Наистина на човек му идва да започне да вика.
Гражданите са призовавани да бъдат политически активни, защото демокрацията го изисква – трябва да се взема отношение, трябва да се реагира и адресира, трябва да се прави информиран политически избор. Но…
На какво заприлича родната политика в последно време? Нима е възможно да се участва в подобно безобразие? Правителствени кризи, парламентарни кризи, криза на държавността, конституционна криза – всичко това е меко казано. Проблемът е много по-голям. Дълбоко увредена е способността въобще да се мисли, да се разсъждава трезво и логично, да се различава причина от следствие, да се извеждат елементарни изводи с оглед на заявените намерения и постигнатите резултати.
Гражданите са обект на психотропна атака от страна на политици, които се намират в капана на собствените си пропагандни манипулации и заразяват с патологичните си користни обсесии цялото общество. Светлината на разума е угаснала, единствените проблясъци са от искрите на късите съединения в политическите вериги, които се случват час по час. Поради общото обезумяване гърмежите в инсталацията все още се възприемат от някои като празнични фойерверки, но скоро ще настъпи безпросветен мрак. Или той вече е настъпил обаче нарушените възприятия пречат да се установи този факт. Заживява се в кошмарна измислица.
Дълбоко увредена е способността въобще
да се мисли, да се разсъждава трезво
и логично, да се различава причина
от следствие, да се извеждат елементарни изводи.
Всичко започва години назад, много години назад.
Няма да се връщаме в Средновековието, макар оттам да се тръгва. Ще споменем трудния преход от феодализъм към капитализъм, защото и той има значение. Доказано най-тежки са пораженията върху общественото и личното съзнание през комунистическия период. После идва криминалният преход към пазарна икономика и либерална демокрация. Криминален, защото го предхожда обявен за престъпен тоталитарен режим, който преобразува престъпната политическа власт в икономическа и отново в политическа – пак престъпна. След много демократично-пазарни перипетии стигаме до наши дни, когато на управленско ниво положението изглежда по-зле от всякога, като естествено отчитаме, че всичко изброено ни е довело дотук.
По-зле от всякога. И не защото се случва невиждана поредица от предсрочни парламентарни избори, все едно политическата ни система е изградена върху свлачище, което се срутва в бездната. Това е само видимата част. Да – градено е върху нездрава почва, така е. Не се извършиха крайно необходимите оздравителни действия (лустрация), когато беше времето да се извършат. Но по-зле от всякога сме, защото в момента е загубен какъвто и да било ориентир кой води, кой следва, накъде вървим. Кризите произтичат от това състояние на гражданството.
Но виновно ли е то?
Случи се така, че натрупаното негодувание срещу вездесъщата политическа корупция отново се изля под формата на протестна вълна. С нея отново се злоупотреби политически, защото нали – „народът си заслужава управниците“.
Но да оставим вечните истини настрана и да се съсредоточим върху настоящето. В него се наблюдава как ставаме жертва на особена идеологическа перверзия. А именно – понеже политическата класа е разочароваща, се появява концепцията гражданите (от площада) да се заемат със сложната операция, която трябва да излекува хронично боледуващата държава. С други думи – тъй като доверието към хирурзите е снето, пациентите се заемат с лечението. Критерият за компетентност и опитност отпада, емоцията взема превес и желанието се припознава като способност.
Опасността да се стигне до касапница е огромна, даже няма как да не се стигне до касапница, но самите хирурзи, т.е. политиците, поощряват това решение. Най-вероятно го правят с нечиста умисъл, но сякаш за добро се лансира идеята за „партийно независимата фигура“, която по най-непосредствен начин ще упражнява властта на гражданите в тяхна полза.
Разбира се, че няма независими кадри, при положение
че процедурата по тяхното назначаване
е законово обвързана с политически решения
на президент и парламент, доминиран от определено мнозинство.
Загърбва се демократичната традиция на политическото представителство и въпреки че съществуват партии, които имат своите лидери, и тези партии се явяват на избори, впоследствие отговорността за управлението трябва да се повери не на лидерите и не на партийни кадри, а на някой друг. Този друг трябва да е „независим“. Формулата изглежда лишена от логика, но както вече стана дума – логиката отстъпва мястото си на утопичното безумие. Може би защото част от новите политици, застъпници на „независимостта“, са пребоядисани потомци на стари комунистически родове и са закърмени с утопиите.
Нека повторим. Има партии, които имат лидери, те облъчват гражданството със своята пропаганда, явяват се на избори, а след това сами дискредитират себе си и започват да настояват, че политическият ръководител не трябва да е някой от тях.
И по-конкретно – Радев е избран за президент, но да не управлява той и да не назначава свои хора, същото се отнася за Борисов като председател на ГЕРБ, за Петков, Василев, Иванов, Атанасов като председатели на ПП-ДБ, за Пеевски и ДПС, за Нинова, за Костадинов и т.н.
Защо тогава се гласува за тези кандидати и техните формации?
Що за глупост е да организираш партийни структури с присъщата им йерархия, да се опитваш да привличаш способни професионалисти в политическата работа, а после да настояваш този ресурс да не бъде използван в управлението!? Отговорът е, че гражданите трябва да са сигурни в независимостта на управленеца от партийни интереси и пристрастия.
Но този отговор съдържа очевадна лъжа.
Разбира се, че няма независими кадри, при положение че процедурата по тяхното назначаване е законово обвързана с политически решения на президент и парламент, доминиран от определено мнозинство, което се състои от партийни членове, зависими по устав от своите лидери. Нима се съгласихме да се правим на глупаци, които уж не са наясно и безрезервно вярват в утопичната фалшификация? Нима още дълго ще продължава възвишената агония, в която няма да обръщаме внимание на действителността, а ще се влачим, заслепени от „идеала“? Нима въобразената независимост не е самото лицемерно въплъщение на задкулисието?
Надяваме се, че тази глупост има край и гражданите ще се опомнят.
Защото точно благовидното делегиране на властта в не-политически ръце е бягане от отговорност, което гарантира на политиците тяхната трайна уседналост в управлението. Те поставят граждански (експертни) бушони, които гърмят, после ги изхвърлят, а те самите остават незасегнати и съвсем невинно отново търсят и получават нашите гласове. А трябва да се гласува с обратния мотив – за кандидати, които поемат ангажимент и всички покрай тях са открито зависими от тях. И когато ангажиментът не бъде изпълнен, точно по силата на тази открита зависимост, да се носят последствията за неизпълнението.
„Аз не го познавам, той сам си решава“ са неприемливи думи
от партийни лидери, натоварени с мисията да познават и да решават.
Допуснатите грешки са техни и те трябва да бъдат санкционирани.
Държавните институции са зависими от изборните резултати – тяхната дейност е свързана с партиите, получили правомощия според електоралната си тежест. Ако не работят добре, то вината не може да се пренасочва към „независими“ фигури. „Аз не го познавам, той сам си решава“ са неприемливи думи от партийни лидери, натоварени с мисията да познават и да решават. Допуснатите грешки са техни и те трябва да бъдат санкционирани.
А независимият обществен сектор е различна територия. Когато държавното управление в либералната демокрация функционира правилно, тази територия е голяма и свободна от политически натиск. В нея важи правен ред точно защото политиците стоят по местата си, зависими са от ясен регламент за своята работа и не манипулират гражданството, а стриктно изпълняват своите точно дефинирани задачи.
На поредните избори е препоръчително да се гласува за зависимост, което значи за конкретна персонална отговорност, а не отново за „независим“ маскарад.
