Точно просветените твърдят, че има представител на тъмната страна, който подчинява всеки и всичко. Неслучайно същите се именуват с легендарното „добрите сили“ и се опитват да вкарат и най-разумните в митичния разказ.
Мислехме, че светът веднъж завинаги е разомагьосан. За добро или за лошо – чудесата получиха научно обяснение, а на неотговорените въпроси се гледа като на временно лишени от обяснение казуси, които ще бъдат разрешени без проблем, щом се набави още малко фактическа информация. Благодарение на технологичния напредък информацията се набавя бързо.
Политическите процеси също станаха достатъчно прозрачни, техните механизми са отдавна разгадани и ако някъде все още има неяснота, тя се дължи на умишлено замъгляване на картината от страна на възползващите се от мътната вода субекти. Те не са нищо повече от корумпирани играчи, чиито действия могат да бъдат парирани – схемите им са вече известни.
Така наречените „почтени участници“ в политиката печелят гласове точно защото хвърлят светлина върху забуленото в тайнственост задкулисие и обещават без бавене да неутрализират неговото влияние, понеже знаят как. Те имат основателно самочувствие, натрупано в годините на цялата човешка история. От Античността, през Ренесанса и Просвещението, до модерните и постмодерните времена – опитът е достатъчен, за да се наложи рационален контрол върху плененото от метафизически или направо магически лъчения масово съзнание. Просто хората трябва да разберат, че сами коват съдбините си и няма нещо или някой, което или който да упражнява неотменимо въздействие върху тях свише. Нищо и никой не притежава властта да определя хода на събитията, съвременността отхвърля такава възможност.
Смайващо е, че у нас политиците с високо
светско образование убедено и упорито повтарят,
че съществува изконно лош персонаж, който дърпа конците
на управлението във всички сфери.
Затова е смайващо, че у нас политиците с високо светско образование започват убедено и упорито да повтарят, че съществува изконно лош персонаж, който дърпа конците на управлението във всички сфери и винаги става това, което той пожелае. Делян Пеевски. Приписваните му извънмерни качества водят натам, че можем да го наричаме Делян Всемогъщий – митичен герой, поглъщащ демитологизираната цивилизация, към която уж принадлежим.
Подобна персонификация означава, че злото е изначална наличност, която по необходимост намира своето превъплъщение, своя аватар. Той не избира, а е избран и започва да се разпорежда от името на самия мрак с нечувана мощ. Да му се противопоставиш е дяволски трудно.
С други думи – точно просветените ни връщат към сенките на мистиката. Те твърдят, че има представител на тъмната страна, който подчинява всеки и всичко. Неслучайно същите се именуват с легендарното „добрите сили“ и се опитват да вкарат и най-разумните в митичния разказ. Изоставят се теориите на философи, социолози и политолози, според които по-скоро обществените нагласи и отношения формират категории, които подлежат на преобразуване, и започва да се внушава, че съществува персонално олицетворение на извечното зло.
В конкретната нашенска ситуация имаме и друга физическа проява на свръхестественото – Борисов, който също е споменаван като първопричината за състоянието на нещата – такова, каквото повсеместно е. Но напоследък дори той е посочван като слуга на всемогъщия. Може би става въпрос за две лица на една монета, но все пак първото йерархически превъзхожда второто, макар последното официално да има по-голямо политическо представителство.
Като се запитаме каква е причината за такова отстъпление от рационалните позиции, можем да допуснем, че то се случва нарочно – търси се определен ефект върху електоралната аудитория. Сигурно се смята, че демонизирането на политическия опонент помага на избирателите, без много да му мислят, да го зачеркнат и масово да гласуват за този, дето демонизира. Но защо не се случва така?
Цялата енергия изтича в протестни сборища, на които се скандират
заклинания и се изпада в трансово състояние, вместо
да се стимулира трезвата настройка и да се работи
върху реален план за действие.
Вероятно не се случва така, защото като зарежеш разумните доводи, направо излизаш извън демократичния регламент и пращаш историята в съвсем различна сфера. В нея тежестта на гласовете започва да няма значение – нещо друго, отвъдно, насочва движението на събитията и няма смисъл да му се противодейства в рамките на изборния процес. Щом сам си превърнал политическия си противник в някаква извънземна хала, значи сам си накарал гласоподавателите да се усъмнят в целесъобразността на прагматичните земни усилия и да се настроят на приказна вълна̀. Затова и цялата енергия изтича в протестни сборища, на които се скандират заклинания и се изпада в трансово състояние, вместо да се стимулира трезвата настройка и да се работи върху реален план за действие с ясни мерки, водещи към целта.
Някой може и да опита да планира реалистично, но такава проба изисква концентрация и търпение, а тези качества не са на почит сред „образованите и почтените“. Тяхната почтеност не е стоическа, а е естетическа – нещо като красива декорация към един иначе суетно-опортюнистичен характер. Те се хвърлят в борбата за справедливост екзалтирано и гонят бърз резултат. Умишлено си затварят очите за проблемите и забелязват само това, което ги провокира да мечтаят. Но когато емоционалното замайване от наркотика на утопията изчезне, се сепват и се уплашват. Защото суетата се гримира като смелост, но е нейното обратно. Точно страхът е другата валидна причина, която кара научно-просветените да оправдават несполуките си с мистичното – Делян Всемогъщий: ние не сме виновни, не ни се сърдете и пак гласувайте за нас – просто противникът ни е въплъщение на злото от невиждано и съвсем непонятно измерение.
Почтеността на „образованите и почтените“ не е стоическа,
а е естетическа – нещо като красива декорация
към един иначе суетно-опортюнистичен характер.
Неприятна подробност е и тази, че демонизирането на противника ти развързва ръцете да търсиш помощта на други демони, за да спечелиш битката срещу него. Влизаш в съюз с дявола под претекста, че това е неизбежна необходимост. Клин клин избива. Само че това обърква докрай хората – те вече наистина губят представа кой кой е и за какво се бори. Разбира се, по този път въпросът какво се случва с хората губи значение – ти започваш да гледаш себе си, собствената си полза.
Но ако все пак у някой от борците е останал споменът за първоначалното благородно намерение, то какво трябва да направи той? Би ни се искало да може да се върне към разумното състояние, което означава – към разбирането, че всемогъществото произтича от установената среда на живот, чиято промяна се случва с малки, но последователни стъпки във вярната посока. Всяка от тях е колкото незабележима, толкова и ценна, защото дори да си останеш само с нея, оставаш с частица от смисъла, в която се съдържа и цялото.
