Изследване показа, че едва 30 на сто от българските граждани биха воювали с оръжие в ръка за страната си, ако бъде въвлечена във война, а 42% категорично отказват. Притеснителен ли е този резултат? Изследване на „Галъп Интернешънъл“, проведено в края на миналата година

в 45 държави по света, показва притеснителна картина – че голяма част от европейците, включително и българите, не са готови да воюват за родината си.

А България сякаш е повече страна от Западна, отколкото от Източна Европа - едва 30 на сто от българските граждани декларират, че биха се били за страната си, ако тя бъде въвлечена война, срещу 42% категорично отказващи. Все пак патриотичната мобилизация у нас изглежда по-висока отколкото в Германия, където 23% са готови да хванат оръжие, срещу 57% „пацифисти“. Да не говорим за Италия, която и без това не беше особено ефективна във военно отношение през миналия век, а днес цели 78% не биха се сражавали за родината си, срещу едва 14 на сто, които са готови да я подкрепят с оръжие в ръка.

Трудно е да се правят изводи от данните

От подобно изследване обаче не могат да се правят големи заключения, защото контекстът във всяка страна е различен. Какво да кажем например за показателите при сърбите, които са сходни с нашите (там 36% са готови да воюват, срещу 50% отказващи) - дали заради опита им от юговойните и въздушните атаки на НАТО преди четвърт век те вече не са толкова боеготови?

Интересно е, че 48 на сто от руснаците изобщо не могат да отговорят на този въпрос (най-висок дял в цялото изследване). Дали зад това не се крие огромно мнозинство от нежелаещи да воюват, което те не могат да заявят открито, защото неодобрението на „специалната военна операция в Украйна“ е забранено? И дали Турция и Гърция, които не са включени в изследването, не биха се приближили до максималната патриотична мобилизация на страни като Армения и Азербайджан, които са в открит военен конфликт? Най-сетне, въпреки високата патриотична мобилизация в Украйна, какви са онези една трета от изследваните, които не искат да се бият за страната си, която е жертва на агресия?

И по демографски характеристики данните може да са подвеждащи. Половината от населението е от женски пол и с изключение на страни като Израел не се предполага, че от него се очаква масово да воюва. Значителна част пък са възрастни хора, вероятно мнозина от които или биха отговорили с „не“, просто защото са възрастни, или пък биха казали „да“, със съзнанието, че не могат да допринесат с нищо в бой, но понеже някога са били в казарма, пренасят от миналото си боеготовност.

Участие във всяка война или само в отбранителна

Най-ключовият проблем в изследването обаче е, че в него не става дума за каква война иде реч. За арменците заплахата е и исторически, и актуално очевидна и затова почти единодушно декларират готовност за включване в бой. За руснаците, ако контекстът е войната в Украйна, справедливата кауза явно не е самоочевидина, но пък има опасност тя да бъде разширена до война с НАТО – и това може да е основната причина само една трета от жителите на тази (също и мултиетническа) държава да са готови да воюват за страната си.

В недалечното минало воюването отвъд собствените граници често се е смятало за справедливо – като война за национално обединение или освобождение на сънародници под чужда власт. Но след Втората световна война в Европа рядко имаме оспорване на граници и най-безспорна би била само войната в защита на собствената територия. Затова дали ако въпросът беше – ще се биете ли за страната си, ако тя бъде нападната, отговорите в България и навсякъде в Европа не биха били други? Защото един италианец, например, от кои точно съседи да се опасява, че да иска да брани страната си и защо да е готов да се бие за нея някъде извън Апенинския полуостров? А какво да кажем за един германец, носещ комплекса за вина заради германския милитаризъм след нацисткия му апогей.

Поради всички тези, а и много други, въпроси картината, която дава изследването на „Галъп интернешънъл“ не предлага добра почва за изводи и спрямо изследването 10 години по-рано, въпреки идентичността на въпроса. Въпреки това то може да е отправна точка, редом с данни от много други изследвания на общественото мнение, за да се проблематизира доколко европейците, и в частност българите, сме готови да защитаваме свободата си. Имаме ли критична маса национално единство, така че повелята на чл. 59, ал. 1 от Конституцията на Република България - „Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин“, да не е само пожелание. Или консуматорските общества (и желаещите като нашето да ги догони) са изпаднали в такова самодоволство, че не са способни да си развалят рахатлъка дори, за да го запазят?

Закрилата от НАТО може да не е пълна

Следващ въпрос е дали сигурността на нашите държави може да се гарантира само от професионални армии и ако някой ден се наложи мобилизация, дали тя няма да е предимно насилствена поради липса на патриотичен ентусиазъм. И дали ако за тази сигурност можем да сме патриоти само в рамките на собствените си граници, прословутият чл. 5 от договора за НАТО - че въоръжено нападение срещу една страна-членка се смята за такова над всички, няма да се изпразни от съдържание? Той задължава всяка от съюзничките да окаже незабавна помощ на жертвата, но само като предприема „такива действия, каквито смята за необходими“. Няма ли националният егоизъм и страхът от въвличане във война да ограничат тези действия до дипломатически демарш, хуманитарна помощ и някакво оръжие? Както през 1939 г., когато Англия и Франция обявиха война на Германия заради нахлуването ѝ в Полша, но без да участват в реални военни действия в нейна защита, дори не ѝ пратиха оръжие.

Думите на френския президент Макрон, че не може да бъде изключен вариантът да бъдат изпратени западни войски в Украйна препраща към забравените уроци от недалечното минало и събужда европейците от уютната дрямка на немислимото. Уви, войната припарва отново до дворовете ни и може да е късно за солидарен европейски патриотизъм, който евентуално да се появи едва когато се подпалят и къщите.