната повторяемост на определен модел на поведение, характеризиращ се с неспособността да се оставят на заден план грешните решения със съпровождащите ги негативни резултати.
1. Какво се случва в момента?
Наблюдаваме развитието на нестандартна популистка ситуация. Партиите водят ожесточена битка помежду си и се замерят с компромати. В публичното пространство масово се лансира тезата, че целта на отделните формации е да мобилизират в максимална степен твърдите си електорални ядра и на фона на всеобщото отвращение да извлекат изгода от ниската избирателна активност. Подобна стратегия може да изиграе лоша шега, защото тя не отчита наличието на поне два съществени риска: първо, когато пренебрегваш периферията, няма как да предскажеш със сигурност нейното поведение. Очакването е за пасивност, но протестният вот е съвсем реална опция с потенциал да поднесе изненади в изборния ден. Не се взема под внимание достатъчно добре известният контрааргумент, според който ниската активност облагодетелства малките партии, задълбочава фрагментацията и затруднява формирането на парламентарно мнозинство. Второ, перманентното очерняне на политическия опонент се използва като инструмент за мобилизация на твърдите ядра. Така се изгарят всички мостове за потенциално следизборно коалиране. При класическата популистка ситуация картината е ясна: използва се определен набор от дискурсивни манипулативни техники (например: за отрицание на елита, за противопоставяне между „народа“ и „елита“, за унификация на общата воля на народа, за чертаене на образа на врага, за засилване на социални очаквания, за значението на харизмата на лидера), за да може чрез тях съответната партия да спечели толкова гласове, колкото са ѝ необходими за участие в бъдещото управление – самостоятелно или в коалиция. Конфликтното поведение и компроматите са от полза само тогава, когато спомагат за реализацията на базовата политическа цел. Вместо това предизборната кампания наподобява на окопна война, в която се стреля напосоки. На прицел е „Продължаваме промяната“, а поредицата от корупционни скандали с тази партия все повече започва да прилича на активно мероприятие. От ГЕРБ никога не са криели намерението си да елиминират основния си противник. След разпада на сглобката Борисов открито говори за задаващото се безкрайно управление на служебни правителства, а Делян Добрев вече не се чувства като самотен глас на вътрешната опозиция и още по-свободно излива своята враждебна реч, насочена срещу Петков и Василев. ПП започна синхронизирана атака срещу всички останали, която представлява огледално отражение на синхронизираната атака на всички останали срещу ПП. Отстраняването на Росен Желязков в последните работни дни на парламента беше необмислен PR ход и още повече влоши изгледите за следизборно сътрудничество с ГЕРБ. Изглежда малко странно положението, при което Борисов от партньор внезапно се превръща в опонент преди изборите и отсега е поканен за сътрудничество след тях.
Не е за подценяване и поведението на другите играчи, но то, за съжаление, остава встрани от полезрението. Костадин Костадинов запазва и разширява електоралното си влияние, повтаряйки безконечно фразата: „Единственото правителство, което може да подкрепи „Възраждане“, е само на „Възраждане“. Това означава дистанциране от останалите партии и от елита като цяло. Стратегията е печеливша, защото използва класическия популистки инструментариум и постига желания ефект.
БСП разчита на позицията си на единствения последователен опонент на ГЕРБ. Популизмът на партията се изчерпва в общи линии със смелите социални обещания, които крият рискове за фискалната стабилност. Дезинтеграцията на старата левица настъпи вследствие на появата на множество алтернативи, които изсмукват нейния електорат: умерените гласоподаватели се насочват към ПП, крайните русофили – към „Възраждане“, отлюспените социалисти създават нови политически проекти. Въпреки че поведението на БСП като цяло е системно, външнополитическата ѝ ориентация причислява партията към част от антисистемните играчи и я изключва от формулата за бъдещо управление.
