Поводът е една реклама, която през седмицата предизвика умерено негодувание у гражданството. Гражданството се е възмущавало къде-къде по-силно от къде-къде по-незначителни събития, но ето нà – сега се възмути умерено.

Рекламата ни мами към някакъв нов хазартен продукт. Обещанието гласи: „Нова игра с дяволски добри оферти“, а самият продукт се казва Devil’s deal (Soul for sale) или казано на български: „Дяволска сделка (Душа за продан)“. Защо всъщност все още разни стоки и услуги се предлагат на английски? Дали защото търговецът предполага, че клиентелата му се оправя по-лесно на този език или защото така звучи някак по-глобално, по-цивилизовано, по-чуждестранно?… Все едно, не е толкова важно.

Много по-интересно е защо масово се използва образът на сатаната, когато трябва да се предизвика привлекателност към нещо. И образът и името. Чували сте: „тя е дяволски красива“ или „той е дяволски талантлив“ или пък „това е адски вкусно“. Кога и защо дяволът стана символ на добро, красиво и желано? А може би винаги е бил? Може би точно заради тези негови качества Ева лесно прие ябълката?

Всъщност проблемите с тази реклама са два – формален и съдържателен. Формалният е свързан с използването на образа на сатаната за създаване на привлекателност. За човек, който си дава сметка, това е ужасно. Човешката душа е безсмъртна, следователно за нея във вечността има само два варианта – да бъде с Бога или да бъде без Бога. Няма трети вариант, в който душата на практика не съществува или поне е напълно безчувствена като в дълбок сън. Да бъдеш след физическата смърт с Бог – това означава да наследиш Царството небесно или иначе казано – да живееш в рая, без това непременно да значи свирещи на арфи ангелчета и чешми, от които тече мед и масло. Какво ще бъде в рая „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало…“ (1 Кор. 2:9).

По същия начин, да бъдеш без Бога, да си откъснат от него – това означава да си в ада. Адът не е нищо друго, освен отсъствието на Бог. С всички ужасяващи последици от него извън конкретните страхотии на Джеймс Джойс в „Портрет на художника като млад“. За душата отсъствието на Бог е най-страшното, което може да ѝ се случи. Тук, в този свят, дори и най-отчаяните злодеи не са окончателно откъснати от Бога и животът им все още има някакъв смисъл и някаква надежда.

В нашата хазартна реклама мнозина провидях неприкрит и изпъчен сатанизъм. И им се смяха. Смяха им се, защото не разбират, че може да си сатанист, без да се самоопределяш съзнателно като такъв. Едва ли хумболтовите калмари мислят себе си като хумболтови калмари, макар и да са такива.

Пък и сатаната е доста примамлив идол, защото гъделичка гордостта, представя живота лесен и пълен с удоволствия и изключва всякакво усилие за усъвършенстване. И всичко това би бил чудесно, ако не беше лъжа.

Съдържателната страна на проблема е пряко свързана с формалната, защото такива страсти като хазарта са „от лукаваго“. Вижте как се изменят значенията на думите. По същия начин, по който „дявол“ трябва да е нещо страшно, но с времето и изнагляването на хората и станало нещо привлекателно, така „страст“ първоначално означава „страдание“, но вече е силно влечение, обикновено свързано с не по-слабо удоволствие. Имам приятел, който сам признава, че парфюмите са негова страст и в дома си има цял гардероб, пълен с парфюми. За него това със сигурност не е свързано със страдание.

Хазартът е една от най-долнопробните, най-уродливите и същевременно най-опасните страсти. Долнопробен, защото неговата философия (доколкото страстите имат философия) се гради върху тоталния отказ от всякакво усилие за усъвършенстване или за постигане на желана цел, вместо което цялата надежда се възлага на случайността и „късмета“. Късметът, когото мнозина приемат за демон, трябва да бъде омилостивяван, за да те споходи. Това става чрез талисмани и суеверни ритуали, дори и чрез молитви. И тъй като за лесно богатство не можеш да се молиш на Бог, остава да се молиш на сатаната. Стигнеш ли до там, ти вече нямаш свободна воля, защото си я употребил цялата за погрешния избор.

