В борбата си за власт политиците се опитват да вкарват аудиторията в заблуждение с обещания, компромати и непозволени средства, но това може да стане само ако медиите са им съучастници. Какво е нужно, за да не се случи?

Предизборната кампания в България тече вече с пълна пара, независимо че още не е официално обявена с присъщите ѝ там плакати и билбордове, телевизионни обръщения, хроники и дебати. Те и без това отдавна нямат почти никакво значение за вота. Може би с изключение на дебатите, но само ако участват партийните лидери, които обикновено ги избягват, тъй като си знаят, че много по-лесно ще сгафят, отколкото да блеснат в тях.

Въпреки неефективността им, политиците обаче продължават упорито да влагат средства в платените форми на агитация, за да си осигурят място и комфорт в безплатните, където медията има някаква свобода кого да покани и как да се държи с него. В резултат и тези - журналистически по функцията си - формати са политически превзети и малко могат да помогнат на информирания избор на гражданите. Платежоспособните кандидати са се научили да звънят по телефоните на медийните шефове, да се сърдят и заплашват, докато цялата журналистиката в предизборната кампания заприлича на пиар.

Предизборните "черни лебеди"

Така че все повече реално влияние върху вота има не регламентираната кампания, а предизборните „черни лебеди“ – трудни за прогнозиране събития, които предизвикват последствия веднага, но едва по-късно намират своите логични обяснения. Христоматиен пример за такива у нас са фабрикуването на партийна книжка на Стефан Софиянски (1995) или Костинбродската афера (2013). Те „по правило“ са дискредитиращи, което води до нарастващата роля в създаването им на службите и прокуратурата с техните възможности за заплитането на уличаващи сюжети. А и взаимните обвинения на политиците бързо напускат политическата сфера и стават съставомерни и то за престъпления в особено големи размери, като корупция за стотици милиони или поддържането на контрабандни канали. По тази линия отношенията между настоящите политически противници – ПП/ДБ и ГЕРБ/СДС (със специалното участие на ДПС), са напрегнати, както никога досега, защото ДБ и ПП се бяха заели да „изчегъртат“ ГЕРБ, именно заради корупционни практики по високите етажи на властта (ПП дори направиха неуспешен опит да арестуват лидера им).

Фигурата на властта в държавата отпреди година обаче беше не само напрегната ос, а и не по-малко напрегнат триъгълник. На третия му връх уверено стоеше президентът Румен Радев, чиито геополитически позиции за първи път от 1990-те години насам можеха да поставят в риск евроатлантическия курс на страната. Това сближи другите два върха на триъгълника и накара ПП/ДБ да превключат от криминална на политическа скорост във формата на „сглобка 1“ – за разочарование на част от електората им, склонна да вижда само вътрешни, но не и външни врагове на родната демокрация.

Какви сметки си направиха в ГЕРБ и ДПС

И тогава неизвестно откъде долетя първият „черен лебед“ за сезона – убийството на Мартин Божанов-Нотариуса. То освети прецизно организирана корупционна схема в съдебната система, пресичаща се с друга – на Пепи Еврото и „Осемте джуджета“. Тяхното разследване имаше потенциал да стигне до високопоставените им бенефициенти, включително и в политиката. И тъй като това са сюжети от времето на ГЕРБ, те даваха аргументи на ПП/ДБ да искат ускоряване на съдебната реформа не само „на книга“, но и „на живо“, така че да „падат глави“ по подобие на румънския опит. Тук вероятно се корени една от причините да не се състои „сглобка 2“ и ГЕРБ/СДС и ДПС да предпочетат извънредни избори, за да постигнат нова конфигурация на властта или поне влиянието в нея на ПП/ДБ да бъде силно ограничено. А и ИТН сякаш вече загряват на резервната скамейка.

Както можеше да се предположи, „черните лебеди“, с които започна предизборната кампания, трябваше да „отвърнат на удара“ и да нанесат репетиционни щети на ПП/ДБ. Темата за корупцията беше подсилена с темата за контрабандата и изведнъж публичното пространство се напълни с пудели и пачки, скъпи часовници, тайни срещи, защитени свидетели, показни арести, заели мястото на Нотариуса и Еврото. Нотариуса и Еврото вече са само спомен. А най-добрият начин да спреш да говориш за вътрешния министър е да започнеш да говориш за външния. Та чак на служебния министър-председател му се наложи да приеме и този пост.

Разбира се, извън политическата употреба на следствени материали, изваждането им заради нея наяве, може в последна сметка и да е в полза на правосъдието. Стига обвиненията да не са скалъпени и да има пропорционалност между вина и санкция. А иначе преследването на някого, с цел да го обявиш обвързан с политическия ти противник и така да го уязвиш, е престъпление против човечността.

Задачата на медиите

1. Медиите да не са „пощенски кутии“, което значи, че трябва да проверяват достоверността на твърденията, независимо че идват от партии и политици (в предизборна кампания те не са достатъчно достоверен източник). Ако това става в жив ефир, да задават допълнителни въпроси на събеседника си, докато стане ясно какви са основанията за твърдението му.

2. Да изключат социалните мрежи като източник на информация, а ако тя идва оттам, задължително да бъде потвърдена и от втори източник.

3. Да спазват презумпцията за невиновност и да не допускат медията да бъде използвана за произнасяне на присъди, включително и под формата на намеци и инсинуации.

4. Във въпросите и коментарите си журналистите да разделят политическите и криминалните сюжети и да не позволяват едните да подменят другите. Да изискват същото и от събеседниците си.

5. Да канят независими (а не предложени и свързани с политически щабове) експерти в сферата на престъпността и сигурността, които на разбираем език да изграждат фактологичната картина на криминалните сюжети и да посочват дефицитите в нея.

6. Да реагират остро на реч на омразата и на присъщите ѝ етикети, дори когато тя е насочена срещу политически противник.

7. Да не губят времето на аудиторията с ниско информационни, но цветисти фрази, подхвърлени от политиците.

8. Да организират изпреварващи журналистически разследвания за купуването или подмяната на гласове, което си личи при значително разминаване между екзитпола и крайния резултат.

В кампания с „черни лебеди“ задачата на медиите става много по-сложна, защото вече съвсем не е достатъчно да задават „симетрични“ въпроси на кандидатите и да ги следят да спазват полагащото им се време. Няма общи правила – журналистът трябва да решава по съвест и „в крачка“, но все пак са възможни някои предварителни защити на професионалната част. Предизборните кампании са тест не само за политиците, но и за медиите и даже за тях той е по-отговорен. Защото политиците в борбата за власт опитват да вкарват аудиторията в заблуждение с обещания, компромати и пр., но това може да стане само ако медиите са им съучастници.