ИТН остава класически популистки субект и ако успее да си осигури необходимото представителство, е в състояние да поднесе изненада, като изработи устойчива формула за съставяне на експертен кабинет.
2. Как се стигна дотук?
За да отговорим на този въпрос, трябва да направим ясно разграничение между минимум три разказа за създаването и за разпадането на сглобката – става дума за разказа на ГЕРБ, за разказа на ПП-ДБ и за разказа на останалите парламентарни формации, който съвсем не е монолитен по съдържанието си, но по смисъла си е ярко опозиционен и така създава впечатление за единство в многообразието.
Като символично начало на разказа на ГЕРБ би могло да послужи едно изказване на Бойко Борисов, което в общата еуфория беше забравено, подценено и подминато, без да му се обърне заслуженото внимание. На 12 май 2023 г. Борисов говори в кулоарите на парламента за „съвместно управление за кратък хоризонт от време, за приемане на бюджет, план за възстановяване, да тръгнат еврофондовете… Не е необходимо да се изкара пълен мандат…. Минимумът е година, година и половина“[1]. Наблюдателният анализатор трябва да се задълбочи в цитатите и от редица други изказвания на лидера на ГЕРБ и на видни представители на партията, за да прецени, че разпадът на сглобката не беше неочаквано събитие, а ролята на Борисов в този процес бе съвсем прогнозируема. Общата тенденция в оценките на ГЕРБ за правителството на ПП-ДБ е негативна. Създава се усещане за недоволство от това, че партията бе принудена само да подкрепя политиките, без да участва в определянето им и без да носи персоналната отговорност за тях. Така тези политики бяха преекспонирани като доказано неефективни, а стратегията беше да се предизвика допълнителна ерозия в доверието към ПП-ДБ и да се намери подходящ повод за сваляне на „провалилия се кабинет“. Логическият завършек на постановката е, че след една година управление на „промяната“ няма нито пари по Плана за възстановяване и устойчивост, нито сухопътен Шенген, нито шанс за влизане в еврозоната, нито съдебна реформа.
Разказът на ПП-ДБ звучи не по-малко монолитно и се повтаря едно към едно от всички публични говорители на коалицията. В него присъстват теми (като попълване на парламентарната квота в регулаторите с изтекъл мандат и реформа в службите за сигурност), които не са намерили своето място във версията на ГЕРБ. Оказва се, че всъщност парите по ПВУ не са усвоени, защото партията на Борисов е осуетила приемането на последните няколко закона. (Контраверсията на ГЕРБ е, че тези закони са калпаво изготвени и не гарантират постигане на желаните резултати.) В края на преговорите ПП засили персоналните атаки към министри от собственото си правителство, използвайки типични техники за очертаване на образа на врага, които досега са били неизменна част от пропагандата на ГЕРБ. Кирил Петков постави ултиматум за отстраняване на Калин Стоянов и Александър Йоловски от евентуалния кабинет на Мария Габриел. В отговор Борисов чрез своя преговорен екип поиска смяната на финансовия министър Асен Василев.
Първите два разказа са наситени с огромна фактология. Тя е достатъчно добре известна и не е необходимо да бъде възпроизвеждана изцяло. Целта на предходната систематизация е да покаже, че ГЕРБ и ПП конституират паралелни огледални популистки дискурсивни оси, в които образът на врага е ясно обособен, антипартийните настроения към „партньора“ в управлението надделяват над опцията да се формулира и отстоява общ политически интерес, антиелитистките послания са ориентирани към краткосрочна мобилизация на твърдите електорални ядра, липсва изработена стратегия за постигане на дългосрочни политически цели.