И уж бяхме осъзнали какво зло е хазартът. Заради него стана целият скандал с Черепа, който в крайна сметка доведе до раждането на феномена „Продължаваме промяната“. Талончетата изчезнаха от дюкяните и вече по-рядко можеш да видиш някого с напълно обездушевѐн поглед да търка на тротоара и машинално да отпива от евтиното кафе. Талончетата изчезнаха, но пък цялата страна днес е залята от всевъзможна реклама на хазарт. Замислете се! Допустима ли е безнаказаната агитация за нещо толкова скверно като хазарта. Рекламата на цигари е забранена от няколко закона, при положение че пушенето в сравнение с хазарта е безобиден навик и едва ли не подвиг на аскезата.

Хазартът трябва да се разглежда като болест, като зависимост. Все едно да рекламираш подаграта! Но ако в подаграта имаше толкова пари, колкото в хазарта, щяха да я рекламират и окото им нямаше да мигне. Забраниха аналгин-хинина, защото бил вреден, а едно време само с него се оправяхме. На път са да забранят сулфатиацола – все изпитани стари и ефективни лекарства. Забраниха ги, за да ги заменят с нещо 10 поти по-скъпо, от което няма полза. Ще излезе вярно подозрението, че интересът на фармацията не е хората да са здрави (както би било редно), а да се болни и то не инцидентно, а хронично болни, за да текат ритмично продажбите. Защо не забранят и хазарта по същия начин? Нали няма спор, че е вреден? Много просто: всичко е в печалбата. Когато загрижеността носи печалба, сме загрижени. Когато печалба носи безгрижието, тогава не се загрижени.

Но да се върнем на сатаната в оная реклама, пък и не само в нея. Ще кажете: голяма работа! Сатаната е измислица и защо да не го изобразяваме тук-там за по-весело? Че даже енергийна напитка имаме с неговото лице и име: Hell. Имаме си и предаване „Хел кичън“ (сега да не си помислите, че съм го гледал някога). Какво е общото между ада и кухнята – огънят?

Сатаната не е измислица, както не са измислица и катастрофалните последици от пристрастяването и зависимостите. Сатаната най-много иска хората да не вярват в него. И изглежда го е постигнал. Оттам и тая наглост да го изобразяват по билборди. Не, тези, които правят рекламите не са сатанисти или поне не се мислят за такива. И те не разбират откъде им идва „вдъхновението“, но се имат за много оригинални и духовити. Затова е добре от време на време някои неща да се припомнят.

Сигурен съм, че знаете, но все пак нека да кажа, ако случайно е останал някой, който да не знае. Нека ви кажа какъв е възгледът на едната, свята, съборна и апостолска Църква за злото.

Когато изправили Христос пред Пилат, прокураторът Го попитал: “Ща е истина?” (Иоан 18:38). Във филма Христо Шопов даже го каза на латински “Quid est veritas?”. Христос отвърнал с мълчание и това е един от моментите, в които разбираме, че Истината не е нещо, а е Някой. И когато осъзнаем това, вече не ни звучат странно думите на Достоевски: “…ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината“. Защото няма друга Истина освен Христос и ако той би останал извън нещо или нещо би останало извън Него, то това нещо не е и не може да бъде истина.

Освен Истината, Бог е също Доброто и Красивото. Доброто и Красивото също не са нещо, а са Някой. Следователно Доброто е личност. Тогава защо отхвърляме мисълта, че и злото е личност?

Най-много от всичко сатаната желае да не вярваме в него. Първоначално той е бил сияен ангел. Неговата природа е била добра като на цялото творение. После изпада в състояние на зло. От гордост, самомнение и тщеславие. Гордостта е най-страшният грях. Той е достатъчен, за да придобие сатаната душата на грешника. Понякога сатаната оттегля всичките си съблазни и изкушения, за да може човекът да си каже: “Ах, колко съм праведен!”, да се възгордее и така да се погуби. Повече от това не е нужно.

Чрез приемането на греха човекът допуска злото в творението и се изправя пред необходимостта, познавайки доброто и злото по силата на естествения нравствен закон, да избере едното от тях – персоналното добро или персоналното зло. И когато не вярваш в това, когато го смяташ за старомодна приказка за неграмотни бабички, тогава вече могат да назоват нещата с истинските им имена, да ти посочат директно онзи, когото искат да следваш и на когото искат да се вречеш. А ти ще си викаш: „Майтап бе, Уили! Персоналното зло не съществува, всичко е случайност и късмет!“. Но злото съществува съвсем обективно, все едно дали е дявол на билборд или жесток град като Картаген, който трябва да бъде разрушен.