Живея в свят, в който отдавна няма втори план на картинката си.
Има директно, вербално отричане на истината, сглобено не като лъжа, а като отрицание на логиката. И ние сме поставени в това отрицание - като паралелна вселена.
Но това място, което е “не-място” няма как да издържи на гравитацията и нормалността. И ще се срути над главите ни.
Малко конкретика:
Например лъжите на Борисов за изградена инфраструктура и магистрали бяха обикновени лъжи. В тях имаше частица пожелателно мислене, парченце истина (нещо там се работи) и много от фалшивия авторитет на тирана. След него обаче дойде ППДБ, които изградиха не-паралелен свят от противоречиви вербални конструкции. Тези конструкции, ако бяха попаднали в очите на умен човек, той щеше да ги откаже и игнорира. Това беше сглобката. Тя вече не лъжеше, че прави магистрали, а че ще арестува не правещия достатъчно магистрали. И?
ППДБ нито го арестува, нито направи дори метър магистрала.
Но взе думите и смисъла - и ги счука в хаванчето на медиите.
Такива изхабени неща като “промяна “, “бъдеще”, “продължаваме” вече не си личат в комуникацията - те се протриха и върху тях има кръпка върху кръпка. Някои думи вече са “не-думи” и дотук трябваше да спре този онирофилм. Но се случи някаква словесна черна магия с розови оттенъци.
Нямаше никаква логика след една лъжа да приемем тези конструкции от лъжи, които се самонаричаха “не-лъжи”. В тях влезе и обръщението “господин Пеевски” - една сатанизирана фигура беше опакована в уважение от сатанизиращите. И това не беше вълшебство на думите, а тяхното изнасилване от шарлатаните.
Лъжата, вместо да се разкрие, тя рязко се превърна в абнормален компромис със самата нея. Искахме да махнем Борисов и да спрем да ни лъжат . Но получихме “сглобка, “не-коалиция”, “промени, които са непроменящи”, “не-указващи указания”.
И това е работа за научни работници и дисертации.
Но това не спря дотук и не спира с развалата на “не-коалицията”. Продължи с “не-депутати” в “не-диспути”, лошо облечения Манол, неадекватният Кирил, вербално пиянство и комуникационен разврат. Усурийски тигри в парламентарен сюрреализъм, горящи слонове в степта, нарисувани като детски дрешки. Изходът стана вход за ново насилие над думите и очакванията.
Конструкцията на лъжата в тези й две фази трябваше да рухне заради вика на едно дете, че царят е гол. Но сега приказката у нас как продължава?
Самият цар крещи на всички, че е гол - и всички са сащисани. В сащисването си не мълчат, а истерично всички крещят, че царя е гол, но нищо не следва от това - нито истина, нито детронация. Крясъците с истина пречат на налагането на самата истина.
Тези невалидни етимологични конструкции са в живота ни сякаш завинаги - вижте оксиморона “нови вагони втора употреба”. Къде са старите вагони? Нашите са стари, новите са нови, но пак са стари. Това не е прост конструкт, това е лабиринт.
Все повече стават такива послания - те почти казват истината, но радват с лъжата си. Кого ли?! Всички.
Към всичко това Богът на комуникацията гледа тих и невъзмутим. Примерно фанфарите в новините, че сме приети в Шенген. Безумна история, безумна конструкция. Или несъществуващи неща като инфлацията и демографската катастрофа - чувате ли бурята в думите, които вече не кодират послание, а успокоение. Защото всичко е казано и … стоп. Проблемът на този стоп е “не-проблем”.
Това е диагноза, много сериозна и масова. Тайно смятам, че всички в България са психично болни.
Как свършва всичко това, прогнозирайте.
Ако имате две сцени и в едната живее една жена с червена рокля, в другата сцена също има жена с червена рокля, но от захар. Изкуствена конструкция, заменяща политическия и медиен театър. Нищо не разделя двете сцени. У нас се случи немислимото - жената от захар с червената рокля се възприема за реалност. Възбудата от нея е девиантна, но така се получава у нас. Затова ще добавя - освен че в България всички са луди, те са и извратени.
Защото вече не става дума за изкуство, за измама, за паралел, за имитация. Наркотична реалност, както само една жена, една рокля и една захар могат да предизвикат.
Но идва дъжд. В динамиката на водата и захарта ще има много сълзи. И една мокра, болна истинска жена с мокри дрехи. Ще има страдание. Отрицание на конструкта, който създаваме, защото сме много, много глупави и неефективни. Или луди? Или сенилни?
Защото ако можеш да излъжеш за пред-катастрофичното състояние, то за самата катастрофа няма как да излъжеш. Предричам я. Дъждът ще стопи червената рокля от захар. Ще стопи куклата от захар, мебелите й, стените й. Трагедиите в този край на света са така лепкави, защото са подсладени именно от карамела на думите, ползван винаги в увода на всяка наша трагедия.
Трагедия, подсладена от лъжата. Чудовищната лъжа, конструкт, лабиринт - наречена политика у нас. И създадена от журналистите.