Разказът на опозицията е обединен от тезата за провала на общото управление на ГЕРБ и ПП-ДБ. Едно от ключовите разделения се развива в рамките на дихотомията „системност – антисистемност“. Неговата същност вече беше разгледана. Остава да обърнем внимание на различията в популисткия дискурс на отделните партии. „Възраждане“ в известен смисъл напомня на ранната „Атака“ – лидерът се самоидентифицира с волята на народа и застава изцяло на негова страна, отбранявайки го от зловредното влияние на всички вътрешни и външни врагове. Съответно вътрешните врагове са политиците, партиите и институциите, а външните – САЩ, НАТО, ЕС, страните от западния свят, неправителствените организации и спонсорираните от тях медии, чуждите инвеститори. ИТН следва евроатлантическата си ориентация и в това отношение, за разлика от „Възраждане“, изглежда, че е възможен и приемлив коалиционен партньор. Проблемът при формацията на Слави Трифонов е свързан с моделирането на образа на вътрешните врагове. В това се изразява нейното антисистемно поведение, а историческата ретроспекция показва, че то е твърде рисково. БСП официално цели да отстрани ГЕРБ от властта. Основното предимство на левицата е, че образът на врага е ясно дефиниран и през годините не са регистрирани колебания в позицията ѝ. Тя е системна и последователна, но не е печеливша, защото обърква тотално плановете на останалите политически сили. Нинова се стреми нейният разказ да звучи принципно и изглежда успява в изложението на аргументацията, но не и в реализацията на поставените политически цели. Така предимството се превръща в недостатък, защото броят на враговете на БСП се увеличава, твърдото електорално ядро се смалява, а невъзможността да бъдат намерени трайни партньори за участие в съвместно управление постепенно започва да трансформира системността в антисистемност. От казаното дотук следва, че разказът на опозицията е хетерогенен, не е способен да излъчи алтернатива на разпадналата се сглобка, не успява да артикулира и послание за колаборация с част от нея.
3. Какво предстои?
Краткият отговор е: още от същото. Политическата криза ще продължи да се развива, ще ставаме свидетели на краткосрочни парламенти и чести избори. Рано или късно ще бъде сложен край на погрешните постановки и на пагубните илюзии. Политиците не могат да се понасят помежду си, а очакват да управляват заедно след изборите, въпреки острите атаки, които са си разменили преди това. Провокират отвращението на народа, за да се възползват от мобилизацията на твърдите електорални ядра, но не виждат, че непоносимостта често избива в съвсем неочаквани форми на съпротива. Създава се впечатлението, че непосредственото възпроизводство на предварително изработени PR стратегии изобщо не е адаптирано към особеностите на конкретния локален контекст. Страхът от консумация на негативите от нежеланата коалиция поражда неадекватни действия, които имат своите последици не само за отделните партии, но и за политическата система като цяло. Делът на парламентарното представителство на антисистемните формации нараства обратнопропорционално на опцията за избор на стабилни кабинети. Фрагментацията се засилва най-вече поради доминацията на популистките послания. Трябва да настъпи обрат, който да пречупи развитието на негативната тенденция. Мостът беше разрушен след неуспешно приключилите преговори за ротацията. Сега възстановяването му ще бъде трудно, а след всеки следващ избор ще става още по-трудно. Това е реалистичната оценка, която стои над партийната реторика; нейните основания имат структурен и теоретичен характер, те не са подчинени на политическата конюнктура. И накрая, не е за подценяване фактът, че целта на всяка сериозна партия е да получи властта и да управлява, да представи частния си интерес като всеобщ, а не да служи на всеобщия, загърбвайки своя собствен. Ако след вота на 9 юни изобщо се намери някаква коалиционна формула, тя ще бъде продукт на сложен баланс между тяснопартийни интереси, облечени в одеждите на всеобщия интерес. Цената на компромиса ще бъде свързана с отстъпление от определени принципни позиции, стига да се намери кой да я плати. Колкото повече се отлага вземането на решението, толкова по-тежко и неприемливо ще става то.
[1] Илиев, Л., Е.-М. Райкова, Борисов разтърси преговорите на Габриел с ПП-ДБ, „Сега“, 12.05.2023, последно посещение: 02.05.2024.
